Цяла нощ се въртя
не мигнах
дори веднъж
взрян в силуета
на разголващото ти отвиване
попивах сритванията ти
неспокойните ти стонове
ме лазеха и озвучаваха
настръхвах
от лунната пътека
по лицето ти

Цяла нощ се въртя
около оста ми

След като известно време движих в кръга на претенциозни млади поети/писатели/критици, които се състезаваха кой е чел повече и пише по-авангардно, се бях отчаял, че ще намеря нещо наистина грабващо, което освен добър стил, нестандартност и владеене на езика, ще притежава дълбочина и душевност. Но ето, че намерих такова. Тази дива животинка fauve притажава комбинацията от въздействащи ми качества. И въпреки че на моменти изглежда опитомена от битието, може би точно това й придава очарованието на противоречието и вътрешната полярност, които ми въздействат. Ето го нейният ритъм:

Що за тръпка е тайната
на вика
за раздяла с утробата,
на стрелката,
понесла посоката,
на дървото,
протегнало клони
със надежда да пипне небето?
Нима не разбират,
че посока “напред”
не указва безкрая, щом потегля от някъде;
че поели с “начало”
във посока напред ги очаква единствено краят.
Защото
щом се раждат - умират,
щом потеглят - пристигат, а пристигнат ли - спират,
щом узнаят - заспиват,
щом повярват - убиват
съмнението,
от което е бременна вярата.
И как така никой
на боговете в пространствата властни
не дръзна
да даде на нещата
възможност да тръгват назад?!

Да развиват,
когато поискат,
спиралата, омотана от времето
и да сливат мига със съзнанието,
да докосват до разума
прелетелите бели криле, неразбрани в тъгата
на залеза.

Да събират
разпиления смисъл на вечерния вятър,
на луната, разляла морето,
на юлският дъжд, подарил се на Сена
без да драсне в плътта на сърцето.
Само някаква шепичка щедрост
и нещата
биха влезли в недрата на своята собствена истинност,
биха хванали чувството, още топло във погледа,
биха мъртвородили вината…

Биха…
Но денят ги подбутва
и в безкрая отново се вглеждат…
Само с вяра оставам,
че утре
ще повтори и нещо от вчера.

И още

защото вечер виждам само светлините
  и може би, че тялото ми е константа,
а пък душата е променлива величина,
затова. . .
. . . обичам толкова контраста
и уродливите му атрибути -
искрата в кривогледия му поглед,
тъгата зад дебелите му лупи,
обичам кривите му нокти, под които
надирът
влиза във зенита,
декември - в стаята със слънце,
луната - в сутрешния автобус,
загърбена любов във празна вечер,
сред мислите за теб - една за друг. . .

Глобална антонимия
нарязва душата на истини.

Който е все още жаден, нека отпие от нейното езеро.

Излъчването й ми напомня на тази любима картина

Просто не мога да не се похваля. На партито у Теди усетих неудържимо привличане. Към библиотеката. Помислих, че е обичайната ми гравитация към книгите, но, гледай ти, оказа се по-лично. От етажерката, с флиртуваща усмивка, ми смигваше красиво томче. Поканих книгата на танц и що да видя – почти цялото творчество на Вийон. Разтреперах се от вълнение при отъркването в такава знойна дама. Отвлякох я веднага и й поисках ръката, после краката, после всичко останало.

Франсоа Вийон - първият поет на новите времена, родоначалника на френските ‘прокълнати поети’, обесника и нехранимайкото. Ах, каква страст ме обзе. От толкоз време търсех нещо изчерпателно негово. Из нета се намират само няколко стихотворения. А сега държах в копитца подробна биография, ‘Голямото’ и ‘Малкото завещание’, плюс повечето му отделни поеми.

Защо такова умопомрачително вдъхновение, ще каже страничният поглед. Затова с две думи ще представя Франсоа.

Редица учени са склонни да идентифицират с него началото на френския Предренесанс, защото именно тогава, около средата на XV в., френската поезия скъсва завинаги с литургическите песнопения и става литература в етимологическия смисъл на думата. Вийон, освен с фантастичното владеене на езика, помита и с автентичността на поезията си, която е пълно отражение на живота му. А какъв живот само. На добре образован престъпник и пройдоха. Въпреки покровителството на заможния си осиновител, който му дава добро възпитание и обазование, Вийон избира пътя на риска, скитничеството и грабителството. Дали за да се отърси от комформизма и конвенционалното ежедневие или тласнат от неволно извършеното убийство, той следва горчивата истина на свободата в несигурността на утрешния ден. На двайсет и пет години заедно с няколко аверчета обира Наварския колеж, за което по-късно е хвърлен в затвора със смъртна присъда. Там пише своето ‘Голямото завещание’, като дори в този час на обреченост успява да се надсмее над съдбата:

‘Зоват ме Франсоа, това ми тегне,
в Париж, край Понтоаз отрасъл странник,
но в мазен клуп въже палачът щом затегне,
вратът ми ще узнай тежи ли моят задник.’

По ирония на съдбата (в тон с иронията на Вийон) край затвора минава новоизбраният крал Луи 11ти и по традиция дава амнистия на стотина затворници, сред които е и той (Луи 11ти). Това не го спира да продължи по съмнителната пътека на бохемството и авантюризма. Поради вечната заплаха от бесило, поезията на Вийон е тясно свързана със смъртта и преходността. На ви пример:

‘Премахва хубавия тен
смъртта – променя ни изцяло:
оклюмал нос и врат вдървен
(добре, че няма огледало!).
И теб ли, дивно женско тяло,
познало всеки миг щастлив,
те чака черно покривало?
Не влиза никой в рая жив.’

А също е и (свързана) ((поезията му)) с любовта и вървящите с нея разочарования:

‘Какво да дам на мойта Роза –
сърце или пък черен дроб?
Не иска тя такава проза,
а да си плащаш като поп.
Но как ли предан като роб
да пълня нейната кесия,
когато даже в своя гроб
сега лежа на вересия?!

Дължимото на любовта
отдавам, но съвсем не крия,
че на жената низостта
погуби всичко в мен самия.
(Не знам от нейната магия
да е пострадал някой друг,
но се кълна в света Мария,
че няма нищо смешно тук!)

На нея като дар желан
една балада в полумрака
й пращам по Перне Маршан,
наричан още Копелдака –
пък нека той да я причака,
за да й каже с мазен глас,
като я спипа в храсталака:
‘При теб, мръснице, идвам аз!’

Ето няколко малко произволно избрани (от уважение към мързела) негови стихчета:

БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА

‘До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют -
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? - през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Неясното със вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с “лека нощ” денят ми бял,
лежа по гръб - над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
прит добре, изхвърлен със ритник.

Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик -
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.’

‘Вали над Сена. От водата зловещи гвоздеи изскачат
и ми напомнят за дъските, с които мъчи ме палачът.
Какво отново тук ме тегли? Да пия с вас? Да отмъстя?
Париж е денонощна кръчма на кръстопътя на света.
Кое столетие сме вече? Сега ме няма на земята.
Но след дъжда ще ме съгледат - аз съм разпънат на дъгата.

Прихванали се за корема, Химерите на Нотр Дам
повръщат пак бълвоч дъждовен, тъй както съм го правил сам.
И аз от висините слязох - една Химера грозновата;
реших от чуждото да вземам, да изравня все пак везната.
Но кой съдбите разпределя? Да бях поет при някой крал,
не бих се от съда укривал, в двореца сито бих живял.

Да мога да решавам точно и бързо спорните въпроси,
една кама отпред си сложих - тъй както кръст монахът носи.
Мислете вие за душата, мъчете жалката си плът
и червеите вашто тяло - изсъхнало - ще пощадят.
Аз нямам тук какво да вземам. Ще продължа през времената,
но и по пладне ще ви стряскам - аз съм разпънат на дъгата.’

Като цяло (пък и на части) Вийон допълва плеядата на любимите ми поети от този тип (насмешливо метафизични и осмиващо възхваляващи) - Артюр Рембо, Жак Превер, Джон Дън, Иван Методиев. А тя не спира да расте.

‘Не мога да заспя,
луната ми блести’

Да, отново е три през нощта и сънят не идва, защото няма блестяща луна сред безброя звезди. Светът е матов и се чувствам пуст. С Ани нещата не се получиха и това ме направи по-празен. Твърде много разочарования, не в любовта, а в общуването, се събраха през последните години. Виждам как с възрастта хората се предават на ежедневието и се скриват в черупки. Блясъкът в очите се стопява, възторгът става някак неуместен, мислите са прагматични, светът вече не е всевъзможност. Всичко това толкова ме обгърна, че и аз се почувствах така напоследък, почувствах се възрастен. Преди миг, докато лежах безсънно в тъмнината, го осъзнах.

Нещо в мен безмълвно се развика. И си спомних какво съм всъщност.

Как по цяла нощ пишех стихове,
как светех в тъмното
от безпричинно щастие,
как бях обичан от нимфите
Те сплетоха в стълба лъчите ми
И тичаха с мен към небето
Душите ни се докосваха,
а една от тях ми написа в цвете

Празнувай мен
и още,
че ни има . . .
мигът ни споделен . . .
Аз искам прошка,
че сред сезоните ни
имаше и зима . .
Търси ме нощем,
щом ти е студено
Сънувай
пролетно блестяща,
че те искам
пак до мен

Спомних си как сиянието ми лумва и се отразява в две сапфирени очи, които ме наричат Аладин. Те ме виждат незамъглено. И аз се виждам с тях. В един минал момент, в един бъдещ момент.

Догарям.
Денят свършва без стон,
без амброзия.
Възвишените думи стават прах,
щом ги потърся за целувка.
Нощта ги стапя
и ме изоставя сам,
без топла демагогия, в която да заспя.

Ще хвърля този ден в пещта.
Нека е кръв за моя огън,
изсмукващ всеки сив момент,
за да направи клада
и да освети небето ми.

Лека нощ, душа, сънувай този стих като видение за друго утре.

‘Бъди вечно пиян – това е истината…
Ако не искаш да носиш ужасното бреме
на времето,
което те смазва –
Бъди вечно пиян.
Пиян от какво?
От вино, поезия или добродетел –
все едно.
И ако някога на стълбите на двореца
на зеления склон
или сред ужасната самота на твоята стая
се събудиш
и пиянството се е стопило,
попитай вятърът, вълната, птицата, звездата, часовника,
питай това, което лети или въздиша,
пее и се люлее, което говори,
попитай колко е часът
и вятърът, вълната, звездата, птицата, часовникът
ще ти отговори – Часът на пиянството.
Бъди вечно пиян – не роб на времето
от вино, поезия или добродетел – все едно.’
                                                       Шарл Бодлер

Станах в шест,
зората не светеше,
храних котките,
гулях,
правих слънчева баня,
бях какъвто съм,
поне до седем.
Драсках с нокти по масата
от удоволствие –
едно парче кекс и едно
Мейси Грей.
Изпъстрените ми с Жак пръсти
избръснаха очите ми
и горната ми устна
напусна долната в усмивка
от иронията на точното ми отражение.
Обух се и
се събух.
Денят зейна

Песен 

‘Питаш кой ден сме
Ние сме всичките дни
Мило момиче
Ние сме този живот
Моя обичана
Ние сме влюбени значи живеем
Ние живеем и значи сме влюбени
Какво е животът ние не знаем
Ние за дните направо нехаем
Какво е любов не знаем дори.’

Шоколад с пълнеж от синьо сирене. Това не е вкусна измислица, а само първото. Марица, която казва Р на чужд език и ми напомня Жак Превер, но повече себе си, дойде на гости тук.

МАЛКИЯТ МЪЖ И МАЛКАТА МИС

сутрин
слънцето в Лисабон е топло
лъчите са като рибарски мрежи
рибарските мрежи – като капани за сънища
малката мис стои на перваза
и пие кафе
с широкопола шапка
една педя
стените на чашата се затоплят
от само себе си
минути по-късно
в Лондон вали дъжд
и разплисква купичките с чай
малката мис
е подгизнала от млякото
само след час
в подредения бретански дом
вятърът, който нахлува от прозореца
суши косата й
толкова е малка
че промушва глава
през времето
което сега е слънчево
и проверява как да се облече
за следобедната разходка
ето в този момент
дори малко по-късно
малкият мъж влиза
през вратата на стаята
и от течението
забравя да поздрави

СБОГОМ НА ОРЪЖИЯТА

Броненосецът Потьомкин
непознатият мъж
който мастурбира в киното
жената на военния
с широкоекранна шапка
за всички днес
един и същи край

РУИНИ

Ру и Ни
азиатски филм
който се простира от единия до другия
край на салона
като безкрайна опашка
би се разложил от светлината
би се разпаднал на съставните си
точки
и други символи
зеленото
като символ на плодородието
и на момичето от трети ред
почти я виждам как прескача
руини от тела
и пази равнонвесие
по насинената от локви тънка улица
но тук е тъмно
няма кой да види

Днес станах както най-обичам -
с изгрева.
Събуди ме едно хайку на Башо:

‘В мъглата на разсъмване
отеква
камбанен звън.’

Сварих аромат на кафе, с който си измих очите. Вместо сутришна гимнастика почистих къщата. Пуснах си Morcheeba и ми стана толкова хубаво, че си направих пълнена чушка със сирене. След това се потопих в дебрите на http://www.litclub.com , където ме очарова част от наситената поезия на Ана Мария Навалес . . .

‘Тези думи без име,
които всеки ден се мъча да събудя,
са паметта на един миг,
изгубващ се в мъглата.’  (онази същата на Башо)

. . . а също и циничната проза на Чоран. Открих дори хубава критика.
В един момент се спрях, за да оставя прочетеното да ме проникне, да стане част от мен. После се роди това стихче.

Имало едно време
което обичало да чете между редовете
в театъра
и да пише по листата на дърветата
А където се спирало да помечтае
оставала малка вечност

И всичко това до единайсет часа. Вече без угризения мога да кажа ‘добър ден’ на съседката.

Нещо малко от Сев, която цъфти като вишна.

Хората никога

Когато се самоубия,
вие ще плачете, о, ще плачете,
но няма да има кой да ви чуе,
каза водата на камъните
и се хвърли от водопада.
А те се разплакаха, о,
разплакаха се,
но имаше кой да ги чуе -
всичките хора всъщност ги чуваха,
но мислиха това за шума от водата.

Хората никога не разбират,
никога не разбират,
хората никога.

Уилям Карлос Уилямс ми е толкова любим, че няма как да му се размине с one night stand. Затова ето ви още от него. А който не е опитал предишното, може да навакса тук.

Повърхността ми съм самият аз.
Под нея, знай, заровена е
Младост. Корени?
Всеки има корени.

Започват! 
Съвършенствата изострят.
Листенца пъстри цветето разтваря
под слънчев лъч.
Но не улучва ги хоботче пчелно,
отминава,
те пак потъват в глинестата почва
със плач —
да, плач го наречете,
що плъзва върху тях с печална тръпка,
докато се съсухрят и изчезнат.

Слизането,
сбор от отчаяния,
и без никакви успехи
е пробуда обновена
що обръща мъката назад.
Каквото не постигнахме, каквото   
отказахме на любовта,
каквото губим в чакане безплодно,
поражда слизане -
безкрайно, всемогъщо.

А това ми е в топ 3 . .

Не е възможно. От протекли струи
завесата прогнива. Tлен обгръща
плата. Но от машината студена
плътта освободи, не строй мостове.
Къде ще търсиш въздух за да литнеш
от континент до континент? Словата
да падат където си щат – дано улучат
любов от първи път. Рядка ще е тая
сполука. Прекалено много искат
да извлекат. Потопът глътна всичко.

И нещо малко от моите корени:

Прераждане

Мечтата,
която се стапя със залеза,
блести отразена в очите ти.
Не умира,
отново разцъфнала в чувствата,
които залезът дарява.