Това с тишината не за пръв път го казваш. Защо ли имам чувството, че само когато вътре е нищото, в човек може да се събере всичкото ?

Да чувства света без да се хипнотизира в отделен аспект като единствен. Сякаш тогава само може да вижда цялата картина на света.

Аз така си го рабирам - всеки започва отнякъде - като потъркване на мръсен прозорец е. Всеки има своя изходна позиция, в която започва да го трие. Трие ли трие, и се впечатлява от откритото. Понякога толкова се впечатлява или позволява на това, което вижда да го оплете, че забравя да продължи да търка прозореца.

А зад процореца е света. Като картина зад процорец - картината на света.
Само единичките, които не се вкопчват в чистото петънце, през което гледат. И в което си завират окото като в шпионка. Само тези, които продължават да търкат замъгления прозорец, само те в един момент започват да изпитват чувство за безсилието пред нищото, и заедно с това се засилва чувствителността към всичкото. (като бизоните, да научиш езика на гората и др.)

Картината е в теб.

Приятно ми е да чета

‘Понякога толкова се впечатлява или позволява на това, което вижда да го оплете, че забравя да продължи да търка прозореца.’

Това много добре казано, дано не падна в този трап.

Между другото стихчето е доста старо, сега не знам дали ще намеря подобен дълбокомислен патос в себе си.