Публикувано в: поезия
След като известно време движих в кръга на претенциозни млади поети/писатели/критици, които се състезаваха кой е чел повече и пише по-авангардно, се бях отчаял, че ще намеря нещо наистина грабващо, което освен добър стил, нестандартност и владеене на езика, ще притежава дълбочина и душевност. Но ето, че намерих такова. Тази дива животинка fauve притажава комбинацията от въздействащи ми качества. И въпреки че на моменти изглежда опитомена от битието, може би точно това й придава очарованието на противоречието и вътрешната полярност, които ми въздействат. Ето го нейният ритъм:
Що за тръпка е тайната
на вика
за раздяла с утробата,
на стрелката,
понесла посоката,
на дървото,
протегнало клони
със надежда да пипне небето?
Нима не разбират,
че посока “напред”
не указва безкрая, щом потегля от някъде;
че поели с “начало”
във посока напред ги очаква единствено краят.
Защото
щом се раждат - умират,
щом потеглят - пристигат, а пристигнат ли - спират,
щом узнаят - заспиват,
щом повярват - убиват
съмнението,
от което е бременна вярата.
И как така никой
на боговете в пространствата властни
не дръзна
да даде на нещата
възможност да тръгват назад?!
Да развиват,
когато поискат,
спиралата, омотана от времето
и да сливат мига със съзнанието,
да докосват до разума
прелетелите бели криле, неразбрани в тъгата
на залеза.
Да събират
разпиления смисъл на вечерния вятър,
на луната, разляла морето,
на юлският дъжд, подарил се на Сена
без да драсне в плътта на сърцето.
Само някаква шепичка щедрост
и нещата
биха влезли в недрата на своята собствена истинност,
биха хванали чувството, още топло във погледа,
биха мъртвородили вината…
Биха…
Но денят ги подбутва
и в безкрая отново се вглеждат…
Само с вяра оставам,
че утре
ще повтори и нещо от вчера.
И още
защото вечер виждам само светлините
и може би, че тялото ми е константа,
а пък душата е променлива величина,
затова. . .
. . . обичам толкова контраста
и уродливите му атрибути -
искрата в кривогледия му поглед,
тъгата зад дебелите му лупи,
обичам кривите му нокти, под които
надирът
влиза във зенита,
декември - в стаята със слънце,
луната - в сутрешния автобус,
загърбена любов във празна вечер,
сред мислите за теб - една за друг. . .
Глобална антонимия
нарязва душата на истини.
Който е все още жаден, нека отпие от нейното езеро.
Излъчването й ми напомня на тази любима картина
1 Коментар so far
Leave a comment
Вашият коментар
Новите редове и параграфите ще бъдат вмъкнати автоматично, вашият e-mail адрес няма да бъде показван, разрешени са следните HTML тагове:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <code> <em> <i> <strike> <strong>
Нав,да знаеш
Коментар от Тата 02.25.07 @ 15:44искам да говорим ида разбера твоят начин на мислене.За разлика от теб аз съм човек на физическо-интелектуалния труд.Ще ми е приятно да си поговорим.Ако решиш,че си струва напъните може да си хортуваме в кюто или другаде. Имаш пощата и ,ако решиш ще ти дам номера на кюто. Виждам или по-точно чета ,че имаш особен поглед върху нещата.Като мен ,Майна!Е,надявам се разбра от къде съм!Чакам изстрел,но да не е в тъмното.
Чао,засега.