Съвършенство
четвъртък март 29th 2007, 13:43
Публикувано в: есета/разкази и безподобни

Това по повод ‘Топлият уют на лайната’ на lyd.

Съвършенство

Ах, най-после прозрях истината, истината с усмивка като нож.
Мръсни, мръсни са малките хора, защото живеят не като реки, а като локви. Против логиката на живота вървят те, без промяна, без обновление. Учат се да обичат калта, която създава удобство.
Трупат те своята кал от малки ценности на сигурност и мухъл. ‘Преклонената главица сабя я не сече’, казват и заменят живота за кал, ‘като ти дават, взимай’ повтарят с пълни с кал джобове.
Седят в калта и трупат, докато не се превърнат в извори на кал. Тогава си раждат деца, за да има къде още да трупат. Пълнят техните уста, глави и същности с лепкава и гъста кал. Пълнят с апостолска вяра в калта. Не спират, докато децата сами не задишат кал с блажен устрем.
Какво е човекът? Парче пластелин. На всеки от нас е дадена неповторима индивидуалност, за да бъде превърната в условности, навици и стереотипи. Вече не се раждат индивиди, раждат се копия. Копия на копия.
Съвършенство, прошепва моят светещ демон.
Къде е съвършенството в това? ще попита мързеливият въпрос.*
Съвършенството е, че за всеки дишащ бог на тази планета има достатъчно кал, да прави хора.
Животът винаги е съвършен.
Каква красива истина, с усмивка като нож.

* Мързеливите развиват късогледство.

И въпреки че за някои Животът продължава да случва, други продължават да го случват.



по един свят - всеки път
неделя януари 28th 2007, 9:09
Публикувано в: есета/разкази и безподобни

Никакви идеи извън нещата, мърмори Уилям Карлос Уилямс. И сега просто няма как и аз да не кажа нещо мъдро. Ей го:

Когато обикновеният човек добие познание, става мъдрец.
Когато мъдрецът добие познание, става обикновен човек.

Тук някой ще рече, че това не съм го измислил аз, а една древна тиква. И ще е прав, ама нали сега аз го казвам.

Но стига приказки, нека застинем в почтително мълчание, за да чуем нещо дълбокомислено и пропито с духа на дзен.

Асан и Айшето открили поза 69 и решили да пробват. Почнали те, правили, стрували, пък по едно време Асан рекъл ‘Айше, ти знаиш ли, че през 1912тата година имало един голям кораб, Титаник са казвал, па зел, че потънал, ного хора измрели, голема трагедия’. ‘Брей, Асане, зел си да четеш, умен си станал’, казала Айшето възхитено. А Асан отвърнал ‘Не, бе, едно парче вестник ти е залепнало за гъза.’

Или иначе казано:

‘Дзен - това е ежедневната ти мисъл.’

Ето тук е моментът колективно да се почувстваме по-мъдри. Днес е модерно да се стремим към духовно знание, да бъдем търсещи (сякаш Онова е някъде другаде). Много нещо се казва по въпроса, много се пише. А то ей го щастието:

‘Стая с баня и биде,
радвай се и пей сърце.’

И още:

‘Отче наш, ти който си на небесата,
стой си там,
а ние ще си стоим на земята,
която е понякога тъй прелестна.’

Мда, пеят се химни за възвишеното, но не чувам никой да пръцка одата на радостта. По-любопитно ни е да узнаем значението на сънищата, отколкото това, което виждаме наяве. Даже се поражда едно високомерие - мислим трансцендентално, четем дебели книги и гледаме отвисоко на простолюдието. Сякаш забравяме, че който много учи, малко знае. И не видим ли красотата в обикновеното, няма да я видим никъде. Пънем се да мислим глобално, а живеем в подробности. Опростявай, опростявай, казва по този случай Торо. Или иначе казано ‘Отвъд тук и сега цялото човешко познание е фантасмагория.’ Но стига толкоз дълбокомислия, че разликата между Фило-софията и философщината (както и между културтрегер и културист) е няколко излищни букви.
Просто се оставям да бъда, а виното да попива в езика ми. Наздраве.



Главунди
четвъртък декември 07th 2006, 12:44
Публикувано в: есета/разкази и безподобни

Мисля да се зарадвам отново с любимия си разказ, който се надявам един ден да се превърне в книга (’Дървената гора’). Чета си го в лайняно-битови дни като днешния. И пак съм безметежно лек.

Главунди

Както обикновено по това време на мислите си, Главунди се беше запътил към най-гъстата част на следобеда. Вървеше по горската пътека, следвайки миризмата на собствените си предчувствия. Краката му се преследваха един друг с безцелното недоумение на всяка спонтанност и тихо си говореха, или по-точно се караха, кой стъпва първи. Така, улисани в спора, се стреснаха, когато настъпиха един твърде странен клон насред пътеката. Спряха и заумуваха какво ли е това подобие. С тях спря и Главунди, който фокусира косматия клон и се помъчи да се замисли на какво му прилича. След като постоя така с празна глава, нещо му подсказа, че това е опашката на Телето. Как ли Телето си е загубило опашката, помисли си той. Сигурно се чувства непълно и тъжно. Главунди много насериозно се загрижи. Наведе се да я вдигне и си удари главата в гъза на самото Теле.
“Всъщност съм ужасно изтръпнал”, каза Телето, “но това не значи, че можеш така да злоупотребяваш с мен”.
“Здравей – отвърна учудено Главунди, който много обичаше да се учудва – Тук ли си бил?”
“Всъщност ми е толкова студено, че почти ме няма. От известно време не си чувствах опашката и мислех, че съм я загубил. Но виждам, че ти я нас . . мери, за което ти благодаря.”
Главунди се почеса по главата и каза: “Как ли така не те видях? Уж гледах в твоята посока.”
“И аз гледах в тази посока, сигурно затова не си ме видял.”
”Навярно - въодушеви се Главунди - си бил особено притеснен и така усърдно си я търсил, че си забравил дори да се движиш. Станал си нещо като камофлаж на самия себе си. Иначе със сигурност бих те усетил. Веднъж познавах един охлюв, който се застоя на едно листо толкова дълго, че накрая започна да си мисли, че е листна въшка. Оттогава и другите това си мислят за него. Сигурно и с теб така е станало. Пък и аз за пръв път те виждам да седиш и затова не те познах веднага. Всъщност как си?”
“Ами, досега си търсех опашката, но сега предполагам, че трябва да се чувствам добре. Обаче от студа нищо не си чувствам.”
“Наистина ли – попита Главунди – аз пък винаги съм си мислил, че студът е много рядко щастие. Идва винаги без да го очаквам. Изненадва ме и ми причинява едно радостно учудване. После ме пощипва по ръцете, сякаш ме пита ‘Жив ли си или сънуваш?’ – Жив съм, му отвръщам, въпреки че всъщност съм сънувал и тайно му ставам благодарен, но не му казвам, за да не се възгордее. Защото какъв студ ще е тогава.”
“Ти сигурно говориш за друг студ - каза Телето - този тукашния е съвсем различен. Идва най-нахално, намъква ми се под копитата, та даже ми краде опашката. Голям простак. Ако беше муха, направо щях да го размажа. Добре, че дойде да си поговорим, че иначе мислех само точно колко ми е студено; чак мисълта ми беше замръзнала. Честно да ти кажа, едва ли има нещо по-лошо от тоя студ.”
“Най-добре не му обрущай внимание – каза Главунди - Или ако искаш, можем да направим от него снежен човек. Я гледай, тук имам парче от тиква за нос и няколко миналогодишни семки за копчета. Ти направи главата, а аз тялото, после ще му закопчаем копчетата и ще видиш как ще утихне. Даже може да си поприказваме.”
“Ти луд ли си?!? В тоя студ да правя топки. Нали ще ми замръзнат копитата.”
“Всъщност, те май вече са ти замръзнали, иначе можеше да ти гледам на копито – каза Главунди - И все пак не е ли толкова хубаво, че се срещнахме тук на пътеката в най-гъстата част на следобеда. Гората изглежда спокойна, небето е чудесно сиво. Студът сигурно е самотен, а ние с теб можем да се замерваме с топки”
“Ти изглежда си имаш твой студ, някой питомен. Де да имах тоя късмет.”
“Знаеш ли – замисли се Главунди – може би всеки си има свой студ, или дали въобще студът съществува. Може да сме си го измислили. Аз по моите причини, ти по твоите. Мисля, че всичко се дължи на времето. Прави се на лошо, защото се чувства неуверено. Подозира, че дълбоко в себе си ние не вярваме в него и че всъщност го няма. С цялата тази театралност се опитва да се самозапълни, да си придаде важност. Плаши ни със студ. Внушава ни, че всичко е преходно, за да го ценим. Защото представяш ли си, ако всеки миг е вечен – няма минало, няма бъдеще, всичко е сега. Нещо като да пръднеш и винаги да ти мирише.”
Главунди беше размахал очите си толкова налудничаво, че на Телето наистина му замириса на пръднато; и тъй като много добре си познаваше пръднята, а тази не беше неговата (нито пък на Главунди, който винаги се извиняваше като пръдне), достигна до извода, че се е заразило от бръщолевенията на Главунди. Представи си как започва да харесва студа и да си говори с него съвсем непринудено, от което изпадна в телешки ужас. В паниката си удари къч и препусна запъхтяно по пътеката. От което се стопли.
Главунди проследи подскоците му с усмивка и каза на краката си: “Като не може по един начин, има друг.” После тръгнаха заедно към края на разходката и дори Главунди, съвсем сериозно, се включи в спора кой крак стъпва пръв и дали всъщност краката не тичат след главата, която се търкаля като футболна топка по орбитите на очите.



Еволюция
четвъртък октомври 12th 2006, 16:08
Публикувано в: есета/разкази и безподобни

Как звучи теорията, че прасето произлиза от маймуната. Звучи фалшиво, ще кажат някои, а други ще се подсмихнат.

Погледнете това . Човек обаче бързо спира да се смее, ако погледне статистиката. В някои страни хората вече се раждат дебели, ползват по два стола в ресторантите, колички за возене в магазините. И всичко това е само метафора на една ментална метаморфоза, почти като в онзи разказ на Кафка, където главният герой се превръща в хлебарка и близките му го намразват. Само че тук няма ненавист, а безразличие. Всички тези водопади от телеса са продукт на тенденцията да забравяме себе си, да се носим по ъъ липсата на течение, да запълваме празнотата с количества.

А както знаем от биологията, без развитие, основният принцип на еволюцията, се появява атрофия. После атрофията се разраства, става повсеместна и се превръща в норма. Ето така, почти неусетно, нормалният човек се маргинализира и вече можем да го видим само по фешън ченъл (нямам предвид манекените на Освиенцим).

И отново се връщаме към аксиоматичните принципи . . качеството на хранене, работа, взаимоотношения . .  определя качеството на мислите и живота ни . .

Тези раздсъждения за пореден път се бяха заточили в ума ми като хроничен сопол, когато в ателието влезе клиент и ги секна. Изхилих им се злорадо.
‘Само гледам, каза клиентът’.
‘И аз’, отвърнах. В главата ми нямаше помен от мисъл.

                                                         (Вегас ‘04)



Художника
сряда октомври 11th 2006, 12:21
Публикувано в: есета/разкази и безподобни

Тя го наричаше Художника, защото й изпращаше картини. Но той само тренираше художествена гимнастика, което пък беше художествена измислица на тема художникът като гимнастик. Всъщност беше поет, но продължи да й праща картини, за да не я разочарова.
Не беше млад. Само на възраст, което оставяше погрешно впечатление в околните. Вече двадесет и пет години чакаше да се роди и преждевременно се беше поизточил.
Цялата история започна с майка му, която освен това му беше и агент. Истински таен агент беше тя, тъй като той си нямаше и представа за това. Което с нищо не спъваше нейната дейност. Тя пращаше творбите му до разни хора, а понякога до пощенски кутии. Получаваше чудесни отзиви и се радваше на успеха му като на свой (нали тя го беше раждала).
След като популярността набъбна, майка му, като всеки творец, реши да се похвали. Похвали се на този, онзи, а накрая и на него. Прати му няколко отзива от сайт за литература и зачака ефекта с пресъхнала от вълнение уста.
Той по това време пребиваваше в чужбина с тайната надежда да избяга от думички като ‘поет’. Но, поставен във вече сготвената ситуация, преглътна накриво и с тежко предчувствие се зачете в отзивите (той затова беше избягал, щото знаеше, че ще се зачете). Там намери писмото на Мира. Беше към два реда, достатъчни да пренесат красивото й излъчването. И понеже не срещаше такива всяка година, реши да й пише.
Започнаха да си разменят писма ежедневно. Картини, текстове. Тя поглъщаше творбите му с чревозамайващ глад и той пишеше и дишаше в ритъм, за да не я разочарова. Не можеше да спре, въпреки усещането за катаклизма на момента, в който ще й заговори от първо лице.
Това бяха три ренесансови месеца на хиперактивност и опиянение от еуфорията на високата скорост преди целувката с дървото. Тя бе за него нужната връзка със света. Вече по-рядко се губеше в своето безвремие, а когато го правеше, имаше какво да го върне.
Но моментът дойде. Вместо да й праща картини и стихове, той започна да й разказва за себе си. Споделяше се, излъчвайки всеки свой спектър.
Показа й вселената през очите си, но тя потръпна от космическия студ и пространствата. Показа й симфонията на цветовете си, тя се стресна от черното, което светлите тонове създават, размесени.
Стана му тъжно. За около миг. После се усмихна на живота и му благодари за съвършенството.
Щеше ли да е пълно без това?
Написа стихче, в което заключи тъгата си. Намигна си и скочи в света.

Наивността копнее за простори,
но озове ли се сред тях – трепери.
Мечтае за приказно щастие . .
Дадеш ли й го, ще пищи.

Защото съвършенството е цялост. Всеки
атом съдържа живота
и неговата половинка . .
Всички форми и неща,
дори тяхната липса.



Непосилната Лекота на Битието
понеделник октомври 02nd 2006, 13:48
Публикувано в: есета/разкази и безподобни

Лекотата. Тя е самодостатъчност и всевъзможност, вътрешен покой, разцепваща ме усмивка. Тя е всичко това и още много. Тя е моята богиня-покровителка.

Лекотата неотдавна ми спаси живота, а навремето – разсъдъка. Научих се да я познавам и да й се доверявам. Сега тя отваря врати и сърца по пътя ми, преоформя света, изтрива хоризонтите с гумичка. Всеки ред в този блог е посветен на нея, осенен от нея.

Много нещо съм написал за лекотата; стана цял панегирик (в три тома). Tа мисля да синтезирам, апофтегмирам, хипостазирам или казано на български – да обобщя конкретно.
За постигане на пълна лекота не е необходимо да ти се случи просветление, катарзис или друга сложна дума. Всичко нужно е една обикновена клизма. Няма майтап, щом разсъжденията и медитацията не помагат (или просто ме мързи), прибягвам до Нея.
За пълноценна клизма е нужен асистент режисьор, който да режисира пъхането на маркуч в задника и наливането на литър топла вода в дебелото черво, докато стане по-дебело*. Можеш да ангажираш и оператор, ако желаеш да увековечиш момента. Следва петминутно джуркане с цел обиране на токсините и наличното гюбре. За предотвратяване на теч не е нужна тапа, а нормално функциониращ сфинктер. Ритуалът приключва със салют в чест на лекотата.
Към клизмата няма пристрастяване, така че може да се прилага ежедневно*. Няма и ограничения като нужда от партньор или скъпи медикаменти. Резултатите са гарантирани. Постигнатата лекота е автентична и липсват страничните ефекти от четенето на дълбокомислени текстове и менталните напъни*.
На всички начинаещи, успех.

 

* Е, човек може да се оправи и сам; в аптеките продават комплект за първа (клизма) помощ.

* И два пъти годишно стига.

* Страничните ефекти могат или не могат да бъдат всякакви, като най-често се свеждат до опасни изменения на мозъчната повърхност, придружени от хемороиди (от напъните).



Малката Смърт
събота септември 30th 2006, 2:36
Публикувано в: есета/разкази и безподобни

Това е една реална приказка, случила се отдавна. Понякога ми се струва твърде патетична. Но истинските неща обикновено са такива. 

Тя

Когато е щастлива,
тича.
Когато е красива,
се съблича.
Когато е небе,
е мокра и обича.
Наистина е хубава.
Пленява всяка моя клетка
и обрича
сърцето ми на вяра и любов.
А висшата любов е тя самата,
безбрежна и струяща като птица.
Невероятно ярка и лъчиста.
Почти заслепяващо чиста.
Обича.
И аз обичам.

Тя беше синя като приказка. Синя и красива. Коса – корона от листа, лице без дъно, поглед като полет . . Усмивката й ме превръщаше в Аладин. Самото й присъствие разгаряше въображението ми.
Тя нямаше представа за това, защото сънуваше. Сънуваше свят, в който звездите бяха само точки в небето. Свят без невинност, без душа. А тя беше душата си.
В този сън моята принцеса живееше сред варвари и се виждаше единствено през техните очи. Виждаше фината си чувствителност като слабост в свят на пресметливост и амбиция, изящното си тяло – твърде крехко в тази ера на животинска естетика. Виждаше се грозна. Малка палечка на жабешки конкурс за красота.
Сто години беше живяла в този сън и му беше повярвала. За нея нямаше друга реалност. Вече дори не мечтаеше за такава. Само блясъкът в очите й понякога издаваше. Давех се в този блясък.
Целувката не я събуди от съня. Възхищението ми потъна в безверието й. Тя ме обичаше, но какво от това, щом не обичаше себе си.
Аз бях завоевател, крал, но за пръв път това не ми помогна. Обратното, тя се отдръпваше в себе си, неуверена.
Тя, моята принцеса, беше затворена в най-високата кула на света, кулата на собствените й мисли. Трябваше да победя безброй представи-демони, за да я достигна. Но и най-острият меч не можеше да ми помогне. Ново оръжие се искаше тук, меко и всепроникващо като въздух. Защото приказката беше в ново време. Трябваше да съблека доспехите, силата, гол да вляза при нея в съня. Там беше битката.
Как се воюва срещу самата тъкан на реалността, дори измислена? Седнах сред дърветата, запратих поглед, като въдица, в света. Зачаках тишината да ми каже.
Гледах как водата дяла сушата, как открива пролуките, чувствах желязната ласка на вятъра върху скалите, малкото облаче, засенчващо слънцето. Целият свят беше моя оръжейница. Говореше ми.
Бях крал. А трябваше да се превърна в бог. Защото само богът създава реалности. Трябваше да вляза в съня и да създам нов свят за нея, да я скрия от отровното слънце на илюзията.
Колко вяра е нужна за това? С вяра се създава Битие. Пред очите ми се подреждаше древната формула . . .
Те строяли най-високата кула с вярата си, поддържали я с воля, а тя се раждала от любовта им. После вкусили Гордостта. Любовта се пропукала и единната кула се срутила. Всеки останал сам със себе си и говорел само своя език.
Това беше видение от някаква измислица, но измислиците са по-силни от реалността, ако повярваш в тях.
Нужно бе да опозная съня й, за да го победя с оръжията му. В него всичко беше изкривено отражение на истината, строшено огледало, показващо парчета от Образа. Хората взимаха тези парчета, даваха им имена. Добро наричаха познатото и сигурното, зло – неразбираемото. Дори смъртта, тази най-велика преобразителка, ги ужасяваше и те никога не се превръщаха в пеперуди.
Как можеха те да разберат мен, който бях крал, защото бях умирал многократно и богиня ми беше Промяната, Малката Смърт. Трябваше да ги излъжа, тези слуги на съня, да се просмуча там, невидим като влага и с несломима нежност да отвея пластовете сън от нея. Докато остане Тя.
Какъв величествен кошмар. Притежавах Силата, можех да смажа Съня като гнида, но щях да убия и нея. Всеки удар срещу него щеше да я наранява. Опасна реалност беше това. Но само рискуващите всичко достигат звездите.
С търпението на сталактити, песъчинките се превръщат в перли. Но нямах време. Това беше чисто голият факт. Трябваше да се напрегна максимално. Да пренеса това максимално по-горе. Да се науча да летя за ден.
Единственият начин беше да скоча без да мисля в бездната. Нямаше да го сторя, ако не беше крайността на ситуацията. В човека има твърде много страх.
Това беше скок в хиперпространството на моите възможности, съвършеното предизвикателство. Не го съзнавах. Потънал в ситуацията, чувствах несигурност. Беше всичко или нищо.
Скочих. Не помня какво стана после.
Това е друга приказка.

Вървях с дъх на царевица
и пеех в жълто.
Завързах панделка на твоето дърво,
за да разцъфне.
Разходих се сред сивата трева.
Подминах молитви и статуи
с дъх на кочани.
А когато се върнах,
ти беше гора.
И беше лято.



селски импресии
четвъртък септември 14th 2006, 18:47
Публикувано в: есета/разкази и безподобни

Жму роди и вече не е корем с крака. Опита се да го направи в скута ми, но реших, че още не съм напреднал достатъчно с йогата, за да мога да седя неподвижен като Бодхихарма няколко седмици (той девет години не мръднал, но да не меря пишка с него).

Последните две седмици прекарах в троянското ми село, което заслужава да бъде увековечено в недостойните ми излияния. Освен че е забележително красиво, то е удивително и със своята иреалност. Казва се Ломец (от ломя), въпреки че в района няма камъни, още по-малко -ломни. Наред с това там действа една своеобразна логика на имената, които се придържат към четирибуквието – Гана, Пена, Цочо, Дочо, като много от тях – Моню, Цаню, Таню, избягват традиционното ‘ьо’ окончание, в името на принципа. Прапрадядо ми решил за разнообразие да кръсти сина си Стоян, но явно на съселяните това не им понесло, защото цял живот му викали Цоко. Баба ми дори по паспорт се води Цокова. Това съвпада и с друг невъобразим обичай – на всеки да се дава някакво алтернативно индианско име. С изненада открих, че моят роднина дядо Лалю всъщност се казва Радю. Това, обаче, явно вече само той го помни. Подобни случаи бол.

Също така. Всички котки в селото се казват Писю, но за сметка на това са неизбройни. Освен другото са и човекоядци. Изядоха ми ушите, и то добре, че само с това се разминах. Още с пристигането ме налази многоцветна сюрия и бях принуден да им дам повечето си храна. След като останах без такава далновидно реших, че всъщност не ми е до ядене и карах главно на слънчево хранене. Угасих си съзнанието, седях в съзерцание и си бърках в носа за духовно прочистване. Няколко дни по-късно един вътрешен глас ми припомни лафа за Хитър Петър, който тъкмо научил магарето си да не яде, и то взело, че умряло; та слязох до downtown-a на селото и се нагрухах подобаващо.

Това лято нямаше гъби, и не можах да повторя приключението си от ей този разказ. Нямаше раци в реката, почти нямаше и река, което малко ме натъжи, но нали не го мога това, та се отдадох на други страсти. Обикалях балкана, нищонеправех стръвно, няколко пъти дори си опекох царевица и картофи на жар.

И ето както пиша сега, осъзнавам, че само цапам с думи красивото си преживяване. Затова ще спра и оставя мълчанието да го изрази адекватно. Както е казал поетът, тоест аз:



spirited away
вторник август 29th 2006, 15:24
Публикувано в: есета/разкази и безподобни

Рила е свещена планина. За тези, които вярват в свещеното. А самата вяра е нещо, което се научава (питай исихастите).
Всяко поклонение е път към вярата. Крачките са молитви на вътрешна тишина. И когато се очистиш от чуждото на душата ти, се появява пълното доверие в живота. То е лекота и простичка сила, която претворява света. Тогава вярата става като дишане и вече няма нужда от молитви или други атрибути. Тази вяра няма общо с религията (извинете за мръсната дума). Тя е единство със себе си, хармония, познание. За нея лятото отидох в Рила и ето какво ми се случи:

Опънах палатката в лагера на дъновистите, после се разходих бос до Молитвения хълм, седнах и се отдадох на медитативно съзерцание. Точно тогава си погледнах краката и след първоначалния шок си изрязах ноктите. На другата сутрин се събудих, казах здрасти на слънцето още щом влезе и играх паневритмия (пан-, ритъм) с бялото братство. Почувствах се почувствал се и реших, че съм готов да тръгна сам нагоре. Потърсих усамотени пътеки. Оказа се, че който търси не намира (беше пълно с народ) и затова отцепих накъдето през баирите. Все се натъквах на конски лайна и несъзнателно ги приех за напътствие свише. Имаше на най-непроходими места, което ме накара да се сугистирам, че все пак са проходими. Голяма работа е самовнушението, но за това после. Минах през Рибното, Детелината, Близнаците, Бъбрека. С всяко следващо езеро вибрациите се усилваха, обливаше ме ескалиращо усещане за чистота. Мозъкът ми се изпразни от мисли (което, повярвайте, е не по-малък кеф) и ме заляха някаква магична увереност и чувство на безстрастна радост.
На Окото сякаш преминах невидима бариера и излязох от човешкия свят. Поздравих езерото както предишните, отпих от него и поседях в съзерцание. Нищо не ме разсейваше (нали си бях изрязал ноктите), пружината на духа ми взе да се развива и усетих отприщената сила да ме обладава. Беше вече към шест, тоест време да се връщам, но сякаш всичко тепърва започваше и си казах, че не мога да се върна преди да съм се докоснал и до седмото езеро - Сълзата. Огледах се във всички посоки като истински шоп. Влак нямаше, но и езеро нямаше. Затова реших пак да се доверя на конските лайна и препуснах по един от баирите, които вече придобиваха съвсем отвесен вид. Походих, погледах и тъкмо почнах да решавам да се откажа (почти се бях качил на най-високото), когато спрях. И то не защото конските лайна свършиха, а поради наличната пропаст в краката ми. В далечината долу се виждаше изворът на някаква река, която се виеше в приказно красива долина. Стотина метра над нея, на някаква скална тераса беше езерото. Омагьосах се. Знаех, че трябва да стигна до него, но не виждах и помен от пътека. Обаче имаше конски лайна, което внесе доза успокоение във вените ми. Пак последвах гласа божи и се шмугнах в една урва, която, макар и екстремна, ми се струваше възможна за спускане. Представляваше каменна река (малки скални отломки), с около метър тревица от двете страни, заградена от отвесни скали. В един момент осъзнах, че съм достигнал the point of no return и си дадох сметка, че до долу са над двеста метра предстоящо лазене. Точно тук отдадох пълно право на философската школа на рационалистите, които за разлика от емпириците отричат обективността на сетивата. Бях подценил ситуацията толкова пъти, че направо ми се дръпна лайното. Не само трябваше да сляза до долу, в успеха на което започвах да се съмнявам, но и да се върна горе (задължително по друг път) и после до лагера преди да се е стъмнило. Вечер температурите падат почти до нулата и евентуално замръкване в планината (над 2000 метра надморска) би означавало или падане в пропаст или пълно фризиране.
Онова ми нямаше накъде повече да се дръпне и ме обзе някакво неземно спокойствие. За да имам шанс да се върна по светло, трябваше да проява нечовешка физическа издръжливост, като същевременно се движа в алегро виваче. Това и направих.

Опитвах се да не стъпвам на камъните, защото едно раздвижване на реката би променило трайно визията ми. Лазех надолу като човека-паяк, хващайки се за всяка възможна тревичка и завиждах змейски на човека-прилеп. В един момент камъкът под стъпалото ми се сурна и аз с него. Тъкмо да литна съвсем и с котешки рефлекс успях да се хвана за скалата отстрани. Тя пък реши да се откърти и към трийсет килограмово парче се стовари на ребрата ми. Слава богу те само изпукаха, на всичкото отгоре успях и да се закрепя. Как човек да не живее в благодарност. Направих бърза равносметка. Имах силно разтежение на китката, мускулна травма на бедрото и четири дълбоки порязвания, от които целия бях в кръв. Но бях жив и с това се изчерпваха всичките ми желания при евентуална среща със златната рибка (или гущер, в случая). Освен това увеличих колекцията си от белези (страстен събирач), като прибавих цели четири към онези от виетнам (детството ми). Продължих да пълзя надолу, като регистрирах внезапното изчезване на скепсиса ми към молитвите. Помежду тях се сетих за онзи сериал ‘Стъпка по стъпка’ и се замислих за метафизичните смислови дълбини на всяка дума. В днешно време май плуваме в дълбокото само когато ни хвърлят.

Времето в този момент не съществуваше, мислите ми бяха кристални и нямаше нищо друго освен мен и живота. Ей на това се вика просветление. След повече от час и няколко благополучни залитания стигнах подножието. Погледнах нагоре, нож нямаше. Взех да хълцам, като видях откъде съм се спуснал. Странно, но желанието ми да отида до езерото се беше превърнало в непоколебимост, въпреки дефицита откъм време. За тази цел трябваше да се изкатеря до терасата, което направих учудващо бързо за куцащ човек. Пак започнах да срещам конски лайна, което съвсем ме убеди в божественото предопределение (в един момент на урвата псувах всички коне на света). Това преживяване явно съвсем не беше случайност. То обаче не беше приключило, затова запретнах крачоли и припнах нагоре.

Езерото беше изключително. Наистина отникъде нямаше пътека към него. Тази уединена непристъпност му придаваше почти свещено измерение. Беше малко и прозрачно, поне докато не цопнах в него. Стоях във водата и се усмихвах както никога. Ще оставя един празен ред, където не успявам да опиша усещането.

Седнах на брега и медитирах няколко минути (малко ме разсейваше едно прясно конско лайно, което мистериозно се беше появило отнякъде). За пореден път изживях усещането да видя бъдещето си, сякаш целият живот е част от холограма, чиято най-малка частица съдържа вселената. Усетих енергийните канали на планината. Смесих се с тях. Като свърших, отпих от водата и направих един от древните ритуали за благодарност и пречистване. Точно тогава видях отражението си в езерото. То недвусмислено показваше, че съм кон. Моментално се шокирах. И съвсем разбираемо, чувал ли е някой кон да медитира.

Не ми оставаше друго, освен да впрегна всичките си конски умения, за да сляза от терасата и да изпълзя някак по отсрещния склон. Подметнах му факта, че ни делят само две букви и той се оказа благосклонен, намерих едно местенце, по което катеренето беше възможно. Пак захващайки се за тревици (по-често за бодили, ма въобще не се оплаквах) успявах да се дистанцирам от падането и някак допълзях до билото. Проснах се на земята и оставих дъхът ми да ме догони. Едва ли някой е развивал такава скорост по почти отвесен склон. Имах към четирийсет минути до пълното мръкване. Не знам откъде намерих сили, но се затичах. Имаше доста равни участъци. На стръмните се пусках шус без да мисля, щото в такива случаи е противопоказно. По едно време съвсем си изплюх червата и добре, че си носех торбичка. Сигнах до лагера при пълен мрак. Едвам си намерих палатката. Цапардосах се на земята, болките в крака, ръката, ребрата и срязванията ме връхлетяха с наднормена сила. Изхилих им се. Седнах и си свих цигара. Свих и коняк (от хижата) и отпразнувах този забележителен ден. Пожелавам на всички пушачи да пушат така.

(после се оказа, че това били Отовишкото езеро и Отовишката река, до Сълзата си имало ей такъв път)



ренесансовият човек
събота август 12th 2006, 17:44
Публикувано в: есета/разкази и безподобни

През последната година се сблъсках с различни професионални писатели, поети и други про-та в изкуствата, които прекалено се прехласват по формата и само нея виждат. Търсят нестандартното и авангардното, подминавайки с пренебрежение всичко, което повтаря познатото. Интересното е, че много от тях изглеждат доста безлично, поведението им с нищо не блести. Та за формата ли говорим.

Срещнах също професори и докторанти с емоционалност на шестокласнички, духовно закърнели интелектуалци, и всичко щеше да си е съвсем наред, ако не беше тяхната арогантност и самомнителност. Грозното при такива хора е, че мачкат околните с дребните си превъзходства, налагат някакви стандарти за качество, по които те да са качествени. Иначе казано, гледат да стъпят на някого, за да са по-високи. Излиза, че като не можеш да си качествен човек, ставаш професионалист в нещо. Нещо, зад което да се скриеш.

Все си мисля, че светът се крепи на хармонията и в този контекст човешкото развитие трябва да балансира между физическото, емоционалното, интелектуалното и духовното. Всяко от тези измерения е еднакво съществено и е отражение и катализатор за останалите. Така нареченият ренесансов човек развива цялостно себе си, а многообразните му качества почиват на една основа, наречена човешка зрялост. Без тази зрялост ‘и най-умният е малко прост’, а геният - само надарено дете.

Съвременното бягство в тясната специализация е мащабно като великото преселение на народите и величествено като шекспирова драма. Сякаш липсата на внимание и признание в пубертета (а понякога и просто на секс) кара хората да се комплексират и да търсят самочувствие в сферите, където имат някакво предимство, като често направо се заравят там. Жалко наистина, защото всички те могат да бъдат изключителни, ако първо се научат да бъдат хора. Това ме подсеща за класиката и този шекспиров сонет:

32.
“Щом надживееш сетния ми ден,
когато в прах приятелят ти скрит е
и трябва в сътворените от мен
несносни думи да се взрат очите,
с по-сръчното си време ги сравни.
И нищо, че са толкоз остарели,
за тяхната любов ги съхрани,
не зарад римите им неумели.
Една едничка почит ми отдай.
Кажи: “Да беше Музата му жива,
потомък би създала, то се знай,
от ранг по-висш, с осанка по-красива.

Да, за стила чета поета нов,
но него - зарад силната любов.

Та си мисля, истински творец е онзи, който успее да съгради себе си. Животът е най-великото произведение на изкуството.

Но и това е само мнение.