Когато правим парти вкъщи, обикновено е мирно и тихо, водят се дълбокомислени разговори, от всички лъха улегналост. И така до полунощ, когато тампонът се превръща в тиква и пристига тазманийският. Святка с поглед, обругава разните квази mode-ове и пуска ток по трътки и снаги. Това постепенно изгонва половината гости; фалшивите усмивки секват, високопарностите спадат и всички стават малки (принцове и принцки). Ритъмът на музиката засмуква всеки грам искрена радост и го мултиплицира. Време-пространството се връща в главата на Айнщайн. Вдетиняваме се. Втечняваме се. Изливаме в танца ежедневните струпвания, докато станем пак чисти и светещи. Движението е в нас и ни превръща в блестящи фотони емоция. Емоция отвъд емоциите. Притихваме.
Настъпва тишина по мазола, тя изохква и изчезва. В това отсъствие на противоположности започва магическият театър. Размазани сме. Само същността е на фокус. А тя в този миг е китара.
Деперсонификация. С Нечо образуваме синергия, към която се закачват и останалите. Всеки пуска своето хвърчило. Глас или усмивка.
Някой ще рече, че просто сме се напили, но ще го закова като изцяло се съглася с това. Пиянството е възторг, а възторгът - пиянство. Благодаря на хората, с които се напих. Те ме превръщат в това
И в това
И в това
А на Илиян мерсъ за чудесните снимки (въпреки че за съжаление наснима само мен).
No Comments so far
Leave a comment
Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>