Удоволствие е да говоря за феномените в киното. Ланс Фон Триер съвсем ми се затвърди като такъв с ‘Breaking the waves’. Kакто и Михаел Ханеке - oще ме държи брутално-истинното усещане от ‘Пианистката’ по романа на прясната нобелистка Елфриде Йелинек. Тази жена е с толкова болен мозък (и вид), че е успяла да превърне патологичното си мислене в изкуство. ‘Пианистката’ е автобиографичен роман, което ме шокира и очарова симултанно. Негримираната визия на психическите деформации, потулено пълзящи в интелигентното, културно и образовано общество, мутацията на взаимоотношенията и липсата на какъвто и да е финален катарзис идват като сладък шамар. Подобна линия, но с различни акценти, следва и другият шедьовър на Ханеке - Скришна игра (Cache) - същото демаскиране, но този път на расизма и ксенофобията, на материалния успех и псевдокултурата като критерий за качество.
Напоследък изгледах почти всичко на Джим Джармуш и не спирам да се облизвам. Разбира се, филмите му са въпрос на вкус и биха се харесали основно на почитателите на алтернативно (indipendent) кино. Някои от тях са интересно представени тук от Свраката, който е ценител. Моят личен фаворит си остава ‘Отвъд закона’ (Down by law) с невероятното трио Роберто Бенини, Том Уейтс и Джон Люри. Ценителите на изтока и философията на бушидо ще харесат ‘Дух-куче. Пътят на самурая’, особено ако са чели ‘Хагакуре. Записки на самурая’ на Ямамото Цунетомо. Един съвременен самурай с пищов и кодекс на честта, одухотворен до автентичност от Форест Уитакър (една от любимите ми негови роли).
Накрая трябва да отбележа Ким Ки-дук, който се оказа толкова обилен феномен, че погълна с парцалите мен и няколкото ми приятелчета режисьори, с които го гледаме заедно вкъщи. Някои от филмите му са меко казано предисвикателство за интелекта със своя абстрактен символизъм (Самарянката, Лошият) и на моменти типично азиатски жестокост и отношение към смъртта/самоубийството (Островът, Лошият, Неизвестен Адрес). Седим с аверите до три сутринта и бистрим семантичната структура на диалога, смисловите сюжетни еквилибристики. Призоваваме да ни осени Ки-дуковия логос, но ни спохожда само логореята. Накрая виждаме, че без помощ няма да минем и се обръщаме към виното. Нали в него е истината. А уж всичките сме умни тикви с много семки. Толкоз за файдата от ерудицията.
Ще е клише да кажа, че човекът е новатор. Той е не просто изненадващ и разчупващ коричката на течението на мисълта, а го прави с поетична грация и естественост, като същевременно дава един нов език на героите - езикът на тишината, която побира всичко. В моя най-любим Ки-дук - ’Стик # 3′ (в оригинал Пусти къщи), давамата главни герои имат общо една реплика. Напомня на японски театър ‘Но’, всичко е в жеста, погледа, трепването. Няма я типичната за запада тежест (на многословие, тежки обувки и бетонни сгради), чувстваш се лек и красив като душата си, без нужда от друго. Подобна поетика има и в ‘Пролет, лято, есен, зима . . и пак пролет’, но там сюжетът е подчинен на алегоричността, като ненатрапчиво дидактично се описва закономерният пък към вътрешна тишина. Това ме подсеща за едно индийско упражнение за продължително мълчание и спиране на вътрешния диалог - крещиш, бърбориш безсмислено, чекнеш си на макс устата . . и после покой. Но този филм не го дават по телевизията.
2 Comments so far
Leave a comment
Добре казано, Крис, особено това ‘Заради онези мънички находки които те изстрелват там където живеенето ти е най-обилно’.
От два дни ми седи на харда и ми мирише на хубаво. Сега вече съм гладен 
Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>
Феномените винаги будят интерес. Чета поста и се наслаждавам на начина по който тече мисълта в него. Безупречно мисля е думата. Ще споделя и моя гледна точка. Тя не е в противовес на идеята. Наскоро гледах (както Акриста е именовала една от темите във форума си) “В преследване на щастието” с Уил Смит. Отидох в Арена за да гледам комедия защото нямах идея какъв е филма. Ако трябва да го разнищя вероятно няма да мога да напиша и пет реда. Холивуд, холивудска звезда, холивудски хепиенд, холивудска му работа. Някак само при споменаването на “холивуд…алабала” всичко замирисва на вкиснала боза. Защо тогава слагам тази боза до образците за които говориш. Заради зрънцата диаманти. Заради онези мънички находки които те изстрелват там където живеенето ти е най-обилно. Чаках развръзката със спокойствие и скучна увереност, че в края всичко ше е ОК. До онзи момент в който Уил в режим на наратор изрече “This part of my life I call happiness”. Това ме сряза в сплита и една буца се стопи и после се разтече. Заради точните думи на точното място в точния момент. Н. Петков в една от книгите си казва с изненада че Еверест е идеален връх. В смисъл че всичките му ръбове се събират в най-високата му точка. И те са три. Като точните думи на точното място в точното време. Изглежда номера е да хванеш цаката на триадата за да излюпиш/забележиш/консумираш/вкамениш съвършенството до безвремие и безчудене. Дори в непраните гащи на Холивуд.
Comment by chriss 02.20.07 @ 22:07