В едно социологическо изследване на въпроса какъв е смисълът на живота 35% отговарят ‘не знам’, 30% - ‘по-скоро да’ и 35% - ‘не съм от тук’. И добре, че изследването се провежда в разказ на Людмил Станев, щото представяте ли си в какъв глупав свят щяхме да живеем иначе.

Напоследък си мисля за мотивационната пирамида на Ейбрахам Маслоу, който твърди, че човек се стреми първо да задоволи базовите си потребности от храна, сигурност и стабилност, а после се насочва към себереализация, обществено признание и т.н. Личните ми наблюдения, обаче, показват съвсем друго нещо. Хората най-често спират развитието си до задоволяване на първичните нужди. Останалото сякаш изисква излишни усилия. В Щатите, например, където почти всички са материално задоволени, се наблюдава пълна липса на амбиция за по-нататъшно личностно, професионално или друго израстване. Като могат да си живеят осигурено като келнери и продавачки, за какво им е да се бъхтят за кариера, да четат книги или да се тормозят с екзистенциални въпроси.

Любопитно е също, че светът е пълен с информация как да бъдем пълноценни хора, да водим градивен и щастлив живот, как сами да определяме съдбата си. Съществуват дори източници как да манипулираме средата, в която живеем, да се отърсим от негативно психическо запечатване, да водим паралелен живот чрез осъзнати сънища или да се сдобием със свръх способности като психокинеза, телепатия, самолечение. Въпреки всичко това статистиката сочи, че човек чете средно по двадесет книги в живота си и не се интересува от неща, които биха могли да нарушат установеното му статукво (колкото и имбецилно да е то).

Същесвременно е проява на лош вкус да съдя човечеството. С годините узрявам за идеята, че светът е такъв, какъвто трябва да бъде. Той има нужда както от зрящи и мислещи хора, амбициозни професионалисти, отговорни и организирани труженици, така и от деграданти и безхаберници. Истината е във взаимодействието.

Тези дълбокомислени разсъждения ми подействаха успокояващо и дори разхлабително, така че пожелавам на нощта ви да е лека и фриволна, и отивам да клеча. 

Нали е Коледа и реших да поглезя дракончето с разни деликатеси. Нагрухтях го с възможно най-апетитните мръвки, към които прибавих котешки аперитив. Накрая дори му направих масаж на мустаците. А то едно благодаря не каза.

Всичко това най-вероятно е защото над 500 спама накацаха блога и той се счупи. Сега вече ни ‘благодаря’, нито ‘да ти . стринката’ може да ми споделите. Но ако си затворя едното око, ще видя, че така или иначе никой не смее да се обади тук. Така че все тая или оная. Ако някой все пак реши, че иска да ми каже нещо много важно, може да го стовари на navivonavi @ abv.bg 

В тази или друга връзка искам да ви замеря с най-любимия ми клип и с едно вдъхновяващо концертно изпълнение. Хей ги:

http://www.ifilm.com/ifilmdetail/2691240 

http://www.youtube.com/watch?v=ryLqfNwSSFE 

Веселяшка коледа и нова година на всички

Когато правим парти вкъщи, обикновено е мирно и тихо, водят се дълбокомислени разговори, от всички лъха улегналост. И така до полунощ, когато тампонът се превръща в тиква и пристига тазманийският. Святка с поглед, обругава разните квази mode-ове и пуска ток по трътки и снаги. Това постепенно изгонва половината гости; фалшивите усмивки секват, високопарностите спадат и всички стават малки (принцове и принцки). Ритъмът на музиката засмуква всеки грам искрена радост и го мултиплицира. Време-пространството се връща в главата на Айнщайн. Вдетиняваме се. Втечняваме се. Изливаме в танца ежедневните струпвания, докато станем пак чисти и светещи. Движението е в нас и ни превръща в блестящи фотони емоция. Емоция отвъд емоциите. Притихваме.

Настъпва тишина по мазола, тя изохква и изчезва. В това отсъствие на противоположности започва магическият театър. Размазани сме. Само същността е на фокус. А тя в този миг е китара. 

Деперсонификация. С Нечо образуваме синергия, към която се закачват и останалите. Всеки пуска своето хвърчило. Глас или усмивка.

Някой ще рече, че просто сме се напили, но ще го закова като изцяло се съглася с това. Пиянството е възторг, а възторгът - пиянство. Благодаря на хората, с които се напих. Те ме превръщат в това

И в това

И в това

А на Илиян мерсъ за чудесните снимки (въпреки че за съжаление наснима само мен).

този

Напоследък думите ми бягат, което сигурно е хубаво, ако значи че наблягам на смисъла. Случиха се безброй неща, които ме оставиха без дъх. Другаде се смях, танцувах, пях, плаках. Не знам дали въобще трябва да говоря за всичко това. Отново съм във фаза, в която писането ми се струва пълна чикия. ‘Писането е от дявола’, пише в старите книги. Сещам се за няколко емпирично издържани аргумента, начело с извращенията, до които е довело писаното слово (и интерпретациите му). В настроение съм за цяла диатраба (което ще рече инвектива, което означава филипика, което идва от критичните речи на Демостен срещу Филип Македонски, защото не знаел наизуст ‘Родна реч, омайна, сладка . . ‘), но тъй като аз самият словоблудствам в момента, ще се огранича със спорадични лицемерни плювни.

Всъщност така се от-плеснах от каквото и да мислех да кажа в началото, че ме заболя ръката.

И все пак. Трябва да отбележа запознанството си с две вдъхновения - Веско (театрален режисьор) и Теди (бизнес дама). Сдушихме се моментално като кучета (задниците им не миришат). Вече дори си създадохме ритуал да се събираме вкъщи всяка седмица, да си готвим и да се филмираме. Идват също Нено (колега на Веско и любим мой човек), Андро, който освен ди джей е и зъл киноман, и дворното куче (почитател на Тарковски). Страхотно е да споделя с тях красотата на филми като ‘Небеса’ и ‘Парфюмът’ (и двата на Том Тиквер) или да обсъждаме до сутринта ‘Островът’ на Ким Ки-дук. Когато пък усетим безмислието в търсенето на конкретен смисъл, както стана със ‘Самарянката’ (пак на корееца), намираме истината във виното.

Тези дни посетих две от пиесите на Веско - ‘Дуел’ (по Чехов) и ‘Обругаване на публиката’, силно ги препоръчвам, особено втората (се мести от Червената къща в Сфумато), която е тотално изкъртване от стандартното мислене. В тази връзка същия ефект ми донесоха ‘Пианистката’ (на вече много любимия Михаел Ханеке) и ‘Островът’ на Ким Ки-дук. И двата филма са шокиращи за западния зрител и извеждат извън традиционния тунел на реалността.

Няма как да пропусна да възвеличая геройството на Калин, който направи ‘Последният Еднорог’ реалност на български. Тази магична книга, която се нарежда по качество до ‘Приказка без край’ и ‘Малкият Принц’, е вече тук и ме разплака отново, този път на родния ми език. Развълнуван съм, не само от приказния допир с нея, но и от това, че Калин се свърза с Питър Бийгъл, откупи правата, преведе я (заедно с Владо Полеганов, друг симпатичен младеж) и я издаде с помощта на ‘Буквите’. Това си е подвиг, както и да го погледнем. Амбицира ме да задействам всичките си познати и непознати в медиите и да се заема с представянето и популяризирането на Еднорогата. Друг проект на Калин е създаването на ‘Човешката библиотека’, в която да вигурират заглавия, увеличаващи дистанцията между маймуната и човека. Тези дни ще напиша повече по темата.

Е, пак разлях бозата с многословието си. ‘Всичко започна с една невинно изпита бира’, а в моя случай с малка жлъчна забележка срещу писането. Мда.

Помъдрях с още едно лето господне (демек мое). Премерих си главата, но не за да я продавам (като онзи герой на Кафка), а с надеждата за качествени набъбвания. Трябва да призная, че за последната година този блог си свърши работата. Страничният му поглед ме направи по-балансиран и гладък. Получи се забележително терапевтичен ексибиционизъм, който ми помогна да видя патоса, многословието, самоизтъкването си и сега мога да ги изгася като допушени цигари. Извинявам се на всички, на които вече им се повръща от постоянното ми натрапване като основна тема тук, но причините, както казах, са прагматично егоистични.

Една от лекциите се падна точно на 30ти и срещу бонбон получих пожелания от всичките си ученици (безплатни неща няма). Един от тях ми написа забележително проникновеното послание ‘Да си жив и здрав, но най-вече жив, защото много здрави умират’. Това се казва шопски дзен. 

На партито пък Илиян ме издебна докато пеех и ми направи най-хубавата снимка евър. Направо изпадам в нарцистично самосъзерцание.

Наздраве на всички с шестдневно закъснение. Чак сега ми изтрезняха пръстите.

‘Бъди вечно пиян – това е истината…
Ако не искаш да носиш ужасното бреме
на времето,
което те смазва –
Бъди вечно пиян.’

шепне Бодлер от предишния пост, защото пияният с възторг забравя времето, превръща го в лукум и го разтяга, изчопля го и го прави на топче, като в този епизод от ‘Faraway, So close’:

Уилям Дефо (Emit Flesti*, приличащ на дявол) шпреха (немски филм) с Ото Сандер (Касиел, пропаднал ангел), докато се возят на мотор и му дава акъл как да бъде човек:

Ще ти кажа две неща.

Времето е кратко. Това е първото.

За хитреца времето е хитрец.

За героя времето е героично.

За курвата времето е само още един евтин номер.

Ако си внимателен, времето ти е внимателно.

Ако бързаш, времето лети.

Времето е слуга, когато си му господар.

Времето е бог, когато си негово куче.

Ние сме създатели на времето, жертви на времето,

убийци на времето.

Времето е вечно. Това е второто нещо.

Ти си часовникът, приятелю.

Най-после. След като се преборих с рака, GRE и лятната ваканция, започнах отново експерименталните лекции в 35то. Интерес, както винаги, голям, но я има и обичайната категория пораснали хора, които питат ‘Какво преподаваш? Какъв предмет? Защо? Как така?’. Затова тук ще обясня накратко за какво става и не става. Ето, отстъпвам думата на Фильо, който знае как да бъде досадно подробен.

Причината за тези ми занимания е многопластова и в най-прозаичния й вариант е подготовка за бъдещата ми преподавателска практика. След като постигна статут на докторангутан в Щатите, мисля да се завърна тук и да стана университетски лектор по Етика или Философия. Настоящите лекции ми позволяват да подобря презентаторските си умения, да развия гъвкав подход към различните индивидуалности и да проуча образователния ефект на чувството ми за хумор.

В личен план преподаването е съвършеният начин да продължавам да се развивам. Човек учи другите най-добре на онова, което сам има нужда да усвои. Десетокласниците обикновено са интересни и отворени хора, от които човек може много да вземе. Да не говорим за предизвикателството да се общува с тях, вечното им съмнение към дъртите, постоянните им провокации. За да ги спечеля, трябва да извадя най-доброто от себе си, да съм едновременно интересен, внушителен и ерудирано несериозен. Когато седя срещу тях, имам шанса да се потопя в неповторимата им индивидуалност, да се погледна през техните очи. Също така успявам да се възползвам от старото правило, че човек е най-добрият си учител. Говоря им без твърд предварителен план, оставям всичко натрупано през годините да избликне със съвършената форма на спонтанността. Слушам се отстрани, детето в мен се учи, а старецът анализира, неумолимо обективно. Друга полза е допирът ми с тяхната различност. Още в древнокитайските трактати се споменава, че тайната на мъдростта (и младостта) е в общуване с хора, притежаващи ярка индивидуалност и нехарактерни за нас качества. В десети клас някои все още са такива.

Немаловажна причина е и възможността да се забавлявам. Нещо, което става все по-трудно с наборите. Да разкажа някой мръсен виц през устата на Диоген, да възвеличая Макиавели, а после да му се подиграя, да ги стресна с някой факт от психологията или медицината и да се смея на очите-им-понички. Установил съм, че най-добрият начин да прокламираш сериозното и възвишеното е като го осмееш. Това е трик от преди двадесет и пет века, който будистите са въплътили в статуетките ‘Смеещият се Буда’, където Буда бива изобразяван като хилещ се плешив шишко с тресящо се от смях шкембе. Подобна семантика има и в дзен фразата ‘Ако срещнеш Буда, убий Буда’. Като цяло младите (и аз с тях) не обичат прекалените сериозности. Същевременно силно се впечатляват от комбинацията от крайности - онаниращ на агората Сократ, циничен светец (с хронични хемороиди), самоиронизираща се Етика. Този подход ме кара да израствам всеки ден без да спирам да се смея. Мисля, че и много от тях.

Нещата, които презентирам са интердисциплинарни и следват парадигмата на взаимнодопълващите се и взаимопроектиращи се научни дисциплини. Всяка наука повтаря на различен език едни и същи истини. Един поглед зад повърхността разкрива повтарящите се закономерности. Знанието няма постоянен адрес, то е във всяка гримаса, книга, случайна реплика, в лапсуса и пейзажа от прозореца. Всичко нужно са любопитни очи. Тях прокламирам в лекциите си. Човек не учи само в училище, а докато пътува в тролея, докато си пие бирата с аверите, докато се целува. Можем да четем Платон или Ведите, да посетим лекциите по Семиотика на Еко в Болоня или да седнем на пейката на славейковци и да се вглеждаме; всичко това е богатство, стига да имаме мотивацията и нагласата. И най-важното (брей, че патос), знанието не изключва забавлението, съвсем наопаки даже.

Основна концепция на смехоТворната ми методология е неналагането на концепции. Целта ми е да създавам хоризонти, а не да промивам мозъци и да натрапвам модели. Истината може да е една, но пътищата към нея са много. Хората с интелектуална нагласа ще предпочетат книгите на Лиотар и Дарида, семинарите по ‘аналитичен позитивизъм’, Математиката и Прагматиката; тези с изявена духовност - ‘Дао Дъ Дзин’ или словата на Тагор и Дънов; емоционално изразените могат да потърсят истината в майчинството, приказките, Моцарт; а други - в копаене на нивата или метене на улиците. Всеки сам избира своя път. Важното е да се познават възможностите. В нашите училища рядко се говори за тези алтернативности. Мисля да запълня тази ниша (с гюбре и други стимуланти на растежа).

Успехът, реализацията и щастието са продукт на ценности и нагласи. Тях се опитвам да торя в учениците. Да поливам каквото е природно в тях, защото не можеш да развиваш нещо, което го няма. Единственото условие е ценностите да са градивни за личността и социума. Останалото е импровизация. Историята е свидетел - всеки с нагласата да цени случващото се и да умее да извлича полезност от него, е обречен на успех. Няма човек без печеливши качества, трябва само да ги развие и позиционира успешно в матрицата на обществото.

Доказано успешен педагогически модел е една фраза, която Гьоте споделил на по бира с кучето си - ‘Отнасяй се към хората така, сякаш са това, което трябва да бъдат, за да им помогнеш да станат онова, което са способни да бъдат’. Всеки от младите ми приятели е красива различност, безкрайност от възможности. Убедих се, че това отношение е по-добро от всички дидактически напъни.
През последния век квантовата физика доказа, че Ричард Бах е прав – мислите ни наистина определят нашата реалност; човек може да манипулира реалността чрез нагласа, внимание, воля. Една дърта мъдрост гласи ‘всеки е голям, колкото мечтите си’. Потвърдили са го Линкълн, Хайнрих Шлиман, Ричард Брансън и така натък-тагъдък.

Все пак не спирам да се облягам на ерудицията си, за да подкрепя тези идеи. За последните десет години успях да натрупам достатъчно знания, за да облека методиката си във фундаментите на Психологията, Философията, Литературата . . . Лекциите съдържат масивно количество интелектуална информация, но не самоцелна, а обвързана с вътрешната си ценност и контекста на холистичния модел.

Накрая ще спомена качествата, които смятам за свое най-голямо предимство като преподавател. Аз вярвам, живея и случвам това, което преподавам. То е не само в думите, но в подхода и излъчването ми. Важно е също, че на този етап от живота си съм доволен от постигнатото, чувствам се добре в кожата и битието си (без да спирам да искам повече). Хората вярват на уверения и щастлив със себе си човек. Уважението и възхищението на учениците са атрибути на всеки ефективен преподавателски процес.

Е, всичко това си е просто една хвалипръцковщина, достойна за нескромните логоманевризми и словоизлияния на Фильо, но без автореклама няма респект. Или може би не

Днес се събудих наелектризиран от предчувствия. И ето, навън е шеметно усмихнат ден, подходящ за обладаване с много децибели Мейси Грей. Което ме сеща за любимото стихче:

Денят е преизпълнен с празнота,
която трепти в очакване да те погълне
или да бъде преоформена от магията на твоите пръсти                    
в чудна смисленост.
Единствено зависи
доколко се чувстваш вълшебник.

Тук някой ще каже ‘не му ли писна на този от патетичен оптимизъм?’ Затова ще отбележа, че за съжаление такива дни са по-скоро изключение. Силно съм зависим от метеорологията и преобладаващите напоследък мрачнотии ми въздействат негативно, ако не на настроението (което предпочитам да си случвам сам), то поне на физическто ми състояние. Това се изразява в неприятна отпадналост, която, в комбинация със сериозните ми проблеми с очите, ме прави парцал през голяма част от времето.

Затова усмлънчевите дни са празник на свръхенергията, физическо блаженство, което в настоящия случай мисля да запълня с шляене, срещи с пейки и чудесни хора, а довечера, най-после, ‘Night Songs’ в Хамбара. Филмфестът също зове, но ще почака до утре; в един ден не трябва да се струпват твърде много хубави неща, че усещането се размива.

Поздрави на всички мармоти

Вкиснат ден, почти гъбясал, китката ми още не се е оправила, а за десерт получих травма на прасеца. Всичко това аха да ми скапе настроението, но, нали съм инат, категорично отхвърлих такова развитие на нещата. Обичам сам да си случвам емоциите (и каквото), затова ще се потопя в няколко хубави спомена, чаша ром и дим от наргиле.

Ето пак се разхождам в Париж и се очаровам от най-хубавата външна реклама, която съм виждал (на каквото и да е тя).

Очарователно, нали (въпреки лошата снимка).

После отново обикалям ‘Valley of Fire’, заедно с вегаските другарчета и се наслаждавам на червените скали и кървавия залез над пустинята.

Това пък е част от древното светилище в Родопите, където лятото ме заведе дружката професор Бо Я Джиев. Той я нарича ‘главата на Бог’, което звучи странно, докато човек не попадне на самото място и не бъде глътнат от невероятното му излъчване. Дълго се взирах в този профил, сякаш ме пренесе в друго място и време, както казват, че прави вратата към Агарта (Тибет) в Рила.

Тук съм на незабравимото абитуриентско парти на малката братчедка. Като се замисля, очите ми не са святкали така поне от преди две седмици, когато с музата (която се завърна) и Нечо се насвяткахме с вино и си спретнахме мини концертче вкъщи.

След тези вкусни хапки настроението ми съвсем се разлисти и, разбира се, навън цъфна слънце. Това всъщност няма значение поради следното стихче:

Когато

Времето е хубаво,
когато вали.
Толкова хубаво.
Когато е слънчево,
и когато гърми.
Времето е хубаво,
когато сме щастливи.

А какво друго е животът, ако не кестените, които ям в момента.

Купих си печени кестени.
Повечето са изгнили,
Но останалите са толкова вкусни.

П.П.  Като капак в рамките на час ми се обадиха трима от любимите хора, за да ме поканят на прожекцията на ‘Островът’ на Ким Ки-дук (който ме разбива с всеки свой филм) довечера от 8:30 в ‘Люмиер’. Казах ‘да’ и на тримата. Какво повече да пожелая в този ден . .

Ех, вечността, брезкрая от възможности, еуфорията от съществуването. Всичко това ме откъсва от света и живота на дребно. Прави ме ефирен и същевременно мощен като стих на Уилям Блейк. Светът е тук, за да го завладея, да го омеся както ми се ще с въображение и слюнка, да го осмуча като кокалче.

Но да оставим Фильо да се рее във вечността и да се върнем към малките интересности и клюки, които придават плътност на живота. Ето, неотдавна пак събрах охлюви за моята ексклузивна дружка Люси Вазова. Но пък нещо бяха дребнички, и тя, като една практична лелка, решила да почерпи от своя литературен опит (все пак е учителка по литература) и в стил ‘Хензел и Гретел’ започнала да охранва охлювите с марули и тям зеленилки, за да станат поне за яхния. Обгрижвала ги как ли не, почти книги по темата купила, поливала ги, разхождала ги до ръба на масата. Ето, някои вече видимо наддали, станали с румени бузи, както се казва. Но други въобще не отлепяли. Те също били чели Братя Грим и още в началото им щракнало за какво иде реч. Яли те съвсем примерно, а после като едни истински манекенки си бъркали в гърлото (и то с очи, щот ръце дефицит) и повръщали  парчетата маруля. Така, след цял месец къртовски усилия, Вазето се принудила да сготви наличните тлъстьовци на рядка супа, а дребосъците да пусне на двора.

Историческата поука от тази случка е, че в живота оцеляват онези, които знаят как да използват очите си. Точно от такива находчиви хермафродити произлиза фразата ‘Хитър като гущера Димитър’ (който всъщност бил охлюв) и на нас, еднополовите, остава само да търсим изгубената си половинка, за да постигнем тази охлювена мъдрост.