Току що се покъртих на ‘Breaking the waves’ на Ларс Фон Триер, напомнящ на ‘Танцьорка в мрака’. По същия начин създава контраст с обикновения човек, в чиито живот липсват чудеса и дори мечтата за такива. Животът случва и хората от така наречения социум са просто пътници в този трамвай.

Напоследък ми се събраха твърде много филми, книги, постановки, които ми навират в лицето дребнавата и прозаична страна на човешката природа. Ще ми се да отпия от красивото в човека, защото хората могат да бъдат и такива. Като начало отивам за две седмици далеч от града.

И така, за да обясня тези привидно прозаични явления в контекста на диалога с Дон Кихот от коментарите на предишния пост, трябва да започна малко зад хоризонта с доза лична информация.

Дълго смятах, че имам само едно здраво око. Затворех ли лявото, се пренасях в призрачен свят на недетайлност, където е трудно да разграничиш ръба от овала, границата между нещата. Докторите казваха, че просто нямам централно зрение, и аз послушно взех да се приучвам към нормалността с едно око.

И още нещо. Първите седемнадесет години от живота ми преминаха под знака на катастрофални събития, от родителски тормоз до пълна несъвместимост с останалите двукраки наоколо. Няма да влизам в мрънкащи подробности. Важно е само да спомена, че като резултат се бях превърнал в гневно и травмирано хлапе, мразещо живота и подозиращо някаква лична вендета от страна на съдбата. Спрях дългогодишните си занимания по таекуон-до, класическа китара и училище (почти). Кулминацията настъпи, когато на 17 реших да си отмъстя на света по всевъзможни начини, един от които беше да открадна кола. Интересното е, че ме хванаха по най-невъзможния начин (лош късмет, ще каже някой). Колата изгасна безпричинно на една най-глуха улица. Излязох да я бутна по наклона в непрогледния дъжд. И точно тогава един полицай, прибиращ се от смяна, спря до мен.

На втория час откакто бяха започнали да ме бият в районното един полушамар попадна в здравото ми око (уж биели без да личи). Тогава погледнах през другото. И видях свят без субективна емоция, без лични драми, страхове, настроения. А всички безумни събития от живота ми се подредиха в щастлива закономерност. Усмихнах се. И понеже ченгетата не обичат да им се хилиш, ме биха още два часа.

От този момент нататък започнах да изследвам това свое зрение, да му помагам да се отърси от прахоляка на условностите. Случайността като понятие остана в миналото, всяко падане се превърна в катализатор на пробуждане, а манипулирането на реалността се оказа детински лесно. Простичко доверие в случващото се. Или както казват на изток:

‘По великия път се върви лесно, щом нямаш предпочитания.’

А когато след няколко години прогледнах напълно, открих къде е било през цялото време окото ми.

Оттогава съм блажен (и по време на пости), дори в несъвършенството си. А пробуждането продължава.

Дотук с поетичната метафоричност. За неотегчените още малко.

Онази нощ в районното в мен наистина се извърши пълна трансформация. Обяснението за нея е съвсем просто. Дотогава живеех с безбройните комплекси за непълноценност, насадени от родният ми баща и от усещането за различност в очите на другите. Дори най-близкият ми приятел, с който заедно извършихме закононарушението, подсъзнателно ме гледаше от високо и ме възприемаше като по-слаб, неспособен и безволев. Така се виждах и аз през чуждите очи и живеех в неговата сянка. Докато ни биеха, полицаите ни караха да признаем за всевъзможни несъществуващи престъпления, сякаш сме най-големите градски апаши. Боят беше здрав и приятелят ми се пречупи. Подписа самопризнанията и дори прехвърли цялата вина върху мен. Аз поех своята част от вината, но не подписах нищо повече. В този миг осъзнах огромната сила, която се крие в мен и всеки човек, както и това, че ние сами определяме съдбата си. Винаги можем да намерим оправдания за грешките си в системата или в другите, можем да живеем първосигнално и да обвиняваме света за собственото си нещастие. Истината е, че всеки от нас носи избора за всяко свое действие и за това как да реагира на случващото се. Това прозрение ме накара да повярвам, че за мен няма граници и че мога да използвам проблемите в живота си като материал за сътворение. А човек повярва ли си дотолкова, е въпрос на време да направи от себе си и света каквото си поиска.

Един от сполетелите ме феномени през последните десет години е, че челото ми порасна с 2-3 пръста. Дълго мислих по това. От много четене ли стана? Или от свръхдозите житейски опит? А може би от прекомерните мисловни напъни и съпътстващото изпотяване? Разбира се, може просто да оплешивявам, но идеята не ми харесва, така че отпада от възможните причини.

Днес, обаче, ми просветна. Карах си байка по родната оборище. И изведнъж люс. Светна ми пред очите и видях света незамъглено. Да кажеш, че съм минал по заледено, не. Напук на причинно-следствените връзки литнах от седалката и се приземих по ребра насред платното. Не ме сгази кола, предполагам защото в удивлението си забравих за подобна възможност. После ходих на рожден ден, където си лекувах натъртеното с камембер, бри и други мезета за вино. С блясъка в очите (от просветването) почерпих гостите и рожденичката. Пяхме, вилняхме и забравих, че имам чело.

Никакви идеи извън нещата, мърмори Уилям Карлос Уилямс. И сега просто няма как и аз да не кажа нещо мъдро. Ей го:

Мда, пеят се химни за възвишеното, но не чувам никой да пръцка одата на радостта. По-любопитно ни е да узнаем значението на сънищата, отколкото това, което виждаме наяве. Даже се поражда едно високомерие - мислим трансцендентално, четем дебели книги и гледаме отвисоко на простолюдието. Сякаш забравяме, че който много учи, малко знае. И не видим ли красотата в обикновеното, няма да я видим никъде. Пънем се да мислим глобално, а живеем в подробности. Опростявай, опростявай, казва по този случай Торо. Или иначе казано ‘Отвъд тук и сега цялото човешко познание е фантасмагория.’ Но стига толкоз дълбокомислия, че разликата между Фило-софията и философщината (както и между културтрегер и културист) е няколко излищни букви.
Просто се оставям да бъда, а виното да попива в езика ми. Наздраве.

Тъкмо гледах ‘Дядо Прас’ по книгата на Пратчет и въпреки зле направения филм, си спомних очарованието, докато я четях. Тя ме разплака с приказната истина, която носи. И с неща като това:

‘Хората са удивителни създания, правят живота толкова интересен.

Представяш ли си, във вселена, пълна с чудеса, те са успяли да измислят скуката?’

Достигналият
  просветление
забравя
и ходи пак,
като дете
  от град на град.
Поема пътя,
пътят го поема.
Не се сбогува
  и не казва
нищо.

Храни се заради
  самото хранене.
Живее заради
  Живота.
Търси нищото в
себе си.
В нищото - всичко.

Когато мълчи,
  не говори.
А винаги говори.
С гората – на езика на
  гората.
С детето –
на детския език.

Потокът не прибързва.
И просветленият
  като поток
не бърза.
Тялото изчаква душата.
Тя задвижва
във вярната посока.

Тревата расте,
просветленият слуша.
Бизонът реве.
Гъбата диша.
Птицата пее.
В симфонията на света
  и камъкът
  издава своя тон.
Което не се чува,
  се усеща.

Ухото е глухо.
Очите – слепи.
Звукът достига
  определени граници.
Тишината на духа
обгръща всичко.

В едно социологическо изследване на въпроса какъв е смисълът на живота 35% отговарят ‘не знам’, 30% - ‘по-скоро да’ и 35% - ‘не съм от тук’. И добре, че изследването се провежда в разказ на Людмил Станев, щото представяте ли си в какъв глупав свят щяхме да живеем иначе.

Напоследък си мисля за мотивационната пирамида на Ейбрахам Маслоу, който твърди, че човек се стреми първо да задоволи базовите си потребности от храна, сигурност и стабилност, а после се насочва към себереализация, обществено признание и т.н. Личните ми наблюдения, обаче, показват съвсем друго нещо. Хората най-често спират развитието си до задоволяване на първичните нужди. Останалото сякаш изисква излишни усилия. В Щатите, например, където почти всички са материално задоволени, се наблюдава пълна липса на амбиция за по-нататъшно личностно, професионално или друго израстване. Като могат да си живеят осигурено като келнери и продавачки, за какво им е да се бъхтят за кариера, да четат книги или да се тормозят с екзистенциални въпроси.

Любопитно е също, че светът е пълен с информация как да бъдем пълноценни хора, да водим градивен и щастлив живот, как сами да определяме съдбата си. Съществуват дори източници как да манипулираме средата, в която живеем, да се отърсим от негативно психическо запечатване, да водим паралелен живот чрез осъзнати сънища или да се сдобием със свръх способности като психокинеза, телепатия, самолечение. Въпреки всичко това статистиката сочи, че човек чете средно по двадесет книги в живота си и не се интересува от неща, които биха могли да нарушат установеното му статукво (колкото и имбецилно да е то).

Същесвременно е проява на лош вкус да съдя човечеството. С годините узрявам за идеята, че светът е такъв, какъвто трябва да бъде. Той има нужда както от зрящи и мислещи хора, амбициозни професионалисти, отговорни и организирани труженици, така и от деграданти и безхаберници. Истината е във взаимодействието.

Тези дълбокомислени разсъждения ми подействаха успокояващо и дори разхлабително, така че пожелавам на нощта ви да е лека и фриволна, и отивам да клеча. 

‘Не мога да заспя,
луната ми блести’

Да, отново е три през нощта и сънят не идва, защото няма блестяща луна сред безброя звезди. Светът е матов и се чувствам пуст. С Ани нещата не се получиха и това ме направи по-празен. Твърде много разочарования, не в любовта, а в общуването, се събраха през последните години. Виждам как с възрастта хората се предават на ежедневието и се скриват в черупки. Блясъкът в очите се стопява, възторгът става някак неуместен, мислите са прагматични, светът вече не е всевъзможност. Всичко това толкова ме обгърна, че и аз се почувствах така напоследък, почувствах се възрастен. Преди миг, докато лежах безсънно в тъмнината, го осъзнах.

Нещо в мен безмълвно се развика. И си спомних какво съм всъщност.

Как по цяла нощ пишех стихове,
как светех в тъмното
от безпричинно щастие,
как бях обичан от нимфите
Те сплетоха в стълба лъчите ми
И тичаха с мен към небето
Душите ни се докосваха,
а една от тях ми написа в цвете

Празнувай мен
и още,
че ни има . . .
мигът ни споделен . . .
Аз искам прошка,
че сред сезоните ни
имаше и зима . .
Търси ме нощем,
щом ти е студено
Сънувай
пролетно блестяща,
че те искам
пак до мен

Спомних си как сиянието ми лумва и се отразява в две сапфирени очи, които ме наричат Аладин. Те ме виждат незамъглено. И аз се виждам с тях. В един минал момент, в един бъдещ момент.

Нали е Коледа и реших да поглезя дракончето с разни деликатеси. Нагрухтях го с възможно най-апетитните мръвки, към които прибавих котешки аперитив. Накрая дори му направих масаж на мустаците. А то едно благодаря не каза.

Всичко това най-вероятно е защото над 500 спама накацаха блога и той се счупи. Сега вече ни ‘благодаря’, нито ‘да ти . стринката’ може да ми споделите. Но ако си затворя едното око, ще видя, че така или иначе никой не смее да се обади тук. Така че все тая или оная. Ако някой все пак реши, че иска да ми каже нещо много важно, може да го стовари на navivonavi @ abv.bg 

В тази или друга връзка искам да ви замеря с най-любимия ми клип и с едно вдъхновяващо концертно изпълнение. Хей ги:

http://www.ifilm.com/ifilmdetail/2691240 

http://www.youtube.com/watch?v=ryLqfNwSSFE 

Веселяшка коледа и нова година на всички

Когато правим парти вкъщи, обикновено е мирно и тихо, водят се дълбокомислени разговори, от всички лъха улегналост. И така до полунощ, когато тампонът се превръща в тиква и пристига тазманийският. Святка с поглед, обругава разните квази mode-ове и пуска ток по трътки и снаги. Това постепенно изгонва половината гости; фалшивите усмивки секват, високопарностите спадат и всички стават малки (принцове и принцки). Ритъмът на музиката засмуква всеки грам искрена радост и го мултиплицира. Време-пространството се връща в главата на Айнщайн. Вдетиняваме се. Втечняваме се. Изливаме в танца ежедневните струпвания, докато станем пак чисти и светещи. Движението е в нас и ни превръща в блестящи фотони емоция. Емоция отвъд емоциите. Притихваме.

Настъпва тишина по мазола, тя изохква и изчезва. В това отсъствие на противоположности започва магическият театър. Размазани сме. Само същността е на фокус. А тя в този миг е китара. 

Деперсонификация. С Нечо образуваме синергия, към която се закачват и останалите. Всеки пуска своето хвърчило. Глас или усмивка.

Някой ще рече, че просто сме се напили, но ще го закова като изцяло се съглася с това. Пиянството е възторг, а възторгът - пиянство. Благодаря на хората, с които се напих. Те ме превръщат в това

И в това

И в това

А на Илиян мерсъ за чудесните снимки (въпреки че за съжаление наснима само мен).

този