Просто не мога да не се похваля. На партито у Теди усетих неудържимо привличане. Към библиотеката. Помислих, че е обичайната ми гравитация към книгите, но, гледай ти, оказа се по-лично. От етажерката, с флиртуваща усмивка, ми смигваше красиво томче. Поканих книгата на танц и що да видя – почти цялото творчество на Вийон. Разтреперах се от вълнение при отъркването в такава знойна дама. Отвлякох я веднага и й поисках ръката, после краката, после всичко останало.

Франсоа Вийон - първият поет на новите времена, родоначалника на френските ‘прокълнати поети’, обесника и нехранимайкото. Ах, каква страст ме обзе. От толкоз време търсех нещо изчерпателно негово. Из нета се намират само няколко стихотворения. А сега държах в копитца подробна биография, ‘Голямото’ и ‘Малкото завещание’, плюс повечето му отделни поеми.

Защо такова умопомрачително вдъхновение, ще каже страничният поглед. Затова с две думи ще представя Франсоа.

Редица учени са склонни да идентифицират с него началото на френския Предренесанс, защото именно тогава, около средата на XV в., френската поезия скъсва завинаги с литургическите песнопения и става литература в етимологическия смисъл на думата. Вийон, освен с фантастичното владеене на езика, помита и с автентичността на поезията си, която е пълно отражение на живота му. А какъв живот само. На добре образован престъпник и пройдоха. Въпреки покровителството на заможния си осиновител, който му дава добро възпитание и обазование, Вийон избира пътя на риска, скитничеството и грабителството. Дали за да се отърси от комформизма и конвенционалното ежедневие или тласнат от неволно извършеното убийство, той следва горчивата истина на свободата в несигурността на утрешния ден. На двайсет и пет години заедно с няколко аверчета обира Наварския колеж, за което по-късно е хвърлен в затвора със смъртна присъда. Там пише своето ‘Голямото завещание’, като дори в този час на обреченост успява да се надсмее над съдбата:

‘Зоват ме Франсоа, това ми тегне,
в Париж, край Понтоаз отрасъл странник,
но в мазен клуп въже палачът щом затегне,
вратът ми ще узнай тежи ли моят задник.’

По ирония на съдбата (в тон с иронията на Вийон) край затвора минава новоизбраният крал Луи 11ти и по традиция дава амнистия на стотина затворници, сред които е и той (Луи 11ти). Това не го спира да продължи по съмнителната пътека на бохемството и авантюризма. Поради вечната заплаха от бесило, поезията на Вийон е тясно свързана със смъртта и преходността. На ви пример:

‘Премахва хубавия тен
смъртта – променя ни изцяло:
оклюмал нос и врат вдървен
(добре, че няма огледало!).
И теб ли, дивно женско тяло,
познало всеки миг щастлив,
те чака черно покривало?
Не влиза никой в рая жив.’

А също е и (свързана) ((поезията му)) с любовта и вървящите с нея разочарования:

‘Какво да дам на мойта Роза –
сърце или пък черен дроб?
Не иска тя такава проза,
а да си плащаш като поп.
Но как ли предан като роб
да пълня нейната кесия,
когато даже в своя гроб
сега лежа на вересия?!

Дължимото на любовта
отдавам, но съвсем не крия,
че на жената низостта
погуби всичко в мен самия.
(Не знам от нейната магия
да е пострадал някой друг,
но се кълна в света Мария,
че няма нищо смешно тук!)

На нея като дар желан
една балада в полумрака
й пращам по Перне Маршан,
наричан още Копелдака –
пък нека той да я причака,
за да й каже с мазен глас,
като я спипа в храсталака:
‘При теб, мръснице, идвам аз!’

Ето няколко малко произволно избрани (от уважение към мързела) негови стихчета:

БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА

‘До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют -
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? - през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Неясното със вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с “лека нощ” денят ми бял,
лежа по гръб - над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
прит добре, изхвърлен със ритник.

Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик -
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.’

‘Вали над Сена. От водата зловещи гвоздеи изскачат
и ми напомнят за дъските, с които мъчи ме палачът.
Какво отново тук ме тегли? Да пия с вас? Да отмъстя?
Париж е денонощна кръчма на кръстопътя на света.
Кое столетие сме вече? Сега ме няма на земята.
Но след дъжда ще ме съгледат - аз съм разпънат на дъгата.

Прихванали се за корема, Химерите на Нотр Дам
повръщат пак бълвоч дъждовен, тъй както съм го правил сам.
И аз от висините слязох - една Химера грозновата;
реших от чуждото да вземам, да изравня все пак везната.
Но кой съдбите разпределя? Да бях поет при някой крал,
не бих се от съда укривал, в двореца сито бих живял.

Да мога да решавам точно и бързо спорните въпроси,
една кама отпред си сложих - тъй както кръст монахът носи.
Мислете вие за душата, мъчете жалката си плът
и червеите вашто тяло - изсъхнало - ще пощадят.
Аз нямам тук какво да вземам. Ще продължа през времената,
но и по пладне ще ви стряскам - аз съм разпънат на дъгата.’

Като цяло (пък и на части) Вийон допълва плеядата на любимите ми поети от този тип (насмешливо метафизични и осмиващо възхваляващи) - Артюр Рембо, Жак Превер, Джон Дън, Иван Методиев. А тя не спира да расте.

Под това име преди една вечност, когато MTV все още не беше комерсиален боклук, вървеше рубриката за японска манга анимация, грабваща с приказна визия и разкъртваща динамика. Жанрът обаче не се ограничи до свръхзвукови екшъни с фонтани от кръв и черва на кило, а създаде шедьоври като ‘Акира’, въплъщаващи японска естетика и източна мъдрост.

Не мисля да се впускам в анализи или разглеждане на разликите между манга и аниме. Ще кажа само, че всеки път се омагьосвам, когато гледам филмите на изключителния (патосът съвсем заслужен) режисьор, сценарист, художник и продуцент Хайао Миязаки. Миязаки е привърженик на класическото рисуване и жанрове, но внася безкрайна поезия и доброта в тях. Има способността да превърне елементарни неща от живота в многопластови истории и да ги разкаже по въздействащ и достоверен начин. Скучното прави необикновено, изтупва клишетата и зарежда всеки детайл с драматизъм, смях, приказност. Досега съм глътнал най-известните му неща - ‘Принцеса Мононоке’, Spirited Away (Отнесена от духовете) и ‘Замъкът на Хаул’ (’Howl’s moving castle’). Рецензиите казват, че по-старите му филми също са класика.

Други анимета, които ме откраднаха от света за повече от миг са култовият ‘Ghost in the shell’ (‘Дух в черупката’), а също ‘Ninja Scroll’, ‘Final Fantasy’ (Реална Фантазия) и ‘Гробът на светулките’ (’The grave of the fireflies’). Последният е на доста тежка тема.

Замеряйте, ако се сещате за нещо от същата класа.

Хармс не за сефте се появява тук, но в случая мисля да го използвам, за да допредставя себе си като лектор, а и него чрез себе си. Много хора страдат от погрешно разбиране за преподавателския процес и живеят в заблудата, че знанието може да се предава с думи. Следното разказче показва истинската природа на нещата. На ви го . .

Лекция

Пушков каза:
Жената е стан на любовта.
И мигом получи един по мутрата.
За какво? ­ попита Пушков.
Но тъй като не получи отговор, продължи:
Смятам, че към жената трябва да се подхожда изотдолу. Жените обичат това и само се правят, че не го обичат.
Пак цапардосаха Пушков по мутрата.
Ама на какво прилича това, другари! Щом е така, хич няма и да говоря ­ каза Пушков.
Но след като изчака четвърт минута, продължи:
Жената е устроена така, че цялата е мека и влажна.
Но тук пак го цапардосаха по мутрата. Пушков се направи, че не е забелязал, и продължи:
Ако подушиш жената…
Но толкова силно го халосаха по мутрата, че той се хвана за бузата и каза:
Другари, абсолютно невъзможно е да се изнася лекция при тези условия. Ако това се повтори още веднъж, ще млъкна.
Изчака четвърт минута и продължи:
Докъде стигнахме? А, да! Та така. Жената обича да се гледа. Сяда пред огледалото чисто гола…
При тези думи Пушков пак получи един по мутрата.
Гола, ­ повтори Пушков.
Бух! ­ халосаха го по мутрата.
Гола! ­ викна Пушков.
Бух! ­ халосаха го по мутрата.
Гола! Гола жена! Гола женичка! ­ дуднеше Пушков.
Бух! Бух! Бух! ­ удряха го по мутрата.
Гола жена с черпак в ръце! ­ викаше Пушков.
Бух! Бух! ­ сипеха се ударите върху му.
Върти си опашката! ­ крещеше Пушков, като се мъчеше да се предпази от ударите ­ Гола монахиня!
Но в този момент го удариха толкова силно, че той загуби съзнание и рухна като покосен на пода.

От горното става видно какво се случва, когато някой изказва нетипични истини. Същото е и при представянето на твърде типични такива (клишета). Очебийният извод е, че мотивацията ми за преподаване е скрит мазохизъм и склонност да си говоря сам. Тези неща, ако избегнем общоприетия предразсъдък към тях, са чудесни техники за самопознание, което намирам за смисъл на своето съществуване.

Темите на лекциите ми пък са добре илюстрирани от следният хармсов разказ.

Свят

Казах си, че виждам света. Но целият свят беше недостъпен за моя поглед, виждах само части от него. и всяко нещо, което виждах, наричах части от света. Наблюдавах свойствата им и докато ги наблюдавах, правех наука. Разбрах, че частите имат умни и неумни свойства. Разграничавах ги и им давах имена. И в зависимост от свойствата им самите части на света бяха умни и неумни.
Имаше и такива части на света, които можеха да мислят. И тези части гледаха другите части и самия мен. И всички те си приличаха помежду си, аз също приличах на тях. И си говорех с тези части на света.
Казвах: Части от гръм.
Частите казваха: Сноп от времето.
Казвах: И аз съм част от трите завоя.
Частите отвръщаха: А ние сме малки точки.
Изведнъж престанах да виждам първо тях, а после и останалите части. И се изплаших, че светът ще рухне.
Но в този момент проумях, че виждам не отделните части, а всичко накуп. Отначало си мислех, че това е НИЩО. Но после разбрах, че това е светът, а онова, което съм виждал по-рано не е било светът.
Винаги съм знаел какво е това свят, но какво съм виждал преди, не знам и до днес.
И когато частите изчезнаха, техните умни свойства престанаха да са умни, а неумните им свойства престанаха да са неумни. И целият свят престана да е умен и неумен.
Но тъкмо проумях, че виждам света, и престанах да го виждам. Изплаших се, като си помислих, че светът е рухнал. Но докато си мислех така, се сетих, че ако светът беше рухнал, то и аз не бих могъл да помисля каквото и да било. И се оглеждах, търсейки света, но не го откривах.
А след това вече нямаше и накъде да гледам.
Тогава разбрах, че докато имаше накъде да гледам, светът беше около мен. А сега го няма. Само аз останах.
А после проумях, че именно аз съм светът.
Но светът – това не съм аз.
Макар че в същото време аз съм светът.
А светът не е аз.
А аз съм светът.
А светът не е аз.
А аз съм светът.
А светът не е аз.
А аз съм светът.
И тук престанах да мисля.

Някой би казал, че всичко това е безсмислено и ще бъде добър пример за идеята, която често презентирам, а именно, че безсмисленото представлява неразбираема за нас информация, което ще рече нова и следователно ценна, към която да се стремим, за да се обогатяваме. Тази концепция е добре развита в научните среди още в средата на миналия век и е популярно представена в книгата ‘Квантова Психология’ на Робърт Уилсън, както и в някои други.

Все пак да се върнем към Хармс, който, както Сократ, Джордано Бруно и много други, е заплатил с живота си за философското си остроумие и новаторство. Тъдява са няколко линка към неговото безсмъртие:

http://www.litclub.com/lavica/2001/babi.htm 

http://x-kom.com/fakelexpress/texts/f4-2000/f4-2000-durnovo1.htm 

http://www.x-kom.com/fakelexpress/texts/f4-2000/f4-2000-harms1.htm

Днес, най-после, глътнах графичната новела ‘Violent Cases’ на троицата Gaimаn, McKean and the Holy Spirit. Пазех я за специален случай, но полепналият по великолепната корица на Дейв прах ме вбеси до вдъхновение. Такива четива изискват човек да изтръска битието от яката си, да се кисне два часа в тишана до нужното душевно омекване и сетивно овкусяване. Затова обикновено не мога просто ей така да посегна. Дебна, чакам момента, в който ще узрее крушата на духът ми, за да ми е подобаващо вкусно.

И беше. Винаги съм се възхищавал на дарбата да се пише завладяващо простичко, ненатрапчиво, сякаш седиш с приятел и слушаш интересна история. Разказът тече с лекотата на хрема, без претенциозност и усещане за авторски напън. Въображението ти влиза в ритъм и запрепусква с него, превръщайки думите в течни картини. Има ги и малките нестандартности, лупингите на езика или действието, които изненадват, държат те нащрек и те карат тайничко да се възхищаваш на този изплъзващ се от логиката и клишетата автор, вечно на крачка пред теб, но същевременно топъл, с онази мамеща сърдечност, която те кара да го следваш като някакъв левиатан през часовете на нощта, отвъд умората и утрешния ден.

Пропорцията, тази магическа дума, на която алхимиците са посвещавали живота си, искри осъществена в подобен любим наратив, където зад думите чувстваш нещо от човека, туптящо, преживяно до утайката и същевременно облечено в най-пъстрите одежди на въображението, самоиронията, ужаса, смеха. Без значение от жанра и формата на изкуство, тази смес от истинност и фантазия отпушва нещо в мен, времето спира и седя застинал и усмихнат в блажен ступор. Дейв и Нийл постигат този мой идеал за филосовски камък в изкуството, като тяхното очарование и дълбочина се описват най-добре с думата eerie, което ще рече зловещ, тайнсвен, мистериозен. Но стига за тях, че станах на локва.

Същото, но съвсем различно усещане наскоро ми подариха Джак Джонсън и Бен Харпър с кавъра на ‘High tide and low tide’ на Боб Марли. Всеки от тези двама музиканти е уникален сам по себе си (че по кой друг?), но комбинацията от спокойния и носещ лекота глас на Джак и игривия, вечно търсещ различното фалцет (в случая) на Бен, е вдъхновяваща. Пак тази искреност с нюанс на изплъзваща се ефирност, нестандартност, експеримент, ме изпълва с . . амброзия.

Биографиите и на двамата заслужават внимание. Дори само заради това, че са извън мейнстрийм културата, с ангажираща музика и текстове, с блясък в миглите и чувство за естественост. Бен е интригуващ най-малкото с това, че е отроче на руска еврейка и черен баща с индиански корени (хъх). Хавайската душа на Джак пък ме зарибява с островитянска ведрост и хармония, като същевременно в музиката му има нещо от купонджийската несериозност на Sublime.

Но вместо да се обяснявам като шестокласничка, ще ви оставя да опипате сами. Надявам се като мен да преживеете усещането за очи пълни, ръце пълни, че и душа . .

(Все пак трябва да призная, че съм по-голям фен на Джак. Бен ме грабва спорадично).

Ето няколко достойни линка. Пък и самите Бен и Джак.

Равното небе на Северна Каролина. И аз под него щъкащ като мравка из улиците на Рали, отнесен от вихъра на мълчанието. Слънцето е жестоко, но несъзнаващите ми крака стръвно следват някакво чувство, което дърпа, води и накрая ме пристига в правоъгълна сграда с безлична фасада, огромно-грозна като повечето тук. Ето ме как влизам и се блъсвам в безброй присъствия, възвишения от книги, потрепващи в своята непрочетеност. Не съм в библиотека или книжарница, а в огромен склад за залежали заглавия, които като стари моми се усмихват обречено. Цените са смешни, което придава допълнителен трагизъм на мястото. Не и за мен. Залутвам се навътре, опипвам, помирисвам, шепна. Те плахо и жадно протягат пипалца.

Два часа са се отронили, а аз стоя пред някакъв рафт и се взирам невиждащо. Подават се само ръбовете им с губещи се сред множеството заглавия. Ръката ми се протяга и я измъква от масата. Голям формат, прилича на комикс, не ги харесвам. Но струенето, ах, не мога да я пусна.

Седя омагьосан и разглеждам свръхвъздействащи визии – провокиращи, стряскащо истински. Какво въображение, майсторски съчетаващо графика, фотография, бои, колаж и фотошоп. Отпред, под думите Sandman Dustcovers*, две имена – Дейв Маккийн и Нийл Гейман. Не съм ги чувал. Но това не е важно, важното е вътре. Купувам я. Връщам се и питам за още.

Това беше първата ми среща с тези двама британски змея на въображението. После, съвсем случайно, както става обикновено, видях в една книжарница, че Гейман още през деветдесета е написал ‘Добри поличби’ с Тери Пратчет. Взех я заедно с останалите му романи. Оказа се един от най-продаваните фантасти в момента. Малко след това наех двд-то с ‘Андалуското куче’ на Бунюел и намерих вътре директория с кратко представяне и няколко картини на Дейв Маккийн. Казваше се, че това е най-добрият съвременен сюрреалистичен художник. Почесах се по неосведомената тиква и се гмурнах за седмица в тях.

Историята на двамата започва, когато се срещат през осемдесет и шеста, наети по някакъв фирмен проект. Нийл е млад журналист, а Дейв – още студент в арт академията. Бързо надушват нестандартния си поглед към изкуството и любовта към комиксите, започват да обменят идеи и още на следващата година издават графичната новела ‘Violent Cases’. След поредица неуспешни и успешни опити правят впечатление в щатите и през осемдесет и осма започват работа по комикс поредицата ‘Sandman’. Ерудицията, хуморът и леко плашещият свят на Гейман, заедно с феноменалните илюстрации на Маккийн, го превръщат в съвременна класика и издигат жанра до нова зрялост и литературна стойност. Няколкото броя, които прочетох преобърнаха представата ми за комиксите, завладявайки ме с дълбочина, мощен митологичен бекграунд и нечовешка образност.

През деветдесетте и двамата достигат звезден статус, по мое мнение напълно заслужено. Няма да изпадам в детайли за проектите им, твърде много са. Бих препоръчал Нийл да се захапе откъм прозата му, най-вече ‘Коралин’ (фантастична дарк приказка, която с точните си психологически профили ми напомня ‘Сиянието’ на Стивън Кинг) и ‘Американски богове’ (богатство от автентични образи от различни митологии, които небрежно представят анализ на съвременните ценности). При Дейв важното е да се консумира като синьото на сиренето, бавно и не само с очи.

За мен срещата с тях беше очарование и се надявам да го лепна на всички, които са допуснали да им вляза под (кожата).

* Sandman Dustcovers е сборно албумче с коричните картини от всичките седемдесет и пет броя на комикса, излизал до деветдесет и шеста, както и с някои мисли и коментари на Нийл и Дейв.

Това е най-добрият фен сайт на Дейв, въпреки че няма някои от култовите му неща. Ето още няколко линка, заедно с тези мои любими дейвчета.

Идва ми да се възторгна от дребния факт, че в Одеон ще дават ‘Монпарнас 19′, старата лента за Модилияни, този мой така любим любим. Но ще послушам един съвет и няма да изпадам в аналитичност. Просто ще разкажа малко за Дедо (в Италия) или Моди (във Франция), който е вдъхновение за мен като човек, като творец, като времето, в което е живял.

Началото на века (онзи), Париж, Монмартър, култово време на импровизации и творчество, преди Пикасо да заприлича на кубче (’Pablo, how do you make love to a cube?’), а Дали да стане кипра. Един квартал се е превърнал в център на света и родина на бъдещи класици. Литература (Аполинер, Макс Жакоб, Андре Бретон), кино (Бунюел, след 25та), изящни и приложни изкуства (Модилияни, Бранкузи, Матис, Утрильо, Пикасо, Северини, Сутен) се преплитат в кръчми и ателиета и раждат така наречения авангард в изкуството.

Всички са все още бедни и търсещи. Модерно е да умират млади (докато не ги е купил живота), поради което живеят крайно нездравословно (което някои днес бъркат с бохемство). Който не успее да хване туберкулоза като Модилияни или тиф като Шиле, заминава за фронта като Бочиони (и Дебелянов) и става вечен frontman. По-малодушните се наливат от мъка, а и с надеждата поне за някоя цироза. Обществото, разбира се, не гледа с добро ухо на тези дружни запои, без да подозира (подобно на пиещите), че те са безценен културен обмен между сюрреалисти, футуристи, кубисти и джуджета (Тулуз-Лотрек), изграждащ облика на модерното изкуство.

Повечето скулптори, сред които Амедео (който е и това), крадат камъни от строителни площадки в района поради липса на средства. Адреналинът от кражбата пък им дава сила да млатят длетото. Който го е страх или е слаботелесен прави карикатури като Жак Вийон (брат на Марсел Дюшан и култова фигура) и това бързо се превръща в доходно занимание. Привлечени от лесната печалба (комисионната за една карикатура била по-висока от месечна заплата на чиновник), много бедни младежи бързо развиват талант и стават водещи фигури в изящното изкуство.

Онова време е наситено и с зашеметяващо истински любовни истории. Няма да влизам в подробности. Новият филм ‘Модилияни’ с Анди Гарсия е чудесна илюстрация (разплаках се от кеф). Ще кажа само, че два дни след смъртта на Моди, бременната Жан се хвърля от петия етаж, а Егон Шиле  умира скоро след жена си (и тя бременна) от същата болест като нея. Това наричам солидарност.

Толкова от мен с разказването. Ще оставя картините да говорят. Или да крещят. ‘Монпарнас 19′ (с Жерар Филип) можете да гледате в Одеон на 26ти от 18.15.

Modigliani се подвизава на български с различни транскрипции (нали изкуството е въпрос на интерпретация) - Модилиани, Модилияни, Модиляни. Човекът е само един.

Някои книги пазя за специални моменти. Чакам нещо в мен да узрее и да започне да тиктака; тогава знам, че е време (щото иначе ще гръмне). Отивам на далечно тихо място и забравям света.

Така стана и с томчето ‘Смърт и Компас’ на Борхес, което Илиян ми подари. Потънах за две седмици в троянският балкан и го чесах. Чесах и други неща, но само това още ме сърби. Изданието е чудесно – на корицата се мандахерца котката на Жоан Миро, която е избягала от къщи и от всякаква форма. Съдържа почти всичките разкази (на котката), както и малко поезия.

Има една алхимична пропорция в писането, която като читател ме очарова чак в стомаха (знаете го онова чувство). Когато авторът влага доза личен елемент, разкрива залче от душата си (или описва реална биография/ историческо събитие) и същевременно не спира да фантазира, да изопачава, да си играе с реалността. Така от една страна е достатъчно сериозен и искрен (без да изпада в патетични излияния), с което ме печели емоционално. От обратната пък се заиграва, иронизира себе си/света, разбива клишетата и им връща изначалния блясък, с което ме награбва интелектуално. Ако също така (или иначе) успее да вложи две супени лъжици дух и щипка стилистична ловкост в писането, то аз съм негов и той е мой (без значение от цената).

Всичко това успя да направи Борхес за мен. Ерудицията му не отстъпва на Еко и Джойс, но за разлика от тях Хорхе успява да се запази обикновен и непосредствен. Той притежава нещо твърде рядко – качеството да бъдеш човек, да имаш духовна широта, която е отвъд суетата и отличията. По повод вечното му пренебрегване от комисията за присъждане на нобелова награда казва: ‘ Те толкова често са мислели да ми я дадат, та имат чувството, че вече са ми я дали.’

Още малко брилянтна ирония, тънка като резен пъстърма – някакъв журналист веднъж го бъзнал, че е хитър и публикува само добрите си стихове. Хорхе отвърнал: ‘Аз съм дори още по-хитър. Пиша само добри.’

Като истински поет Борхес никога не написва нещо по-дълго от разказ, тоест не се олял подобно гореспоменатите светила. Самият той лаконично обяснява, че е твърде мързелив, неумел и далновиден, за да се захваща с романи. ‘Трудоемка и изтощителна лудост е да пишеш дебели книги, разгръщайки в петстотин страници идея, която може да бъде изказана прекрасно за десет минути. По-добрият начин е да се престориш, че книгата е вече написана и да предложиш обобщание, коментар върху нея.’ Така идеята на автора се предава убедително и ясно без да му се налага да изпада в ненужни подробности. Аз лично съм възхитен от подобно мислене.

Борхес не се страхува да скочи в метафизиката. Смесвайки елементи на митология, математика, философия и теология той успява да върне холистичния облик на света, създавайки усещане, че всяко нещо е проекция и част от другото. Често разказите му обрисуват реалност, изглеждаща по-разумна и зряла от нашата. Например в ‘Тльон, Укбар, Orbis Tertius’ описва свят, напълно противоположен на крайния материализъм, детерминиращ цивилизацията ни. Свят, какъвто може би щеше да бъде нашият, ако бяхме обожествили идеализма на Платон, вместо логика-позитивист Аристотел, ако бяхме по-отворени към солипсизма на Бъркли, природата на квантите и принципите на Дао.

Все пак Борхес си остава интелектуален автор. При него всичко е недоизказано, маскирано, карикатурно. Детайлите са многопластови, нюансите – едва забележими. Повечето разкази ги четох по два пъти и гледах редовно да си пия гинкото. Всъщност аз не съм добър критерий; мен майка ми ме е изпускала като малък и оттогава не се славя с аналитични умения.

Но. Всяка жаба да си знае мярката. Спирам, докато все още мога. Удоволствието от четенето остава за вас. А за мен – да ви завиждам.

Ето местенце с някои разкази, които не смятам за представителни, но все пак. Препоръчвам всичките да се прочетат наведнъж (от книгата). Ма аз какви ли не неща препоръчвам. Туй то.

http://www.litclub.com/library/prev/borges/index.htm  

‘Безгрохотни сражения на залеза
над крайните квартали,
все същите разгроми древни на небесна бран,
опустошителни зори, които тук достигат
от дъното пустинно на пространството
като от дъното на времето,
градини черни на дъжда, сфинкс в книга някаква,
която се страхувах да отворя,
и чийто образ все се връща в сънищата,
прахът и ехото, които ще сме скоро,
светлика на луната върху мрамора,
дърветата, които се издигат и пребъдват
като невъзмутими божества,
нощта взаимна и дългоочакваната вечер,
Уолт Уитман, неговото име е всемира,
нетрепващият в битка меч на крал
в притихналото русло на река,
саксонците, арабите и готите,
които, без да знаят, дават потеклото ми,
дали съм аз това дотук и всичко друго,
или това са тайни ключове и мъчни алгебри
на онова, което никога не ще узнаем?’

Ученето през последните осем месеца сериозно окраде времето ми за четене, та сега мисля да си наваксам злодейски. Вече награбих няколко книги и ги засмуках както аз си знам. Това ще се отрази и на съдържанието тук. Най-после успях да кача неповторимата ‘Гъзове и Облаци’ на Иван Методиев. Така и не я намерих в нета, та запретнах показалци и я набрах собственопръстно.

Също така метнах разказ на Виктор Пелевин, който преведе един познат и е също толкова дефицитен. Награбна ме извънмерно и ми припомни колко го обичам този тип. ‘Generation П’ така ме очарова навремето, че я повторих моментално, а наскоро и потретих. Тъкмо се сдобих с ‘Чапаев и Пустота’ и вече сме си уговорили среща. В нета има доста негови неща, ето няколко линка:

http://underpear.gyuvetch.bg/pelevin/index.htm 

http://underpear.gyuvetch.bg/pelevin/gener_p.htm  

Второто е откъс от ‘Generation П’, която е вкусна еклектика с високо съдържание на хумор, нестандартност, психология, вавилонска митология и дълбочина (най-добрият анализ на съвременната масова култура, на който съм попадал). Из нета е пълно с анотации на книгата, така че аз ще се огранича с ‘прочетете ги’.

Друго, което ме отнесе наскоро беше сборник с четири новели на Аркадий и Борис Стругацки. Последните години позанемарих фантастиката за сметка на разни възсериозни четива, но това направо ми скри топката (от миналата година съм с една). Фантастиката тук е фон за широтата на идеи, непобиращи се в традиционното. ‘Пикник край пътя’ (по която е направен култовия ‘Сталкер’ на Тарковски), ‘Охлюв по склона’, ‘Милярд години до свършека на света’, ‘Бръмбар в мравуняка’ са необикновен поглед в бъдещето, провокиращ и многопластов като най-доброто в жанра.

Е, аз отивам да се гушкам с четивото. Скоро пак ще съм тук с впечатления.

Разбира се, че имам и други най-любими писатели. Но този е бугарин и това го изстрелва с едни зърна пред другите.

Едва ли някой не е чувал за Людмил Станев. През 90те неговите книги, поради липса на наличности, се разпространяваха на ксерокопия, преписваха се по тетрадки, предаваха се сред студентите от ръка на ръка. Легенди се носеха за тях. Като свещения граал бяха те. Тази популярност се дължеше на чудовищното чувство за хумор на автора. Но това, което ме спечели мен бяха не само сълзите от смях, а и тези от искренност и истинност.. Такава комбинация е толкова рядка, че дори и с разхлабително трудно се получава.

Мисля да ощастливя себе си, а надявам се и други, като постна няколко малки неща с форма на борче тук. Да ми ароматизират блога, дет се вика.

Една сутрин Иван Петрович не се събуди.
Не се събуди в 6 часа. И в 7 не се събуди. В 8 часа напрежението нарасна, то той отново не се събуди.
        В 9 часа паниката беше пълна. Не е шега работа това Иван Петрович да не се събуди. Kaквo, пo дяволите, става, засуетиха се близките. Иван Петрович - акуратен и педантичен човек, и да не се събуди!
        Иван Петрович и в 10 и в 11 не се събуди. Това cякaш беше краят на света. В 12 на обяд в стаята влезе уж случайно Степан, вратаря. Дето се вика, направо влязъл и какво да види. Стой Иван Петрович вътре, досущ кaтo жив, само клати глава и вика:
        - Ах, Степан, ах, Степан, пропуснах заради вас да си легна, как сега ще се оправим - не знам.
        А Степан стои, пули очи и си мисли: “Иван Петрович! Уж учен човек, а пропуснал да си легне на мръкване.”
        Ами кyчeтaтa кoй ще нахрани?

Промяна

Мъжът и жената видимо се обичаха, но стаята им беше празна. Напълно. Е, като не се броят масата и леглото. Те също се обичаха, но не знаеха кой от тях е мъжът и кой жeната. След година младите хора се разделиха. В стаята останаха само масата и леглото. Нещо се бе променило в живота им, но те не заеха точно каквo.

МОЛБА

от едно коте, кoeтo не познава числата и се гордее с това

Моля погледнете надолу.
        Виждате ли едно коте? Аз съм това коте. Aкo не ме виждате, значи съм някъде другаде и не съществувам за вас. Но това не е страшно. Вероятно в този момент съществувам за няoй друг. Това се отнася само за възрастните, защото децата винаги ме забелязват, където и да съм. Всъщност аз основно съществувам чрез децата. Ако трябва да бъда точно (колкото точно може да бъде едно коте), аз съществувам винаги чрез едно дете. Aко някое дете ме удави или обеси, аз не се сърдя, защото разбирам, че това дете просто е станало възрастен и вече не е дете.
        Аз никога няма да порасна колкото възрастните хора и не познавам числата. Ето сега се сетих, че това е най-важото: това, че не познавам числата, ме кара да се чувствам свободно и коте. Hикога не пропущам слънцето в излишно бързане за някъде. A когато го усетя, внезапно лягам, за да го хвана на самото му място. Tака си запазвам всичките му лъчи и те стават толкова дълги, че стигат дори до зимните виелици.
Bсичко това ме кара гордо да се чувствам едно коте.
Вероятно разбрахте, че знам само числото едно. Но за мен това не е число, а първото ми име.                                                                                      С уважение:
                                                                                       Едно Koтe

Четенето като опияняващо удоволствие

Скъпи ученици, зная, че нямате много време за четене на книги. Сигурно си мислите, че това е скучно и самотно занимание за разлика от дискотеката. Докато чете, на човек не може да му се случи нищо интересно. Никой няма да ви застреля, защото сте харесали книгата, която той харесва. Не съм чувал и да стават масови сбивания за това, че някои предпочитат Елиът, а други не го понасят. Няма да чуете поздрав за момчето от трета маса (в читалнята) и неговата дама с нашумелия монолог на Разколников от хита на Достоевски “Престъпление и наказание”.
Но ако си представите четенето като опияняващо удоволствие, всичко става съвсем друго. В бара може да си поръчате 100 страници Джойс и 25 страници Кафка (все пак той е по-силен). Да не говорим за Хемингуей и Фитцджералд, от които се поръчват направо цели глави. Всеки си поръчва любимия автор. Барманът също от време на време прочита по някоя страница. И тъкмо сте свършили парите, но ви се чете още, и се появява някой непознат благодетел и казва: “Дай на всички по 50 страници от Селинджър. Днес аз черпя. Имам повод.” А какъв е поводът? Човекът с широките пръсти е спечелил на лотария събраните съчинения на Дикенс с оригинални илюстрации. Всички са усмихнати и радостни. Двамата старци в ъгъла се смеят шумно. Ами разбира се - и двамата четат Швейк. Богатият господин вляво от бара чете Шекспир и си разрежда с литературен анализ. Но това са луксове, които не всеки може да си позволи. Най-зле са скитниците без пукната пара, които могат да разчитат само на някой безплатно подхвърлен том от Маркс или Ленин - все неща неприятни за четене и неводещи до опиянение. Не дай си боже да прочетат стихотворение за партията от български автор. Тогава токсикологията не им мърда.
Но да се върнем в бара и да видим какво става там. Някои вече са чели прекалено много. Ето, високият младеж  в ъгъла плаче и крещи, че животът е безсмислен  и му се повдига от толкова много Камю. А седналата до него хубава блондинка, явно прекалила с Мопасан, го гледа влажно и се опитва да го целуне. Възрастният мъж зад тях, очевидно закоравял читател, смесва Толстой с Набоков, за да понесе по-лесно “Ана Каренина”. По-нататък е тоалетната. Старицата, която събира таксата, естествено чете вестник. Самата тоалетна е заета. Там пристрастените четат Буковски и Керуак, след което излизат с променени зеници. Сред читателите има, разбира се, и такива, които нищо не разбират от литература и спокойно може да им пробутат списание “Наш дом” вместо Балзак или “Ръководство по охрана на труда” вместо “Жерминал” на Зола. Те, разбира се, и разводнен текст няма да усетят и с часове могат да четат “Отнесени от вихъра”, мислейки я за “Кама сутра”. Всички други нещастници, които нямат пари за четене, пишат в близкото бинго цифри или решават кръстословици. Разбира се, и с четенето не бива да се прекалява, защото може да ви се увеличи мозъкът и тогава няма спасение. Сутрин, докато не прочетете едно малко хайку, ръцете ви ще треперят и светът  ще ви изглежда чужд и враждебен. И така докато върнете прочетените книги и съберете пари за нова. Ако нямате пари за цяла книга, едно литературно списание също върши работа. Вземете ли заем, може дори да купите нещо от Нобелов лауреат. Но да не мечтаем. При тези цени на книгите единственото, което остава, е да си изрязвате стари вестници, докато получите домашно четиво. И тук се крият опасности - лошите текстове с много курсив водят до ослепяване.
Отказването от четене е много трудно, почти невъзможно. Но все пак можете да опитате като от силни минете на слаби текстове и накрая на напълно безвредни вестници, партийни програми и предизборни обещания. Така ще стигнете до отвращение от четенето.

Тук обитават някои от нещата му:

http://liternet.bg/library/bl/s/lstan.htm 

http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=214&LangID=1

Ето какво е duende според Федерико Гарсия Лорка:

“Всеки, който пътува по тази бикова кожа между реките Хунар, Гуадалете, Сил и Писуерга, рано или късно ще чуе думите: “В това има много duende.” Мануел Торес, големият андалузки художник, веднъж каза на един певец: “Вие имате глас, имате и стил, но никога няма да успеете, защото ви липсва duende.” По цяла Андалусия, от скалата на Хаен до раковината на Кадис, хората постоянно говорят за duende. Чудният певец на фламенко, Ел Лебрихано, казваше: “Когато пея с duende, никой не може да се сравни с мен.” Старата циганка Ла Малена веднъж извика, докато слушаше Браиловски да свири Бах: “Оле, това има duende!”, но беше отегчена от Глук, Брамс и Дариус Мило. А Мануел Торес, човекът, който носеше в кръвта си повече култура от всички, които съм срещал, слушайки Файа, направи следната блестяща забележка: “Всичко, в което има тъмни звуци, има и duende.” Тези тъмни звуци са тайната, корените, впили се в плодородния чернозем, който е познат на всички ни, пренебрегван от всички ни, но от него ние взимаме истинското в изкуството. Тук Торес е в съгласие с Гьоте, който определя duende, признавайки на Паганини “една тайнствена сила, която всеки чува, но никой мислител не е обяснил”.

Duende е сила, а не поведение, то е борба, а не понятие. Един стар майстор-китарист ми каза: “Duende не е в гърлото, то идва от петите.” Това значи, че то не е въпрос на умение, а на истинска, жива форма, на кръв, на древна култура, на създаващо действие.

Госпожи и господа,
Аз ви очертах три ниши, с груба ръка поставих в тях музата, ангела и duende-то.

Музата остава безмълвна; тя може да се въплъти в тясно нагъната туника и във втренчените кравешки очи на Помпей, или в големия нос, с четири лица, който да й даде нейният приятел Пикасо.

Ангелът може да оживее в къдрите, нарисувани от Антонело ди Месина, или в дрехите на фра Филипо Лили, или в цигулката на Масолино и Русо.

А duende-то - къде е duende-то? От празната ниша идва лъхът на оня дъх, който неотменно витае над главите на мъртвите в търсене на нови простори и неподозирани гласове, един лъх на детска слюнка, на стъпкана трева, на покривалото, скрило лицето на Медузата, лъх, който възвестява постоянното кръщение на новосъздадените неща.”

Магьосник е Лорка, пил е от световната кръв и знае. Но какво става с онзи, който е само duende, който е дим без цигара, усмивка без устни? Как оцелява чистият дух извън вечността, в света на грубата материя и абсолюта на формата? Убива го някой Франко? Емигрира в Мексико за четирийсет години? Или се превръща в арт курва, обсебена от своята гениалност.

Имало някога трима другари - Салвадор, Федерико и Луис. Тях ги свързвало duende-то, както кръвта свързва едно семейство. Единият го влагал в картини, другият в стихове, третият в кино. Това нямало значение, защото знаели, duende не е форма и умение. 
В тази връзка Салвадор и Луис създали ‘Андалуското Куче’ - първия сюрреалистичен филм - безсмислица, целяща да подриграе аналитичната западна превзетост, вечното интерпретиране и вербализиране на изкуството. Duende не подлежи на обяснение, казвал техният филм. Оставете го на мира с хемороидните си напъни чрез него да си придадете смисъл. На премиерата в Париж Луис си напълнил джоба с камъни, за да замеря публиката в случай, че го освирква. Не го освиркали. Славословили го чак със срамни устни. Какво новаторство, смислова многопластовост, знаковост на детайла, казвали. Колко само се смяли тримата приятели на ефекта от малка им шега.

Но минало време. Duende-то Лорка умрял за идеалите си. Duende-то Бунюел отишъл в далечна страна, сред бедни и сърдечни хора, за да прави с нищожен бюджет филмите, които иска. А duende-то Дали станал знаменития гений, който в края на живота си подписвал празни листи за пари и умрял заобиколен от лешояди.

Това е житейската история на duende. Тя е красива, но и жестока, като този откъс от ‘дневникът на един дух’:

‘Напрягам се, за да си придам плътност, да бъда приемлив и видим. Уча се, че две и две е четири, че човешките отношения са думи и жестове. Защото иначе . . . иначе съм невидим. А това е почти непосилно.’

И все пак, мисля си аз, ‘когато си дух,  
можеш да си всякакъв размер.’