Удоволствие е да говоря за феномените в киното. Ланс Фон Триер съвсем ми се затвърди като такъв с ‘Breaking the waves’. Kакто и Михаел Ханеке - oще ме държи брутално-истинното усещане от ‘Пианистката’ по романа на прясната нобелистка Елфриде Йелинек. Тази жена е с толкова болен мозък (и вид), че е успяла да превърне патологичното си мислене в изкуство. ‘Пианистката’ е автобиографичен роман, което ме шокира и очарова симултанно. Негримираната визия на психическите деформации, потулено пълзящи в интелигентното, културно и образовано общество, мутацията на взаимоотношенията и липсата на какъвто и да е финален катарзис идват като сладък шамар. Подобна линия, но с различни акценти, следва и другият шедьовър на Ханеке - Скришна игра (Cache) - същото демаскиране, но този път на расизма и ксенофобията, на материалния успех и псевдокултурата като критерий за качество.

Напоследък изгледах почти всичко на Джим Джармуш и не спирам да се облизвам. Разбира се, филмите му са въпрос на вкус и биха се харесали основно на почитателите на алтернативно (indipendent) кино. Някои от тях са интересно представени тук от Свраката, който е ценител. Моят личен фаворит си остава ‘Отвъд закона’ (Down by law) с невероятното трио Роберто Бенини, Том Уейтс и Джон Люри. Ценителите на изтока и философията на бушидо ще харесат ‘Дух-куче. Пътят на самурая’, особено ако са чели ‘Хагакуре. Записки на самурая’ на Ямамото Цунетомо. Един съвременен самурай с пищов и кодекс на честта, одухотворен до автентичност от Форест Уитакър (една от любимите ми негови роли).

Накрая трябва да отбележа Ким Ки-дук, който се оказа толкова обилен феномен, че погълна с парцалите мен и няколкото ми приятелчета режисьори, с които го гледаме заедно вкъщи. Някои от филмите му са меко казано предисвикателство за интелекта със своя абстрактен символизъм (Самарянката, Лошият) и на моменти типично азиатски жестокост и отношение към смъртта/самоубийството (Островът, Лошият, Неизвестен Адрес). Седим с аверите до три сутринта и бистрим семантичната структура на диалога, смисловите сюжетни еквилибристики. Призоваваме да ни осени Ки-дуковия логос, но ни спохожда само логореята. Накрая виждаме, че без помощ няма да минем и се обръщаме към виното. Нали в него е истината. А уж всичките сме умни тикви с много семки. Толкоз за файдата от ерудицията.

Ще е клише да кажа, че човекът е новатор. Той е не просто изненадващ и разчупващ коричката на течението на мисълта, а го прави с поетична грация и естественост, като същевременно дава един нов език на героите - езикът на тишината, която побира всичко. В моя най-любим Ки-дук - ’Стик # 3′ (в оригинал Пусти къщи), давамата главни герои имат общо една реплика. Напомня на японски театър ‘Но’, всичко е в жеста, погледа, трепването. Няма я типичната за запада тежест (на многословие, тежки обувки и бетонни сгради), чувстваш се лек и красив като душата си, без нужда от друго. Подобна поетика има и в ‘Пролет, лято, есен, зима . . и пак пролет’, но там сюжетът е подчинен на алегоричността, като ненатрапчиво дидактично се описва закономерният пък към вътрешна тишина. Това ме подсеща за едно индийско упражнение за продължително мълчание и спиране на вътрешния диалог - крещиш, бърбориш безсмислено, чекнеш си на макс устата . . и после покой. Но този филм не го дават по телевизията.

Под това име преди една вечност, когато MTV все още не беше комерсиален боклук, вървеше рубриката за японска манга анимация, грабваща с приказна визия и разкъртваща динамика. Жанрът обаче не се ограничи до свръхзвукови екшъни с фонтани от кръв и черва на кило, а създаде шедьоври като ‘Акира’, въплъщаващи японска естетика и източна мъдрост.

Не мисля да се впускам в анализи или разглеждане на разликите между манга и аниме. Ще кажа само, че всеки път се омагьосвам, когато гледам филмите на изключителния (патосът съвсем заслужен) режисьор, сценарист, художник и продуцент Хайао Миязаки. Миязаки е привърженик на класическото рисуване и жанрове, но внася безкрайна поезия и доброта в тях. Има способността да превърне елементарни неща от живота в многопластови истории и да ги разкаже по въздействащ и достоверен начин. Скучното прави необикновено, изтупва клишетата и зарежда всеки детайл с драматизъм, смях, приказност. Досега съм глътнал най-известните му неща - ‘Принцеса Мононоке’, Spirited Away (Отнесена от духовете) и ‘Замъкът на Хаул’ (’Howl’s moving castle’). Рецензиите казват, че по-старите му филми също са класика.

Други анимета, които ме откраднаха от света за повече от миг са култовият ‘Ghost in the shell’ (‘Дух в черупката’), а също ‘Ninja Scroll’, ‘Final Fantasy’ (Реална Фантазия) и ‘Гробът на светулките’ (’The grave of the fireflies’). Последният е на доста тежка тема.

Замеряйте, ако се сещате за нещо от същата класа.

Хубавите неща се предават не само по полов път. Ето как тази поетична минутка направи скок-подскок от блог на блог и кацна тук. Заглавието ми напомни за едноименната картина на Густав Климт. Подозирам, че е изиграла ролята на вдъхновение. Поне мен ме.

http://legion.besove.org/movies/the_kissVCDquality.mpg

Време е отново да се изкашлям многозначително, че дори аз започнах да усещам липсата си тук. Влязох в период на пребиваване на село и затова ще поствам по няколко неща накуп за компенсация на продължителните отсъствия.

Искам сърдечно-съдово да благодаря на Лора, която освен чудесните ни разговори ми подари два безценни филма на Ким Ки-дук, видео концерта ‘Toward the Within’ на Dead Can Dance (към които съм пристрастен) и този на Mike Oldfield, както и диск с музикална еклектика. Благодаря и на Lazzi за компилацията, с която ме върна към старата любов Alan Parson’s Project и други бивши гаджета.

Твърде много неща изгледах и изслушах напоследък, та ми е малко спихнат пъпеша. Все пак, бях обилно вдъхновен от поредния филм на Джим Джармуш - ‘Отвъд закона’ (Down by law), наистина ме пренесе отвъд, омагьосващо изпълнение на Роберто Бенини, а участието на Том Уейтс ме подсети да си издиря цялата му дискография.

Друг запомнящ се филм - ‘Сблъсъци’ (Crash), много напомнящ любимия ми ‘Магнолия’. Гледах го дваж, харесвам тази многопластовост на детайла, преобръщането на гледните точки, метафизичните закачки с идеята, че морални категории не съществуват и човек е такъв, на каквато страница го отвориш. Подсеща ме за едно стихче:

‘Само още една крачка нататък                                                                          
и разбираш, че си се лъгал.
Човекът е като малко стъкълце на земята –
блести под точно определен ъгъл.’

Красотата на света в неговата многоизмерност, всичко с толкова страни, колкото успееш да намериш. Сещам се за феноменалния  ‘Тънка червена линия’, откъдето си извадих:

‘Един вижда умираща птичка                                      
и усеща само безкрайна болка.
За него смъртта има последната дума.
Тя му се присмива.
Друг вижда същата птичка
и усеща величието на живота.
Усеща как радостта минава през него.’

Закономерно съвпадение беше онзи ден да прочета същото и в Диско-патиите на Тери Пратчет, където Смърт казва: ‘Никога не съм бил сигурен какво е добро, дори не знам дали такова нещо съществува. Или пък лошо. Просто различни гледни точки.’
Пратчет умее да поставя простичките изтъркани истини в осмислящо нов контекст. Дефилира с дълбочина, облечена в чудовищен хумор и овкусяваща самоирония. Няма да забравя как след като прочетох ‘Владетелят’ на Макиавели, сборникът с трактати ‘Изкуството на войната’ и ‘Записки на Самурая’, метнах ‘Нощна Стража’ и ‘Крадец на време’ на Пратчет - същите неща, но гарнирани със сълзи от смех. Купих си шапка, за да му я сваля. Ерудираното око може да открие в него не по-малко алюзии, отколкото в роман на Еко.
Като си говорим за относителност, още една знаменателна творба по темата - ‘Догвил’ на Ларс Фон Триер. Този филм създаде нови измерения в киното, подобно на ‘Рашомон’ на Акира Куросава през 1951. Кучешкият град, където къщите, лампите и дори кучетата са само очертания по земята, е обитаван от загрижени и услужливи хора, идеалисти, моралисти - докато режисиращият Живот не смени осветлението. Тогава за пореден път се питам - има ли разлика между човека и животното. ‘Догвил’ се доближава до пиеса в стил Кундера, Чехов или Михалков. Личностната метаморфоза на персонажите ескалира до пълен негатив, до взрив на всяко определение за добро и зло. И се връщаме до пияния Айнщайн, когато му връчили сметката за осем бири - ‘Всичко е относително’, казал и излязъл.

Бате Ларс ми събра очите още с ‘Танцьорка в Мрака’, друг култов филм, за който мога да напиша почти повече, обаче се изморих и отивам да ям.

Влизам в поредната серия визуални гмуркания. Филм Фестът предлага страхотни заглавия, но и домашното кино има чар. Дори го предпочитам заради уединението. Евгени ме зареди с ‘Don’t Come Knocking’ (новият на Вендерс), наоскарения ‘Crash’ и още няколко хубавини от последно време. Андрей пък ме наблегна на силно нестандартен ирански филм - ‘A Taste of Cherries’, интересен турски и няколко на Джим Джармуш.

Този път ще бъда лакомничен и ще запазя впечатленията за себе си. Засега ще коментирна само филмът, който ме гушна и отнесе на едно красиво място. На пръв п е нещо шизофренно-депресивен, но между пороя първосигнални впечатления светят кристални капки изключителност. Невероятна операторска стилистика, разчупваща реалността с преливания на кадъра, проясняващи се разфокусирания, оживяващи отражения. Зи джърман Марк Форстър (режисирал още ‘Monster’s Ball’ и ’Finding Neverland’) отново налетя на възхищението ми. Юън Макгрегър и Наоми Уотс са чудесни, но вниманието ми се лепна основно на Райън Гослинг (’Съединените Щати на Лиланд’) и поредното му невероятно превъплащение. Човекът явно си пада по трудните роли, и то с главата надолу, защото се гмурка дълбоко. Напомня на Едуард Нортън, който ми е влудяващо убедителен във всеки свой образ. Като цяло филмът може да се изгледа и като трилърче за лека нощ, историята е интересна, задържа вниманието. Обичам подобни многопластови форми. Можеш да плуваш в тях, да водолазиш по дъното или да се плацикаш на плиткото.

Влиза ми в любимата категория вдъхновяващо-странни филми, където са ‘Дони Дарко’, ‘Съединените Щати на Лиланд’, ‘Револвер’, ‘Изгубената Магистрала’ и разни още. Та става дума за ‘Stay’. Дано да съм ви зарибил, а не закучил.

Фабрика за абсолют

Потресаващо е усещането да се сблъскаш с истината. Kогато ми се случи, плача и същевременно се усмихвам. Често съм писал за това и с риск да се повторя ще се повторя: когато чуеш истинска история, една част от теб я разпознава и откликва, без значение колко неправдоподобно или сакато е разказана.
В ‘Сталкер’ няма нищо красиво –  тромав е, на места героите са неправдоподобни, което стои като шев. Няма нищо красиво, освен истината.  Все едно Тарковски се е протегнал на метър и е докоснал едно друго измерение, наситено с вечни идеи, които не подлежат на логика, на причинно-следствени връзки. Те просто са. И в мен има сетива, които са. Вродени, първични, необясними* (*самото обяснение предполага вторичност). Те са тези, които откликват на истината в нещата. За тях няма значение формата, всичко е интересно само по себе си, ако е истинно.
В Сталкер се говори за ‘зоната’, символ на онази ‘отвъдност’ на нещата. Звучи метафизично, но е толкова просто. Всяко нещо има своята отвъдност, отвъдността на ходенето е тичането. Ценността й е, че тя провокира, променя, придвижва човека. И ето тук мога най-после да дефинирам двете неща, които най-много ме радват – това, което ми дава отвъдност, различност и разбива битието ми като разказ на Виан, карайки всички закони на моята физика да спрат да действат, както и всичко истинно.
Разбира се, истината е субективно понятие. Тя израства заедно с човека. И е толкова голяма, колкото успеем да вложим в нея. Може би, както казват древните книги, само смъртта е постигане на абсолютната истина. Но аз съм твърде жив, за да мисля за нея.
Няколко дни по-късно прочетох лекция на Андрей Райчев върху ‘Сталкер’ и отвъдността. Развълнува ме усещането да споделям едно и също чувство-мисъл с друг. Да, споделянето е духовен хедонизъм. Не по-лош от дълго отлаган оргазъм или папилна оргия. Човек трябва да е Бакхус във всяко отношение.
След филма, след последните концерти и пиеси отново съм в отвъдността, оплакнах очи от ежедневното и местя предмети с поглед* (* алюзия с края на ‘Сталкер’), случвам света.
Такова настроение е пълно с чаша Абсолют.

Лекцията на Андрей Райчев е на този адрес:

http://www.raichev.org/bulgarian/lecture6.htm

Хареса ми, много, въпреки моментното интелектуалничене тук-там. Не можах да преглътна само едно нещо, което ми прецаква и филма. То за мен е фундаментално важно:
„Това, разбира се, е филм за вярата. За вярата и за страха. Ако говорим за това за какво се разказва във филма, то основното е, че ­ човек го е страх да повярва, просто не може.”

Тъжна е такава констатация. И някак твърде обобщаваща. Прекалено много отчаяние се крие във филма, сякаш и на Тарковски му липсва вяра и е забравил, че може 99% от хората да не вярват, но винаги го има онзи, който вярва за стотима. Точно този е Сталкерът. Забравил е, че мислите и думите оформят света, случват нещата. И е по-добре да приемеш чашата за наполовина пълна, защото в мозъка остава ехото на пълна, пълна . . А както съм установил емпирично . . . всичко ни е в главата.

Киното е едно от великите изкуства. В същото време най-изроденото поради сравнително високите бюджети и нуждата от рентабилност. Затова предпочитам книгите като главен източник на информация. През последните години, обаче, видях киното по твърде нов начин. Ширна се пред мен като океан и ме накара да нагазя с трите крака в него. За това е виновен Вим Вендерс, благодарение на когото разбрах какво е авторско кино и къде да го търся. След ‘Криле на Желанието’, ‘Буена Виста Соушъл Клъб’, ‘Париж, щата Тексас’, ‘Краят на Насилието’, ‘Хотел за Милион Долара’ и останалите ми поникнаха нови очи. Книгата на Вендерс ‘Логика на Образите’ също даде тон. Разбрах, че не е толкова важно какво, а най-вече как гледаш. И киното зае полагащото му се място сред моите кладнци.

За нещастие авторско (некомерсиално) кино почти не се издава в България. Единственият източник е нета (да живее пиратството). Защо ли? Спомням си преди години, когато в ‘Александра’ бракуваха  ‘Отвъд Облаците’, защото никой не го наема.  Скъса ми се сърцето (сега е с кръпка). Но фактът е, че такива филми нямат достатъчно търсене, за да са рентабилни. По тази причина не се издават на видео и стари филми. Освен в  ‘Одеон’ (където може да се чуе дублажа на фъфлещи моноглоти) и спорадично другаде, няма къде да видите шедьоврите на Чаплин, Фриц Ланг, Микеланджело Антониони, Луис Бунюел, че дори не толкова стари неща като тези на Бертолучи и Торнаторе, ранния  Люк Бесон, късния Ингмар Бергман и нощния Дейвид Линч.

Затова през годините в Щатите се наливах главно с класическо кино. Там също няма как да намериш ‘Андрей Рубльов’ на Тарковски в нормална видеотека, но пък си има едни малки такива за ценители, както и интернет рентове с по двайсет хиляди заглавия.

Предимството на двд формата е, че почти всяко върви с коментари. В тях се обсъжда биографията на режисьора, историята на филма, техниките на снимане, прави се анализ и смислово тълкуване. Без коментарите фундаментални филми като ‘Рашомон’ (1951, Акира Куросава) си остават еднопластови, а някои от по-интелектуалните ленти от италианския неореализъм - направо неразбираеми (поне за мен).  Чак след като чух  ‘Фотоувеличение’ (‘Blow up’) на Антониони, вникнах в много от алюзиите. Причината за това е, че всяко време и култура имат свой език и трябва да го научиш, преди да се потопиш в тях.

За щастие успях да си закупя много любими филми, някои от които отсъстват на видео у нас - ‘Безкрайна Синева’ на Бесон и ‘Легенда за Пианиста’ на Джузепе Тотнаторе, ‘Блясък’ на Скот Хикс, Вендерс, Куросава, Бертолучи и . .

От друга страна в София има специализирани кина като Евро-български културен център, Дом на Киното, Кино Центъра, Одеон, където могат да се видят нестандартни и красиви филми - предимно съвременни - на Михаел Ханеке, Карлос Саура, Патрис Льоконт, Алмодовар. И по-рядко стари - като панорамите на Франсоа Трюфо и Никита Михалков (най-после гледах ‘Очи Чорние’).

След завръщането ми в родината последва няколкомесечен рейд из кината. Установих, че Еврокиното отново е на висота, французите са в пълна ерекция – Жан-Пиер Жоне (‘Амели’, ‘Най-дългият Годеж’), Клод Милер, Клод Лелуш (‘И сега дами и господа’), Франсоа Озон.

Испанците също - Саура ме омагьоса със ‘Саломе’ и ‘Иберия’ (отново, след ‘Танго’ и ‘Фламенко’). Не знам дали някога Алмодовар ще си надскочи ‘Говори с нея’, но ‘Лошо Възпитание’ е поразителен по свой, малко житейски начин, и който е чел биографията на Джеймс Дийн, знае, че в този филм няма хиперболи.

Със сигурност няма да забравя ‘Не Мърдай’, ‘Малки Рани’, ‘Отблизо’, ‘Младият Адам’ (по маниака Александър Троки). Много от азиатските и скандинавските продукции също оставиха следа.

В единствения случай на посещение на видеотеката попаднах на ‘Съединените Щати на Лиланд’, който просто трябва да се гледа, въпреки че блести повече идейно-концептуално, отколкото кинематографично. Стига с изброяването, че изпадам в патос.

Искам да обърна по-голямо внимание на три филма, които ми бръкнаха много дълбоко.

‘Арагами’ на Рюхеи Китамура. Култов за всеки фен на източните философии и себепостигането, филм от двама души (нещо като ‘Лента’ на Ричард Линклейтър, с Итън Хоук и Ума Търман), в който не липсва нищо. Съвършена хореография и ефекти, лафчета, самоирония. Плюс няколко тома маскирана японска етика в стил Миямото Мусаши. Захаросах се.

Гай Ричи пък ме озари с ‘Revolver’. Той ще остане в главата на всеки, който успее да го разбере. Много хора се изказаха зле за него, което е съвсем очаквано за масовия вкус. Не знам как бай Гай се е навил да направи такъв шизофренно-психологически езо трилър, но се е справил виртуозно. Този филм е учебник, ребус, парадигма. Трудно ми е да повярвам, че касов режисьор прокарва неортодоксални идеи като тази, че всеки проблем е единствено в главата ни.  Явно е прекалил с четене на Бъркли и папируси по солипсизъм. Напомня ми еретичността на ‘Последното Изкушение’ (по романа на Казандзакис) и ‘Боен Клуб’. Останах с впечатлението, че гледам ‘Матрицата’, режисирана от Дейвид Линч. Разликата е, че ‘Матрицата’ е направен така, че да го харесат всички, и без да се накърнява мистичната му дълбина.

И накрая ‘Сталкер’ на Андрей Тарковски. Филм-легенда, цяло измерение от различност. Принципно не харесвам стила на Тарковски, не мога да му стана зъл фен като някои познати, но за идеите . . . свалям му гащи. Написах нещо още тогава след филма, но за да не стане тотален ферман, ще го постна отделно.

За съжаление наскоро имах и нещастието да си причиня нещо ужасно. Гледах ‘Хрониките на Нарния’. Мисля да плювна сосно по темата, но ще го направя като коментар, за да не загрозявам написаното дотук.