Главунди

Мисля да се зарадвам отново с любимия си разказ, който се надявам един ден да се превърне в книга (’Дървената гора’). Чета си го в лайняно-битови дни като днешния. И пак съм безметежно лек.

Главунди

Както обикновено по това време на мислите си, Главунди се беше запътил към най-гъстата част на следобеда. Вървеше по горската пътека, следвайки миризмата на собствените си предчувствия. Краката му се преследваха един друг с безцелното недоумение на всяка спонтанност и тихо си говореха, или по-точно се караха, кой стъпва първи. Така, улисани в спора, се стреснаха, когато настъпиха един твърде странен клон насред пътеката. Спряха и заумуваха какво ли е това подобие. С тях спря и Главунди, който фокусира косматия клон и се помъчи да се замисли на какво му прилича. След като постоя така с празна глава, нещо му подсказа, че това е опашката на Телето. Как ли Телето си е загубило опашката, помисли си той. Сигурно се чувства непълно и тъжно. Главунди много насериозно се загрижи. Наведе се да я вдигне и си удари главата в гъза на самото Теле.
“Всъщност съм ужасно изтръпнал”, каза Телето, “но това не значи, че можеш така да злоупотребяваш с мен”.
“Здравей – отвърна учудено Главунди, който много обичаше да се учудва – Тук ли си бил?”
“Всъщност ми е толкова студено, че почти ме няма. От известно време не си чувствах опашката и мислех, че съм я загубил. Но виждам, че ти я нас . . мери, за което ти благодаря.”
Главунди се почеса по главата и каза: “Как ли така не те видях? Уж гледах в твоята посока.”
“И аз гледах в тази посока, сигурно затова не си ме видял.”
”Навярно - въодушеви се Главунди - си бил особено притеснен и така усърдно си я търсил, че си забравил дори да се движиш. Станал си нещо като камофлаж на самия себе си. Иначе със сигурност бих те усетил. Веднъж познавах един охлюв, който се застоя на едно листо толкова дълго, че накрая започна да си мисли, че е листна въшка. Оттогава и другите това си мислят за него. Сигурно и с теб така е станало. Пък и аз за пръв път те виждам да седиш и затова не те познах веднага. Всъщност как си?”
“Ами, досега си търсех опашката, но сега предполагам, че трябва да се чувствам добре. Обаче от студа нищо не си чувствам.”
“Наистина ли – попита Главунди – аз пък винаги съм си мислил, че студът е много рядко щастие. Идва винаги без да го очаквам. Изненадва ме и ми причинява едно радостно учудване. После ме пощипва по ръцете, сякаш ме пита ‘Жив ли си или сънуваш?’ – Жив съм, му отвръщам, въпреки че всъщност съм сънувал и тайно му ставам благодарен, но не му казвам, за да не се възгордее. Защото какъв студ ще е тогава.”
“Ти сигурно говориш за друг студ - каза Телето - този тукашния е съвсем различен. Идва най-нахално, намъква ми се под копитата, та даже ми краде опашката. Голям простак. Ако беше муха, направо щях да го размажа. Добре, че дойде да си поговорим, че иначе мислех само точно колко ми е студено; чак мисълта ми беше замръзнала. Честно да ти кажа, едва ли има нещо по-лошо от тоя студ.”
“Най-добре не му обрущай внимание – каза Главунди - Или ако искаш, можем да направим от него снежен човек. Я гледай, тук имам парче от тиква за нос и няколко миналогодишни семки за копчета. Ти направи главата, а аз тялото, после ще му закопчаем копчетата и ще видиш как ще утихне. Даже може да си поприказваме.”
“Ти луд ли си?!? В тоя студ да правя топки. Нали ще ми замръзнат копитата.”
“Всъщност, те май вече са ти замръзнали, иначе можеше да ти гледам на копито – каза Главунди - И все пак не е ли толкова хубаво, че се срещнахме тук на пътеката в най-гъстата част на следобеда. Гората изглежда спокойна, небето е чудесно сиво. Студът сигурно е самотен, а ние с теб можем да се замерваме с топки”
“Ти изглежда си имаш твой студ, някой питомен. Де да имах тоя късмет.”
“Знаеш ли – замисли се Главунди – може би всеки си има свой студ, или дали въобще студът съществува. Може да сме си го измислили. Аз по моите причини, ти по твоите. Мисля, че всичко се дължи на времето. Прави се на лошо, защото се чувства неуверено. Подозира, че дълбоко в себе си ние не вярваме в него и че всъщност го няма. С цялата тази театралност се опитва да се самозапълни, да си придаде важност. Плаши ни със студ. Внушава ни, че всичко е преходно, за да го ценим. Защото представяш ли си, ако всеки миг е вечен – няма минало, няма бъдеще, всичко е сега. Нещо като да пръднеш и винаги да ти мирише.”
Главунди беше размахал очите си толкова налудничаво, че на Телето наистина му замириса на пръднато; и тъй като много добре си познаваше пръднята, а тази не беше неговата (нито пък на Главунди, който винаги се извиняваше като пръдне), достигна до извода, че се е заразило от бръщолевенията на Главунди. Представи си как започва да харесва студа и да си говори с него съвсем непринудено, от което изпадна в телешки ужас. В паниката си удари къч и препусна запъхтяно по пътеката. От което се стопли.
Главунди проследи подскоците му с усмивка и каза на краката си: “Като не може по един начин, има друг.” После тръгнаха заедно към края на разходката и дори Главунди, съвсем сериозно, се включи в спора кой крак стъпва пръв и дали всъщност краката не тичат след главата, която се търкаля като футболна топка по орбитите на очите.

5 Comments so far
Leave a comment








Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Name (required)

E-mail (required)

URI

Your Comment