Напоследък думите ми бягат, което сигурно е хубаво, ако значи че наблягам на смисъла. Случиха се безброй неща, които ме оставиха без дъх. Другаде се смях, танцувах, пях, плаках. Не знам дали въобще трябва да говоря за всичко това. Отново съм във фаза, в която писането ми се струва пълна чикия. ‘Писането е от дявола’, пише в старите книги. Сещам се за няколко емпирично издържани аргумента, начело с извращенията, до които е довело писаното слово (и интерпретациите му). В настроение съм за цяла диатраба (което ще рече инвектива, което означава филипика, което идва от критичните речи на Демостен срещу Филип Македонски, защото не знаел наизуст ‘Родна реч, омайна, сладка . . ‘), но тъй като аз самият словоблудствам в момента, ще се огранича със спорадични лицемерни плювни.
Всъщност така се от-плеснах от каквото и да мислех да кажа в началото, че ме заболя ръката.
И все пак. Трябва да отбележа запознанството си с две вдъхновения - Веско (театрален режисьор) и Теди (бизнес дама). Сдушихме се моментално като кучета (задниците им не миришат). Вече дори си създадохме ритуал да се събираме вкъщи всяка седмица, да си готвим и да се филмираме. Идват също Нено (колега на Веско и любим мой човек), Андро, който освен ди джей е и зъл киноман, и дворното куче (почитател на Тарковски). Страхотно е да споделя с тях красотата на филми като ‘Небеса’ и ‘Парфюмът’ (и двата на Том Тиквер) или да обсъждаме до сутринта ‘Островът’ на Ким Ки-дук. Когато пък усетим безмислието в търсенето на конкретен смисъл, както стана със ‘Самарянката’ (пак на корееца), намираме истината във виното.
Тези дни посетих две от пиесите на Веско - ‘Дуел’ (по Чехов) и ‘Обругаване на публиката’, силно ги препоръчвам, особено втората (се мести от Червената къща в Сфумато), която е тотално изкъртване от стандартното мислене. В тази връзка същия ефект ми донесоха ‘Пианистката’ (на вече много любимия Михаел Ханеке) и ‘Островът’ на Ким Ки-дук. И двата филма са шокиращи за западния зрител и извеждат извън традиционния тунел на реалността.
Няма как да пропусна да възвеличая геройството на Калин, който направи ‘Последният Еднорог’ реалност на български. Тази магична книга, която се нарежда по качество до ‘Приказка без край’ и ‘Малкият Принц’, е вече тук и ме разплака отново, този път на родния ми език. Развълнуван съм, не само от приказния допир с нея, но и от това, че Калин се свърза с Питър Бийгъл, откупи правата, преведе я (заедно с Владо Полеганов, друг симпатичен младеж) и я издаде с помощта на ‘Буквите’. Това си е подвиг, както и да го погледнем. Амбицира ме да задействам всичките си познати и непознати в медиите и да се заема с представянето и популяризирането на Еднорогата. Друг проект на Калин е създаването на ‘Човешката библиотека’, в която да вигурират заглавия, увеличаващи дистанцията между маймуната и човека. Тези дни ще напиша повече по темата.
Е, пак разлях бозата с многословието си. ‘Всичко започна с една невинно изпита бира’, а в моя случай с малка жлъчна забележка срещу писането. Мда.
1 Comment so far
Leave a comment
Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>
[...] сдобих се с Последния еднорог от Ив в една студена и ветровита зимна вечер и щедро обещах, че ще понапиша отзиви след като я прочета. казват, че вълшебството само те намира, когато много много имаш нужда от него или стискаш очи и го търсиш упорито :о)… в дни, в които не се усмихвам и се чувствам изтерзана, некрасива и обезверена, срещите с еднорози са животоспасяващи. последвах я в приключенията, на един дъх попих тропота, съмненията и крехката й сила, и смелостта да търсиш себе си, дори, когато си на път да забравиш кой си…така омагьосана останах преди време от Приказка без край и Момо.. и въпреки че цялата е прекрасна, сърцето ми докосна следното: [...]
Pingback by ще разпознаете ли еднорог?-- raindrops touch 02.10.07 @ 19:55