Един от сполетелите ме феномени през последните десет години е, че челото ми порасна с 2-3 пръста. Дълго мислих по това. От много четене ли стана? Или от свръхдозите житейски опит? А може би от прекомерните мисловни напъни и съпътстващото изпотяване? Разбира се, може просто да оплешивявам, но идеята не ми харесва, така че отпада от възможните причини.

Днес, обаче, ми просветна. Карах си байка по родната оборище. И изведнъж люс. Светна ми пред очите и видях света незамъглено. Да кажеш, че съм минал по заледено, не. Напук на причинно-следствените връзки литнах от седалката и се приземих по ребра насред платното. Не ме сгази кола, предполагам защото в удивлението си забравих за подобна възможност. После ходих на рожден ден, където си лекувах натъртеното с камембер, бри и други мезета за вино. С блясъка в очите (от просветването) почерпих гостите и рожденичката. Пяхме, вилняхме и забравих, че имам чело.

Никакви идеи извън нещата, мърмори Уилям Карлос Уилямс. И сега просто няма как и аз да не кажа нещо мъдро. Ей го:

Мда, пеят се химни за възвишеното, но не чувам никой да пръцка одата на радостта. По-любопитно ни е да узнаем значението на сънищата, отколкото това, което виждаме наяве. Даже се поражда едно високомерие - мислим трансцендентално, четем дебели книги и гледаме отвисоко на простолюдието. Сякаш забравяме, че който много учи, малко знае. И не видим ли красотата в обикновеното, няма да я видим никъде. Пънем се да мислим глобално, а живеем в подробности. Опростявай, опростявай, казва по този случай Торо. Или иначе казано ‘Отвъд тук и сега цялото човешко познание е фантасмагория.’ Но стига толкоз дълбокомислия, че разликата между Фило-софията и философщината (както и между културтрегер и културист) е няколко излищни букви.
Просто се оставям да бъда, а виното да попива в езика ми. Наздраве.

Тъкмо гледах ‘Дядо Прас’ по книгата на Пратчет и въпреки зле направения филм, си спомних очарованието, докато я четях. Тя ме разплака с приказната истина, която носи. И с неща като това:

‘Хората са удивителни създания, правят живота толкова интересен.

Представяш ли си, във вселена, пълна с чудеса, те са успяли да измислят скуката?’

Достигналият
  просветление
забравя
и ходи пак,
като дете
  от град на град.
Поема пътя,
пътят го поема.
Не се сбогува
  и не казва
нищо.

Храни се заради
  самото хранене.
Живее заради
  Живота.
Търси нищото в
себе си.
В нищото - всичко.

Когато мълчи,
  не говори.
А винаги говори.
С гората – на езика на
  гората.
С детето –
на детския език.

Потокът не прибързва.
И просветленият
  като поток
не бърза.
Тялото изчаква душата.
Тя задвижва
във вярната посока.

Тревата расте,
просветленият слуша.
Бизонът реве.
Гъбата диша.
Птицата пее.
В симфонията на света
  и камъкът
  издава своя тон.
Което не се чува,
  се усеща.

Ухото е глухо.
Очите – слепи.
Звукът достига
  определени граници.
Тишината на духа
обгръща всичко.

В едно социологическо изследване на въпроса какъв е смисълът на живота 35% отговарят ‘не знам’, 30% - ‘по-скоро да’ и 35% - ‘не съм от тук’. И добре, че изследването се провежда в разказ на Людмил Станев, щото представяте ли си в какъв глупав свят щяхме да живеем иначе.

Напоследък си мисля за мотивационната пирамида на Ейбрахам Маслоу, който твърди, че човек се стреми първо да задоволи базовите си потребности от храна, сигурност и стабилност, а после се насочва към себереализация, обществено признание и т.н. Личните ми наблюдения, обаче, показват съвсем друго нещо. Хората най-често спират развитието си до задоволяване на първичните нужди. Останалото сякаш изисква излишни усилия. В Щатите, например, където почти всички са материално задоволени, се наблюдава пълна липса на амбиция за по-нататъшно личностно, професионално или друго израстване. Като могат да си живеят осигурено като келнери и продавачки, за какво им е да се бъхтят за кариера, да четат книги или да се тормозят с екзистенциални въпроси.

Любопитно е също, че светът е пълен с информация как да бъдем пълноценни хора, да водим градивен и щастлив живот, как сами да определяме съдбата си. Съществуват дори източници как да манипулираме средата, в която живеем, да се отърсим от негативно психическо запечатване, да водим паралелен живот чрез осъзнати сънища или да се сдобием със свръх способности като психокинеза, телепатия, самолечение. Въпреки всичко това статистиката сочи, че човек чете средно по двадесет книги в живота си и не се интересува от неща, които биха могли да нарушат установеното му статукво (колкото и имбецилно да е то).

Същесвременно е проява на лош вкус да съдя човечеството. С годините узрявам за идеята, че светът е такъв, какъвто трябва да бъде. Той има нужда както от зрящи и мислещи хора, амбициозни професионалисти, отговорни и организирани труженици, така и от деграданти и безхаберници. Истината е във взаимодействието.

Тези дълбокомислени разсъждения ми подействаха успокояващо и дори разхлабително, така че пожелавам на нощта ви да е лека и фриволна, и отивам да клеча. 

‘Не мога да заспя,
луната ми блести’

Да, отново е три през нощта и сънят не идва, защото няма блестяща луна сред безброя звезди. Светът е матов и се чувствам пуст. С Ани нещата не се получиха и това ме направи по-празен. Твърде много разочарования, не в любовта, а в общуването, се събраха през последните години. Виждам как с възрастта хората се предават на ежедневието и се скриват в черупки. Блясъкът в очите се стопява, възторгът става някак неуместен, мислите са прагматични, светът вече не е всевъзможност. Всичко това толкова ме обгърна, че и аз се почувствах така напоследък, почувствах се възрастен. Преди миг, докато лежах безсънно в тъмнината, го осъзнах.

Нещо в мен безмълвно се развика. И си спомних какво съм всъщност.

Как по цяла нощ пишех стихове,
как светех в тъмното
от безпричинно щастие,
как бях обичан от нимфите
Те сплетоха в стълба лъчите ми
И тичаха с мен към небето
Душите ни се докосваха,
а една от тях ми написа в цвете

Празнувай мен
и още,
че ни има . . .
мигът ни споделен . . .
Аз искам прошка,
че сред сезоните ни
имаше и зима . .
Търси ме нощем,
щом ти е студено
Сънувай
пролетно блестяща,
че те искам
пак до мен

Спомних си как сиянието ми лумва и се отразява в две сапфирени очи, които ме наричат Аладин. Те ме виждат незамъглено. И аз се виждам с тях. В един минал момент, в един бъдещ момент.