Това наистина ме възхити. Всички казват било много тъжно. А аз вече знам защо обичам киви.

Вендерс в България, във всеки смисъл на думата. Отивам да се напия.

Филмите му са много различни. Някои имат съвременна визия и са с участие на известни актьори - “Краят на насилието”, “Хотел за милион долара” и ”Обетована земя”, които изграждат така наречената Ел Ей трилогия; други са нискобюджетни или чернобели; типични за европейското арт кино са ‘Криле на желанието (Небето над Берлин)‘, ‘Толкова далече, толкова близо!‘, ‘Лисабонска история‘, има импровизирани road movies като ‘Кралете на пътя’, както и документални разкошотии като ‘Токио-Га‘, ‘Записки за дрехи и градове‘ и др.

Не знам какво друго да кажа. Отивам да си пренасям покъщнината в Дом на киното.

След като известно време движих в кръга на претенциозни млади поети/писатели/критици, които се състезаваха кой е чел повече и пише по-авангардно, се бях отчаял, че ще намеря нещо наистина грабващо, което освен добър стил, нестандартност и владеене на езика, ще притежава дълбочина и душевност. Но ето, че намерих такова. Тази дива животинка fauve притажава комбинацията от въздействащи ми качества. И въпреки че на моменти изглежда опитомена от битието, може би точно това й придава очарованието на противоречието и вътрешната полярност, които ми въздействат. Ето го нейният ритъм:

Що за тръпка е тайната
на вика
за раздяла с утробата,
на стрелката,
понесла посоката,
на дървото,
протегнало клони
със надежда да пипне небето?
Нима не разбират,
че посока “напред”
не указва безкрая, щом потегля от някъде;
че поели с “начало”
във посока напред ги очаква единствено краят.
Защото
щом се раждат - умират,
щом потеглят - пристигат, а пристигнат ли - спират,
щом узнаят - заспиват,
щом повярват - убиват
съмнението,
от което е бременна вярата.
И как така никой
на боговете в пространствата властни
не дръзна
да даде на нещата
възможност да тръгват назад?!

Да развиват,
когато поискат,
спиралата, омотана от времето
и да сливат мига със съзнанието,
да докосват до разума
прелетелите бели криле, неразбрани в тъгата
на залеза.

Да събират
разпиления смисъл на вечерния вятър,
на луната, разляла морето,
на юлският дъжд, подарил се на Сена
без да драсне в плътта на сърцето.
Само някаква шепичка щедрост
и нещата
биха влезли в недрата на своята собствена истинност,
биха хванали чувството, още топло във погледа,
биха мъртвородили вината…

Биха…
Но денят ги подбутва
и в безкрая отново се вглеждат…
Само с вяра оставам,
че утре
ще повтори и нещо от вчера.

И още

защото вечер виждам само светлините
  и може би, че тялото ми е константа,
а пък душата е променлива величина,
затова. . .
. . . обичам толкова контраста
и уродливите му атрибути -
искрата в кривогледия му поглед,
тъгата зад дебелите му лупи,
обичам кривите му нокти, под които
надирът
влиза във зенита,
декември - в стаята със слънце,
луната - в сутрешния автобус,
загърбена любов във празна вечер,
сред мислите за теб - една за друг. . .

Глобална антонимия
нарязва душата на истини.

Който е все още жаден, нека отпие от нейното езеро.

Излъчването й ми напомня на тази любима картина

Удоволствие е да говоря за феномените в киното. Ланс Фон Триер съвсем ми се затвърди като такъв с ‘Breaking the waves’. Kакто и Михаел Ханеке - oще ме държи брутално-истинното усещане от ‘Пианистката’ по романа на прясната нобелистка Елфриде Йелинек. Тази жена е с толкова болен мозък (и вид), че е успяла да превърне патологичното си мислене в изкуство. ‘Пианистката’ е автобиографичен роман, което ме шокира и очарова симултанно. Негримираната визия на психическите деформации, потулено пълзящи в интелигентното, културно и образовано общество, мутацията на взаимоотношенията и липсата на какъвто и да е финален катарзис идват като сладък шамар. Подобна линия, но с различни акценти, следва и другият шедьовър на Ханеке - Скришна игра (Cache) - същото демаскиране, но този път на расизма и ксенофобията, на материалния успех и псевдокултурата като критерий за качество.

Напоследък изгледах почти всичко на Джим Джармуш и не спирам да се облизвам. Разбира се, филмите му са въпрос на вкус и биха се харесали основно на почитателите на алтернативно (indipendent) кино. Някои от тях са интересно представени тук от Свраката, който е ценител. Моят личен фаворит си остава ‘Отвъд закона’ (Down by law) с невероятното трио Роберто Бенини, Том Уейтс и Джон Люри. Ценителите на изтока и философията на бушидо ще харесат ‘Дух-куче. Пътят на самурая’, особено ако са чели ‘Хагакуре. Записки на самурая’ на Ямамото Цунетомо. Един съвременен самурай с пищов и кодекс на честта, одухотворен до автентичност от Форест Уитакър (една от любимите ми негови роли).

Накрая трябва да отбележа Ким Ки-дук, който се оказа толкова обилен феномен, че погълна с парцалите мен и няколкото ми приятелчета режисьори, с които го гледаме заедно вкъщи. Някои от филмите му са меко казано предисвикателство за интелекта със своя абстрактен символизъм (Самарянката, Лошият) и на моменти типично азиатски жестокост и отношение към смъртта/самоубийството (Островът, Лошият, Неизвестен Адрес). Седим с аверите до три сутринта и бистрим семантичната структура на диалога, смисловите сюжетни еквилибристики. Призоваваме да ни осени Ки-дуковия логос, но ни спохожда само логореята. Накрая виждаме, че без помощ няма да минем и се обръщаме към виното. Нали в него е истината. А уж всичките сме умни тикви с много семки. Толкоз за файдата от ерудицията.

Ще е клише да кажа, че човекът е новатор. Той е не просто изненадващ и разчупващ коричката на течението на мисълта, а го прави с поетична грация и естественост, като същевременно дава един нов език на героите - езикът на тишината, която побира всичко. В моя най-любим Ки-дук - ’Стик # 3′ (в оригинал Пусти къщи), давамата главни герои имат общо една реплика. Напомня на японски театър ‘Но’, всичко е в жеста, погледа, трепването. Няма я типичната за запада тежест (на многословие, тежки обувки и бетонни сгради), чувстваш се лек и красив като душата си, без нужда от друго. Подобна поетика има и в ‘Пролет, лято, есен, зима . . и пак пролет’, но там сюжетът е подчинен на алегоричността, като ненатрапчиво дидактично се описва закономерният пък към вътрешна тишина. Това ме подсеща за едно индийско упражнение за продължително мълчание и спиране на вътрешния диалог - крещиш, бърбориш безсмислено, чекнеш си на макс устата . . и после покой. Но този филм не го дават по телевизията.

Малкият принц е вече на шейсет години. Запазен е за възрастта си и дори може да се каже, че остарява красиво. За който не е вкусвал от животворните му ласки, може да навакса тук, докато Малкият не е окапал съвсем. Аз лично ще го обичам докато смъртта ни раздели, както и самия Екзюпери.

За интимност с такова качество бих препоръчал да се закупи книгата. Виртуалната любов не засища.

Тъжно е колко инертно живеят хората. Трябва съдбата да ги зашлеви, за да се озърнат, замислят и погледнат в перспектива. Но такъв е моделът на самото ни общество. Образованието е фокусирано единствено върху интелектуалното знание (производството на послушни и умни работници), като емоционалното, духовното и физическото измерение на човека остават занемарени. Няма да влизам в обширен етически анализ на темата. Просто се сетих колко се промени животът ми след като се разболях от рак, затова ще разгледам физическия аспект на човешката многоизмерност.

В България има над 250 000 онкоболни. Като процент това е поразително. Въпреки всичко няма изградена здравна култура и аналогична политика в обществото. Хората отиват на лекар чак като вземе да ги боли, което е причината да откриват много от смъртоносните болести в твърде напредна стадий. А всичко нужно е един пълен преглед в годината. Не ми изглежда чак толкова непосилно. Е, да, но доскоро и аз бях сред инертното стадо. Затова ето резюме на дейностите, които навлязоха в живота ми след рака.

Винаги съм спортувал активно, но осъзнах, че спорта е само малка част от многообразието на полезни физически дейности. Добавих половин час йога упражнения на ден. Изпукването, разтягането и огъвкавяването освобождават от стрес и раздвижват енергията в тялото. Вече не мога без това.

Стандартната йога има още два чудесни аспекта – хигиенен и дихателен. Първият включва промиване на носа със солена вода три пъти дневно, нещо, което дойде като манна небесна на мен и моя синузит. Още в тази връзка - капане на зехтин в носа и масаж на синусите и лицето като цяло. Може да се масажират и ушите, които са най-наситената с кръвоносни съдове част от тялото и са същевременно проекция на целия организъм (също като дланите). Други хигиенни упражнения са промивка на ушите с топла вода (веднъж седмично) и на стомаха чрез пиене на гладно на два литра вода и предизвикано повръщане (това само за екстремисти като мен), клизма и добра грижа за устата (която както е известно е по-мръсна от гъза).

Дихателни упражнения има безброй, но са достатъчни три-четири, за да има преобразяващ ефект. Правилното дишане е в основата на здравето и дълголетието, казват на изток. Факт е, че хората ползват към трийсет процента от дробовете си. Затова два пъти на ден дълбоко коремно дишане е добър балансьор. Чрез дишането може да регулирате активността на лявото (рационално-аналитично) и дясното (интуитивно-творческо) мозъчно полукълбо, може да оросявате мозъка и цялостно да подобрявате кръвообръщението, както също да се успокоявате и концентрирате.

Друга радикална промяна настъпи в начина ми на хранене. На първо място спрях подсладителите, оцветителите и консервантите, т.е. газирани, чипсове, вафли, кроасани, дъвки и про. Започнах да проверявам състава на всичко пакетирано, най-вече за наличието на така наречените емулгатори, отбелязвани с Е и номер към него. Много от тях са канцерогенни, особено при честа употреба. След като изчистих менделеевата таблица от менюто си, се насочих към разните му утвърдено здравословни неща като антиоксиданти и биовлавоноиди. В аптеките има широк спектър от доказано полезни хранителни добавки на билкова основа като Сибирски Женшен, Алое Вера, Герифорте, Мужик Корен, Цитросепт. Обикновено ползвам две паралелно като ги редувам с останалите. Чудесен навик ми стана да си цедя по лимон с топла вода сутрин на гладно, добре за перисталтиката и много витамин Це; както и по две филии с мед (от познат производител) и няколко сурови ядки (орехи или бадеми) за закуска.

Голям пробив беше откритието на зависимостта между кръвната група и храненето. Оказа се, че някои на пръв поглед полезни храни като портокалите и пилешкото са несъвместими с моята АБ кръвна група и ми действат почти като отрова. Изчетох една от утвърдените книги по темата - Правилният начин на лечение и хранене за вашата кръвна група от Питър Д’Адамо и Катрин Уитни. Излезе интересна и добре обоснована. Съобразяването на храненето с кръвната група не е нещо сложно, просто някои продукти изпадат за сметка на други. Бързо направих превключването и се чувствам отлично.

Любопитен факт е, че българите са на трето място в класацията за най-дебели хора в света. Това се дължи на прекалената консумация на бял хляб, тлъсти меса, олио и комбинацията от тях. Съвременната технология за производство на хляб предполага премахване на пшеничния зародиш и люспата, всъщност най-полезните съставки. Бялото брашно е баластрата на житото, като е и висококалорично. Обществена тайна е, че повечето ръжени и типови хлебчета в бгейско са менте, т.е. са оцветени и с висок процент пшенично брашно. Една приятелка специалист ми каза, че мога да се доверя на ‘заводски типов’ хляб, бил истински.

Основен закон на разделното хранене е да не се смесват хляб с месо и месо с картови, което е нещо като национална традиция у нас. Аз така или иначе силно намалих и хляба, и месото, от което единствено ми стана по-добре.

Трябва да отбележа широко разпространената заблуда, че месото е вредно. Индианци и ескимоси само това консумират и са най-здравите хора на земята. Проблемът с месото идва от това, че се готви по неправилен начин (мисля над сто градуса) и така губи ценните си съставки (индиаците го сушат). Също така, единствената месоядна кръвна група е 0-вата, за останалите са полезни само някои по-редки видове месо (заешко, овнешко), като пилешкото и свинското са вредни почти за всички (аз минах на пуешко). Наскоро научих, че пушеното месо също е канцерогенно.

Друго гадже, което изоставих беше захарта (бялата смърт). Сега ако ползвам, то е кафява, нерафинирана. Рафинирането е химическа обработка (май беше с нефт), при която в захарта остават отпадни продукти. По същата причина замених олиото със зехтих (за съжаление твърде скъп в бг).

Толкоз от мен по въпроса. Мнението ми е съвсем непрофесионално и препоръчвам, ако се захващате с нещо от горните, да се посъветвате с професионалист. Ако някой има нужда от детайли по упражненията, да драсне. Текстът се надява да ви е бил полезен.

Просто не мога да не се похваля. На партито у Теди усетих неудържимо привличане. Към библиотеката. Помислих, че е обичайната ми гравитация към книгите, но, гледай ти, оказа се по-лично. От етажерката, с флиртуваща усмивка, ми смигваше красиво томче. Поканих книгата на танц и що да видя – почти цялото творчество на Вийон. Разтреперах се от вълнение при отъркването в такава знойна дама. Отвлякох я веднага и й поисках ръката, после краката, после всичко останало.

Франсоа Вийон - първият поет на новите времена, родоначалника на френските ‘прокълнати поети’, обесника и нехранимайкото. Ах, каква страст ме обзе. От толкоз време търсех нещо изчерпателно негово. Из нета се намират само няколко стихотворения. А сега държах в копитца подробна биография, ‘Голямото’ и ‘Малкото завещание’, плюс повечето му отделни поеми.

Защо такова умопомрачително вдъхновение, ще каже страничният поглед. Затова с две думи ще представя Франсоа.

Редица учени са склонни да идентифицират с него началото на френския Предренесанс, защото именно тогава, около средата на XV в., френската поезия скъсва завинаги с литургическите песнопения и става литература в етимологическия смисъл на думата. Вийон, освен с фантастичното владеене на езика, помита и с автентичността на поезията си, която е пълно отражение на живота му. А какъв живот само. На добре образован престъпник и пройдоха. Въпреки покровителството на заможния си осиновител, който му дава добро възпитание и обазование, Вийон избира пътя на риска, скитничеството и грабителството. Дали за да се отърси от комформизма и конвенционалното ежедневие или тласнат от неволно извършеното убийство, той следва горчивата истина на свободата в несигурността на утрешния ден. На двайсет и пет години заедно с няколко аверчета обира Наварския колеж, за което по-късно е хвърлен в затвора със смъртна присъда. Там пише своето ‘Голямото завещание’, като дори в този час на обреченост успява да се надсмее над съдбата:

‘Зоват ме Франсоа, това ми тегне,
в Париж, край Понтоаз отрасъл странник,
но в мазен клуп въже палачът щом затегне,
вратът ми ще узнай тежи ли моят задник.’

По ирония на съдбата (в тон с иронията на Вийон) край затвора минава новоизбраният крал Луи 11ти и по традиция дава амнистия на стотина затворници, сред които е и той (Луи 11ти). Това не го спира да продължи по съмнителната пътека на бохемството и авантюризма. Поради вечната заплаха от бесило, поезията на Вийон е тясно свързана със смъртта и преходността. На ви пример:

‘Премахва хубавия тен
смъртта – променя ни изцяло:
оклюмал нос и врат вдървен
(добре, че няма огледало!).
И теб ли, дивно женско тяло,
познало всеки миг щастлив,
те чака черно покривало?
Не влиза никой в рая жив.’

А също е и (свързана) ((поезията му)) с любовта и вървящите с нея разочарования:

‘Какво да дам на мойта Роза –
сърце или пък черен дроб?
Не иска тя такава проза,
а да си плащаш като поп.
Но как ли предан като роб
да пълня нейната кесия,
когато даже в своя гроб
сега лежа на вересия?!

Дължимото на любовта
отдавам, но съвсем не крия,
че на жената низостта
погуби всичко в мен самия.
(Не знам от нейната магия
да е пострадал някой друг,
но се кълна в света Мария,
че няма нищо смешно тук!)

На нея като дар желан
една балада в полумрака
й пращам по Перне Маршан,
наричан още Копелдака –
пък нека той да я причака,
за да й каже с мазен глас,
като я спипа в храсталака:
‘При теб, мръснице, идвам аз!’

Ето няколко малко произволно избрани (от уважение към мързела) негови стихчета:

БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА

‘До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют -
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? - през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Неясното със вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с “лека нощ” денят ми бял,
лежа по гръб - над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
прит добре, изхвърлен със ритник.

Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик -
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.’

‘Вали над Сена. От водата зловещи гвоздеи изскачат
и ми напомнят за дъските, с които мъчи ме палачът.
Какво отново тук ме тегли? Да пия с вас? Да отмъстя?
Париж е денонощна кръчма на кръстопътя на света.
Кое столетие сме вече? Сега ме няма на земята.
Но след дъжда ще ме съгледат - аз съм разпънат на дъгата.

Прихванали се за корема, Химерите на Нотр Дам
повръщат пак бълвоч дъждовен, тъй както съм го правил сам.
И аз от висините слязох - една Химера грозновата;
реших от чуждото да вземам, да изравня все пак везната.
Но кой съдбите разпределя? Да бях поет при някой крал,
не бих се от съда укривал, в двореца сито бих живял.

Да мога да решавам точно и бързо спорните въпроси,
една кама отпред си сложих - тъй както кръст монахът носи.
Мислете вие за душата, мъчете жалката си плът
и червеите вашто тяло - изсъхнало - ще пощадят.
Аз нямам тук какво да вземам. Ще продължа през времената,
но и по пладне ще ви стряскам - аз съм разпънат на дъгата.’

Като цяло (пък и на части) Вийон допълва плеядата на любимите ми поети от този тип (насмешливо метафизични и осмиващо възхваляващи) - Артюр Рембо, Жак Превер, Джон Дън, Иван Методиев. А тя не спира да расте.

Току що се покъртих на ‘Breaking the waves’ на Ларс Фон Триер, напомнящ на ‘Танцьорка в мрака’. По същия начин създава контраст с обикновения човек, в чиито живот липсват чудеса и дори мечтата за такива. Животът случва и хората от така наречения социум са просто пътници в този трамвай.

Напоследък ми се събраха твърде много филми, книги, постановки, които ми навират в лицето дребнавата и прозаична страна на човешката природа. Ще ми се да отпия от красивото в човека, защото хората могат да бъдат и такива. Като начало отивам за две седмици далеч от града.

И така, за да обясня тези привидно прозаични явления в контекста на диалога с Дон Кихот от коментарите на предишния пост, трябва да започна малко зад хоризонта с доза лична информация.

Дълго смятах, че имам само едно здраво око. Затворех ли лявото, се пренасях в призрачен свят на недетайлност, където е трудно да разграничиш ръба от овала, границата между нещата. Докторите казваха, че просто нямам централно зрение, и аз послушно взех да се приучвам към нормалността с едно око.

И още нещо. Първите седемнадесет години от живота ми преминаха под знака на катастрофални събития, от родителски тормоз до пълна несъвместимост с останалите двукраки наоколо. Няма да влизам в мрънкащи подробности. Важно е само да спомена, че като резултат се бях превърнал в гневно и травмирано хлапе, мразещо живота и подозиращо някаква лична вендета от страна на съдбата. Спрях дългогодишните си занимания по таекуон-до, класическа китара и училище (почти). Кулминацията настъпи, когато на 17 реших да си отмъстя на света по всевъзможни начини, един от които беше да открадна кола. Интересното е, че ме хванаха по най-невъзможния начин (лош късмет, ще каже някой). Колата изгасна безпричинно на една най-глуха улица. Излязох да я бутна по наклона в непрогледния дъжд. И точно тогава един полицай, прибиращ се от смяна, спря до мен.

На втория час откакто бяха започнали да ме бият в районното един полушамар попадна в здравото ми око (уж биели без да личи). Тогава погледнах през другото. И видях свят без субективна емоция, без лични драми, страхове, настроения. А всички безумни събития от живота ми се подредиха в щастлива закономерност. Усмихнах се. И понеже ченгетата не обичат да им се хилиш, ме биха още два часа.

От този момент нататък започнах да изследвам това свое зрение, да му помагам да се отърси от прахоляка на условностите. Случайността като понятие остана в миналото, всяко падане се превърна в катализатор на пробуждане, а манипулирането на реалността се оказа детински лесно. Простичко доверие в случващото се. Или както казват на изток:

‘По великия път се върви лесно, щом нямаш предпочитания.’

А когато след няколко години прогледнах напълно, открих къде е било през цялото време окото ми.

Оттогава съм блажен (и по време на пости), дори в несъвършенството си. А пробуждането продължава.

Дотук с поетичната метафоричност. За неотегчените още малко.

Онази нощ в районното в мен наистина се извърши пълна трансформация. Обяснението за нея е съвсем просто. Дотогава живеех с безбройните комплекси за непълноценност, насадени от родният ми баща и от усещането за различност в очите на другите. Дори най-близкият ми приятел, с който заедно извършихме закононарушението, подсъзнателно ме гледаше от високо и ме възприемаше като по-слаб, неспособен и безволев. Така се виждах и аз през чуждите очи и живеех в неговата сянка. Докато ни биеха, полицаите ни караха да признаем за всевъзможни несъществуващи престъпления, сякаш сме най-големите градски апаши. Боят беше здрав и приятелят ми се пречупи. Подписа самопризнанията и дори прехвърли цялата вина върху мен. Аз поех своята част от вината, но не подписах нищо повече. В този миг осъзнах огромната сила, която се крие в мен и всеки човек, както и това, че ние сами определяме съдбата си. Винаги можем да намерим оправдания за грешките си в системата или в другите, можем да живеем първосигнално и да обвиняваме света за собственото си нещастие. Истината е, че всеки от нас носи избора за всяко свое действие и за това как да реагира на случващото се. Това прозрение ме накара да повярвам, че за мен няма граници и че мога да използвам проблемите в живота си като материал за сътворение. А човек повярва ли си дотолкова, е въпрос на време да направи от себе си и света каквото си поиска.