Това по повод ‘Топлият уют на лайната’ на lyd.

И въпреки че за някои Животът продължава да случва, други продължават да го случват.

Никакви идеи извън нещата, мърмори Уилям Карлос Уилямс. И сега просто няма как и аз да не кажа нещо мъдро. Ей го:

Мда, пеят се химни за възвишеното, но не чувам никой да пръцка одата на радостта. По-любопитно ни е да узнаем значението на сънищата, отколкото това, което виждаме наяве. Даже се поражда едно високомерие - мислим трансцендентално, четем дебели книги и гледаме отвисоко на простолюдието. Сякаш забравяме, че който много учи, малко знае. И не видим ли красотата в обикновеното, няма да я видим никъде. Пънем се да мислим глобално, а живеем в подробности. Опростявай, опростявай, казва по този случай Торо. Или иначе казано ‘Отвъд тук и сега цялото човешко познание е фантасмагория.’ Но стига толкоз дълбокомислия, че разликата между Фило-софията и философщината (както и между културтрегер и културист) е няколко излищни букви.
Просто се оставям да бъда, а виното да попива в езика ми. Наздраве.

Мисля да се зарадвам отново с любимия си разказ, който се надявам един ден да се превърне в книга (’Дървената гора’). Чета си го в лайняно-битови дни като днешния. И пак съм безметежно лек.

Главунди

Както обикновено по това време на мислите си, Главунди се беше запътил към най-гъстата част на следобеда. Вървеше по горската пътека, следвайки миризмата на собствените си предчувствия. Краката му се преследваха един друг с безцелното недоумение на всяка спонтанност и тихо си говореха, или по-точно се караха, кой стъпва първи. Така, улисани в спора, се стреснаха, когато настъпиха един твърде странен клон насред пътеката. Спряха и заумуваха какво ли е това подобие. С тях спря и Главунди, който фокусира косматия клон и се помъчи да се замисли на какво му прилича. След като постоя така с празна глава, нещо му подсказа, че това е опашката на Телето. Как ли Телето си е загубило опашката, помисли си той. Сигурно се чувства непълно и тъжно. Главунди много насериозно се загрижи. Наведе се да я вдигне и си удари главата в гъза на самото Теле.
“Всъщност съм ужасно изтръпнал”, каза Телето, “но това не значи, че можеш така да злоупотребяваш с мен”.
“Здравей – отвърна учудено Главунди, който много обичаше да се учудва – Тук ли си бил?”
“Всъщност ми е толкова студено, че почти ме няма. От известно време не си чувствах опашката и мислех, че съм я загубил. Но виждам, че ти я нас . . мери, за което ти благодаря.”
Главунди се почеса по главата и каза: “Как ли така не те видях? Уж гледах в твоята посока.”
“И аз гледах в тази посока, сигурно затова не си ме видял.”
”Навярно - въодушеви се Главунди - си бил особено притеснен и така усърдно си я търсил, че си забравил дори да се движиш. Станал си нещо като камофлаж на самия себе си. Иначе със сигурност бих те усетил. Веднъж познавах един охлюв, който се застоя на едно листо толкова дълго, че накрая започна да си мисли, че е листна въшка. Оттогава и другите това си мислят за него. Сигурно и с теб така е станало. Пък и аз за пръв път те виждам да седиш и затова не те познах веднага. Всъщност как си?”
“Ами, досега си търсех опашката, но сега предполагам, че трябва да се чувствам добре. Обаче от студа нищо не си чувствам.”
“Наистина ли – попита Главунди – аз пък винаги съм си мислил, че студът е много рядко щастие. Идва винаги без да го очаквам. Изненадва ме и ми причинява едно радостно учудване. После ме пощипва по ръцете, сякаш ме пита ‘Жив ли си или сънуваш?’ – Жив съм, му отвръщам, въпреки че всъщност съм сънувал и тайно му ставам благодарен, но не му казвам, за да не се възгордее. Защото какъв студ ще е тогава.”
“Ти сигурно говориш за друг студ - каза Телето - този тукашния е съвсем различен. Идва най-нахално, намъква ми се под копитата, та даже ми краде опашката. Голям простак. Ако беше муха, направо щях да го размажа. Добре, че дойде да си поговорим, че иначе мислех само точно колко ми е студено; чак мисълта ми беше замръзнала. Честно да ти кажа, едва ли има нещо по-лошо от тоя студ.”
“Най-добре не му обрущай внимание – каза Главунди - Или ако искаш, можем да направим от него снежен човек. Я гледай, тук имам парче от тиква за нос и няколко миналогодишни семки за копчета. Ти направи главата, а аз тялото, после ще му закопчаем копчетата и ще видиш как ще утихне. Даже може да си поприказваме.”
“Ти луд ли си?!? В тоя студ да правя топки. Нали ще ми замръзнат копитата.”
“Всъщност, те май вече са ти замръзнали, иначе можеше да ти гледам на копито – каза Главунди - И все пак не е ли толкова хубаво, че се срещнахме тук на пътеката в най-гъстата част на следобеда. Гората изглежда спокойна, небето е чудесно сиво. Студът сигурно е самотен, а ние с теб можем да се замерваме с топки”
“Ти изглежда си имаш твой студ, някой питомен. Де да имах тоя късмет.”
“Знаеш ли – замисли се Главунди – може би всеки си има свой студ, или дали въобще студът съществува. Може да сме си го измислили. Аз по моите причини, ти по твоите. Мисля, че всичко се дължи на времето. Прави се на лошо, защото се чувства неуверено. Подозира, че дълбоко в себе си ние не вярваме в него и че всъщност го няма. С цялата тази театралност се опитва да се самозапълни, да си придаде важност. Плаши ни със студ. Внушава ни, че всичко е преходно, за да го ценим. Защото представяш ли си, ако всеки миг е вечен – няма минало, няма бъдеще, всичко е сега. Нещо като да пръднеш и винаги да ти мирише.”
Главунди беше размахал очите си толкова налудничаво, че на Телето наистина му замириса на пръднато; и тъй като много добре си познаваше пръднята, а тази не беше неговата (нито пък на Главунди, който винаги се извиняваше като пръдне), достигна до извода, че се е заразило от бръщолевенията на Главунди. Представи си как започва да харесва студа и да си говори с него съвсем непринудено, от което изпадна в телешки ужас. В паниката си удари къч и препусна запъхтяно по пътеката. От което се стопли.
Главунди проследи подскоците му с усмивка и каза на краката си: “Като не може по един начин, има друг.” После тръгнаха заедно към края на разходката и дори Главунди, съвсем сериозно, се включи в спора кой крак стъпва пръв и дали всъщност краката не тичат след главата, която се търкаля като футболна топка по орбитите на очите.

Как звучи теорията, че прасето произлиза от маймуната. Звучи фалшиво, ще кажат някои, а други ще се подсмихнат.

Погледнете това . Човек обаче бързо спира да се смее, ако погледне статистиката. В някои страни хората вече се раждат дебели, ползват по два стола в ресторантите, колички за возене в магазините. И всичко това е само метафора на една ментална метаморфоза, почти като в онзи разказ на Кафка, където главният герой се превръща в хлебарка и близките му го намразват. Само че тук няма ненавист, а безразличие. Всички тези водопади от телеса са продукт на тенденцията да забравяме себе си, да се носим по ъъ липсата на течение, да запълваме празнотата с количества.

А както знаем от биологията, без развитие, основният принцип на еволюцията, се появява атрофия. После атрофията се разраства, става повсеместна и се превръща в норма. Ето така, почти неусетно, нормалният човек се маргинализира и вече можем да го видим само по фешън ченъл (нямам предвид манекените на Освиенцим).

И отново се връщаме към аксиоматичните принципи . . качеството на хранене, работа, взаимоотношения . .  определя качеството на мислите и живота ни . .

Тези раздсъждения за пореден път се бяха заточили в ума ми като хроничен сопол, когато в ателието влезе клиент и ги секна. Изхилих им се злорадо.
‘Само гледам, каза клиентът’.
‘И аз’, отвърнах. В главата ми нямаше помен от мисъл.

                                                         (Вегас ‘04)

Тя го наричаше Художника, защото й изпращаше картини. Но той само тренираше художествена гимнастика, което пък беше художествена измислица на тема художникът като гимнастик. Всъщност беше поет, но продължи да й праща картини, за да не я разочарова.
Не беше млад. Само на възраст, което оставяше погрешно впечатление в околните. Вече двадесет и пет години чакаше да се роди и преждевременно се беше поизточил.
Цялата история започна с майка му, която освен това му беше и агент. Истински таен агент беше тя, тъй като той си нямаше и представа за това. Което с нищо не спъваше нейната дейност. Тя пращаше творбите му до разни хора, а понякога до пощенски кутии. Получаваше чудесни отзиви и се радваше на успеха му като на свой (нали тя го беше раждала).
След като популярността набъбна, майка му, като всеки творец, реши да се похвали. Похвали се на този, онзи, а накрая и на него. Прати му няколко отзива от сайт за литература и зачака ефекта с пресъхнала от вълнение уста.
Той по това време пребиваваше в чужбина с тайната надежда да избяга от думички като ‘поет’. Но, поставен във вече сготвената ситуация, преглътна накриво и с тежко предчувствие се зачете в отзивите (той затова беше избягал, щото знаеше, че ще се зачете). Там намери писмото на Мира. Беше към два реда, достатъчни да пренесат красивото й излъчването. И понеже не срещаше такива всяка година, реши да й пише.
Започнаха да си разменят писма ежедневно. Картини, текстове. Тя поглъщаше творбите му с чревозамайващ глад и той пишеше и дишаше в ритъм, за да не я разочарова. Не можеше да спре, въпреки усещането за катаклизма на момента, в който ще й заговори от първо лице.
Това бяха три ренесансови месеца на хиперактивност и опиянение от еуфорията на високата скорост преди целувката с дървото. Тя бе за него нужната връзка със света. Вече по-рядко се губеше в своето безвремие, а когато го правеше, имаше какво да го върне.
Но моментът дойде. Вместо да й праща картини и стихове, той започна да й разказва за себе си. Споделяше се, излъчвайки всеки свой спектър.
Показа й вселената през очите си, но тя потръпна от космическия студ и пространствата. Показа й симфонията на цветовете си, тя се стресна от черното, което светлите тонове създават, размесени.
Стана му тъжно. За около миг. После се усмихна на живота и му благодари за съвършенството.
Щеше ли да е пълно без това?
Написа стихче, в което заключи тъгата си. Намигна си и скочи в света.

Наивността копнее за простори,
но озове ли се сред тях – трепери.
Мечтае за приказно щастие . .
Дадеш ли й го, ще пищи.

Защото съвършенството е цялост. Всеки
атом съдържа живота
и неговата половинка . .
Всички форми и неща,
дори тяхната липса.

Лекотата. Тя е самодостатъчност и всевъзможност, вътрешен покой, разцепваща ме усмивка. Тя е всичко това и още много. Тя е моята богиня-покровителка.

Лекотата неотдавна ми спаси живота, а навремето – разсъдъка. Научих се да я познавам и да й се доверявам. Сега тя отваря врати и сърца по пътя ми, преоформя света, изтрива хоризонтите с гумичка. Всеки ред в този блог е посветен на нея, осенен от нея.

Много нещо съм написал за лекотата; стана цял панегирик (в три тома). Tа мисля да синтезирам, апофтегмирам, хипостазирам или казано на български – да обобщя конкретно.
За постигане на пълна лекота не е необходимо да ти се случи просветление, катарзис или друга сложна дума. Всичко нужно е една обикновена клизма. Няма майтап, щом разсъжденията и медитацията не помагат (или просто ме мързи), прибягвам до Нея.
За пълноценна клизма е нужен асистент режисьор, който да режисира пъхането на маркуч в задника и наливането на литър топла вода в дебелото черво, докато стане по-дебело*. Можеш да ангажираш и оператор, ако желаеш да увековечиш момента. Следва петминутно джуркане с цел обиране на токсините и наличното гюбре. За предотвратяване на теч не е нужна тапа, а нормално функциониращ сфинктер. Ритуалът приключва със салют в чест на лекотата.
Към клизмата няма пристрастяване, така че може да се прилага ежедневно*. Няма и ограничения като нужда от партньор или скъпи медикаменти. Резултатите са гарантирани. Постигнатата лекота е автентична и липсват страничните ефекти от четенето на дълбокомислени текстове и менталните напъни*.
На всички начинаещи, успех.

* Е, човек може да се оправи и сам; в аптеките продават комплект за първа (клизма) помощ.

* И два пъти годишно стига.

* Страничните ефекти могат или не могат да бъдат всякакви, като най-често се свеждат до опасни изменения на мозъчната повърхност, придружени от хемороиди (от напъните).

Това е една реална приказка, случила се отдавна. Понякога ми се струва твърде патетична. Но истинските неща обикновено са такива.