тук

там

Това наистина ме възхити. Всички казват било много тъжно. А аз вече знам защо обичам киви.

Вендерс в България, във всеки смисъл на думата. Отивам да се напия.

Филмите му са много различни. Някои имат съвременна визия и са с участие на известни актьори - “Краят на насилието”, “Хотел за милион долара” и ”Обетована земя”, които изграждат така наречената Ел Ей трилогия; други са нискобюджетни или чернобели; типични за европейското арт кино са ‘Криле на желанието (Небето над Берлин)‘, ‘Толкова далече, толкова близо!‘, ‘Лисабонска история‘, има импровизирани road movies като ‘Кралете на пътя’, както и документални разкошотии като ‘Токио-Га‘, ‘Записки за дрехи и градове‘ и др.

Не знам какво друго да кажа. Отивам да си пренасям покъщнината в Дом на киното.

Малкият принц е вече на шейсет години. Запазен е за възрастта си и дори може да се каже, че остарява красиво. За който не е вкусвал от животворните му ласки, може да навакса тук, докато Малкият не е окапал съвсем. Аз лично ще го обичам докато смъртта ни раздели, както и самия Екзюпери.

За интимност с такова качество бих препоръчал да се закупи книгата. Виртуалната любов не засища.

Тъжно е колко инертно живеят хората. Трябва съдбата да ги зашлеви, за да се озърнат, замислят и погледнат в перспектива. Но такъв е моделът на самото ни общество. Образованието е фокусирано единствено върху интелектуалното знание (производството на послушни и умни работници), като емоционалното, духовното и физическото измерение на човека остават занемарени. Няма да влизам в обширен етически анализ на темата. Просто се сетих колко се промени животът ми след като се разболях от рак, затова ще разгледам физическия аспект на човешката многоизмерност.

В България има над 250 000 онкоболни. Като процент това е поразително. Въпреки всичко няма изградена здравна култура и аналогична политика в обществото. Хората отиват на лекар чак като вземе да ги боли, което е причината да откриват много от смъртоносните болести в твърде напредна стадий. А всичко нужно е един пълен преглед в годината. Не ми изглежда чак толкова непосилно. Е, да, но доскоро и аз бях сред инертното стадо. Затова ето резюме на дейностите, които навлязоха в живота ми след рака.

Винаги съм спортувал активно, но осъзнах, че спорта е само малка част от многообразието на полезни физически дейности. Добавих половин час йога упражнения на ден. Изпукването, разтягането и огъвкавяването освобождават от стрес и раздвижват енергията в тялото. Вече не мога без това.

Стандартната йога има още два чудесни аспекта – хигиенен и дихателен. Първият включва промиване на носа със солена вода три пъти дневно, нещо, което дойде като манна небесна на мен и моя синузит. Още в тази връзка - капане на зехтин в носа и масаж на синусите и лицето като цяло. Може да се масажират и ушите, които са най-наситената с кръвоносни съдове част от тялото и са същевременно проекция на целия организъм (също като дланите). Други хигиенни упражнения са промивка на ушите с топла вода (веднъж седмично) и на стомаха чрез пиене на гладно на два литра вода и предизвикано повръщане (това само за екстремисти като мен), клизма и добра грижа за устата (която както е известно е по-мръсна от гъза).

Дихателни упражнения има безброй, но са достатъчни три-четири, за да има преобразяващ ефект. Правилното дишане е в основата на здравето и дълголетието, казват на изток. Факт е, че хората ползват към трийсет процента от дробовете си. Затова два пъти на ден дълбоко коремно дишане е добър балансьор. Чрез дишането може да регулирате активността на лявото (рационално-аналитично) и дясното (интуитивно-творческо) мозъчно полукълбо, може да оросявате мозъка и цялостно да подобрявате кръвообръщението, както също да се успокоявате и концентрирате.

Друга радикална промяна настъпи в начина ми на хранене. На първо място спрях подсладителите, оцветителите и консервантите, т.е. газирани, чипсове, вафли, кроасани, дъвки и про. Започнах да проверявам състава на всичко пакетирано, най-вече за наличието на така наречените емулгатори, отбелязвани с Е и номер към него. Много от тях са канцерогенни, особено при честа употреба. След като изчистих менделеевата таблица от менюто си, се насочих към разните му утвърдено здравословни неща като антиоксиданти и биовлавоноиди. В аптеките има широк спектър от доказано полезни хранителни добавки на билкова основа като Сибирски Женшен, Алое Вера, Герифорте, Мужик Корен, Цитросепт. Обикновено ползвам две паралелно като ги редувам с останалите. Чудесен навик ми стана да си цедя по лимон с топла вода сутрин на гладно, добре за перисталтиката и много витамин Це; както и по две филии с мед (от познат производител) и няколко сурови ядки (орехи или бадеми) за закуска.

Голям пробив беше откритието на зависимостта между кръвната група и храненето. Оказа се, че някои на пръв поглед полезни храни като портокалите и пилешкото са несъвместими с моята АБ кръвна група и ми действат почти като отрова. Изчетох една от утвърдените книги по темата - Правилният начин на лечение и хранене за вашата кръвна група от Питър Д’Адамо и Катрин Уитни. Излезе интересна и добре обоснована. Съобразяването на храненето с кръвната група не е нещо сложно, просто някои продукти изпадат за сметка на други. Бързо направих превключването и се чувствам отлично.

Любопитен факт е, че българите са на трето място в класацията за най-дебели хора в света. Това се дължи на прекалената консумация на бял хляб, тлъсти меса, олио и комбинацията от тях. Съвременната технология за производство на хляб предполага премахване на пшеничния зародиш и люспата, всъщност най-полезните съставки. Бялото брашно е баластрата на житото, като е и висококалорично. Обществена тайна е, че повечето ръжени и типови хлебчета в бгейско са менте, т.е. са оцветени и с висок процент пшенично брашно. Една приятелка специалист ми каза, че мога да се доверя на ‘заводски типов’ хляб, бил истински.

Основен закон на разделното хранене е да не се смесват хляб с месо и месо с картови, което е нещо като национална традиция у нас. Аз така или иначе силно намалих и хляба, и месото, от което единствено ми стана по-добре.

Трябва да отбележа широко разпространената заблуда, че месото е вредно. Индианци и ескимоси само това консумират и са най-здравите хора на земята. Проблемът с месото идва от това, че се готви по неправилен начин (мисля над сто градуса) и така губи ценните си съставки (индиаците го сушат). Също така, единствената месоядна кръвна група е 0-вата, за останалите са полезни само някои по-редки видове месо (заешко, овнешко), като пилешкото и свинското са вредни почти за всички (аз минах на пуешко). Наскоро научих, че пушеното месо също е канцерогенно.

Друго гадже, което изоставих беше захарта (бялата смърт). Сега ако ползвам, то е кафява, нерафинирана. Рафинирането е химическа обработка (май беше с нефт), при която в захарта остават отпадни продукти. По същата причина замених олиото със зехтих (за съжаление твърде скъп в бг).

Толкоз от мен по въпроса. Мнението ми е съвсем непрофесионално и препоръчвам, ако се захващате с нещо от горните, да се посъветвате с професионалист. Ако някой има нужда от детайли по упражненията, да драсне. Текстът се надява да ви е бил полезен.

Току що се покъртих на ‘Breaking the waves’ на Ларс Фон Триер, напомнящ на ‘Танцьорка в мрака’. По същия начин създава контраст с обикновения човек, в чиито живот липсват чудеса и дори мечтата за такива. Животът случва и хората от така наречения социум са просто пътници в този трамвай.

Напоследък ми се събраха твърде много филми, книги, постановки, които ми навират в лицето дребнавата и прозаична страна на човешката природа. Ще ми се да отпия от красивото в човека, защото хората могат да бъдат и такива. Като начало отивам за две седмици далеч от града.

И така, за да обясня тези привидно прозаични явления в контекста на диалога с Дон Кихот от коментарите на предишния пост, трябва да започна малко зад хоризонта с доза лична информация.

Дълго смятах, че имам само едно здраво око. Затворех ли лявото, се пренасях в призрачен свят на недетайлност, където е трудно да разграничиш ръба от овала, границата между нещата. Докторите казваха, че просто нямам централно зрение, и аз послушно взех да се приучвам към нормалността с едно око.

И още нещо. Първите седемнадесет години от живота ми преминаха под знака на катастрофални събития, от родителски тормоз до пълна несъвместимост с останалите двукраки наоколо. Няма да влизам в мрънкащи подробности. Важно е само да спомена, че като резултат се бях превърнал в гневно и травмирано хлапе, мразещо живота и подозиращо някаква лична вендета от страна на съдбата. Спрях дългогодишните си занимания по таекуон-до, класическа китара и училище (почти). Кулминацията настъпи, когато на 17 реших да си отмъстя на света по всевъзможни начини, един от които беше да открадна кола. Интересното е, че ме хванаха по най-невъзможния начин (лош късмет, ще каже някой). Колата изгасна безпричинно на една най-глуха улица. Излязох да я бутна по наклона в непрогледния дъжд. И точно тогава един полицай, прибиращ се от смяна, спря до мен.

На втория час откакто бяха започнали да ме бият в районното един полушамар попадна в здравото ми око (уж биели без да личи). Тогава погледнах през другото. И видях свят без субективна емоция, без лични драми, страхове, настроения. А всички безумни събития от живота ми се подредиха в щастлива закономерност. Усмихнах се. И понеже ченгетата не обичат да им се хилиш, ме биха още два часа.

От този момент нататък започнах да изследвам това свое зрение, да му помагам да се отърси от прахоляка на условностите. Случайността като понятие остана в миналото, всяко падане се превърна в катализатор на пробуждане, а манипулирането на реалността се оказа детински лесно. Простичко доверие в случващото се. Или както казват на изток:

‘По великия път се върви лесно, щом нямаш предпочитания.’

А когато след няколко години прогледнах напълно, открих къде е било през цялото време окото ми.

Оттогава съм блажен (и по време на пости), дори в несъвършенството си. А пробуждането продължава.

Дотук с поетичната метафоричност. За неотегчените още малко.

Онази нощ в районното в мен наистина се извърши пълна трансформация. Обяснението за нея е съвсем просто. Дотогава живеех с безбройните комплекси за непълноценност, насадени от родният ми баща и от усещането за различност в очите на другите. Дори най-близкият ми приятел, с който заедно извършихме закононарушението, подсъзнателно ме гледаше от високо и ме възприемаше като по-слаб, неспособен и безволев. Така се виждах и аз през чуждите очи и живеех в неговата сянка. Докато ни биеха, полицаите ни караха да признаем за всевъзможни несъществуващи престъпления, сякаш сме най-големите градски апаши. Боят беше здрав и приятелят ми се пречупи. Подписа самопризнанията и дори прехвърли цялата вина върху мен. Аз поех своята част от вината, но не подписах нищо повече. В този миг осъзнах огромната сила, която се крие в мен и всеки човек, както и това, че ние сами определяме съдбата си. Винаги можем да намерим оправдания за грешките си в системата или в другите, можем да живеем първосигнално и да обвиняваме света за собственото си нещастие. Истината е, че всеки от нас носи избора за всяко свое действие и за това как да реагира на случващото се. Това прозрение ме накара да повярвам, че за мен няма граници и че мога да използвам проблемите в живота си като материал за сътворение. А човек повярва ли си дотолкова, е въпрос на време да направи от себе си и света каквото си поиска.

Един от сполетелите ме феномени през последните десет години е, че челото ми порасна с 2-3 пръста. Дълго мислих по това. От много четене ли стана? Или от свръхдозите житейски опит? А може би от прекомерните мисловни напъни и съпътстващото изпотяване? Разбира се, може просто да оплешивявам, но идеята не ми харесва, така че отпада от възможните причини.

Днес, обаче, ми просветна. Карах си байка по родната оборище. И изведнъж люс. Светна ми пред очите и видях света незамъглено. Да кажеш, че съм минал по заледено, не. Напук на причинно-следствените връзки литнах от седалката и се приземих по ребра насред платното. Не ме сгази кола, предполагам защото в удивлението си забравих за подобна възможност. После ходих на рожден ден, където си лекувах натъртеното с камембер, бри и други мезета за вино. С блясъка в очите (от просветването) почерпих гостите и рожденичката. Пяхме, вилняхме и забравих, че имам чело.

Тъкмо гледах ‘Дядо Прас’ по книгата на Пратчет и въпреки зле направения филм, си спомних очарованието, докато я четях. Тя ме разплака с приказната истина, която носи. И с неща като това:

‘Хората са удивителни създания, правят живота толкова интересен.

Представяш ли си, във вселена, пълна с чудеса, те са успяли да измислят скуката?’

Достигналият
  просветление
забравя
и ходи пак,
като дете
  от град на град.
Поема пътя,
пътят го поема.
Не се сбогува
  и не казва
нищо.

Храни се заради
  самото хранене.
Живее заради
  Живота.
Търси нищото в
себе си.
В нищото - всичко.

Когато мълчи,
  не говори.
А винаги говори.
С гората – на езика на
  гората.
С детето –
на детския език.

Потокът не прибързва.
И просветленият
  като поток
не бърза.
Тялото изчаква душата.
Тя задвижва
във вярната посока.

Тревата расте,
просветленият слуша.
Бизонът реве.
Гъбата диша.
Птицата пее.
В симфонията на света
  и камъкът
  издава своя тон.
Което не се чува,
  се усеща.

Ухото е глухо.
Очите – слепи.
Звукът достига
  определени граници.
Тишината на духа
обгръща всичко.