Нали е Коледа и реших да поглезя дракончето с разни деликатеси. Нагрухтях го с възможно най-апетитните мръвки, към които прибавих котешки аперитив. Накрая дори му направих масаж на мустаците. А то едно благодаря не каза.

Всичко това най-вероятно е защото над 500 спама накацаха блога и той се счупи. Сега вече ни ‘благодаря’, нито ‘да ти . стринката’ може да ми споделите. Но ако си затворя едното око, ще видя, че така или иначе никой не смее да се обади тук. Така че все тая или оная. Ако някой все пак реши, че иска да ми каже нещо много важно, може да го стовари на navivonavi @ abv.bg 

В тази или друга връзка искам да ви замеря с най-любимия ми клип и с едно вдъхновяващо концертно изпълнение. Хей ги:

http://www.ifilm.com/ifilmdetail/2691240 

http://www.youtube.com/watch?v=ryLqfNwSSFE 

Веселяшка коледа и нова година на всички

Когато правим парти вкъщи, обикновено е мирно и тихо, водят се дълбокомислени разговори, от всички лъха улегналост. И така до полунощ, когато тампонът се превръща в тиква и пристига тазманийският. Святка с поглед, обругава разните квази mode-ове и пуска ток по трътки и снаги. Това постепенно изгонва половината гости; фалшивите усмивки секват, високопарностите спадат и всички стават малки (принцове и принцки). Ритъмът на музиката засмуква всеки грам искрена радост и го мултиплицира. Време-пространството се връща в главата на Айнщайн. Вдетиняваме се. Втечняваме се. Изливаме в танца ежедневните струпвания, докато станем пак чисти и светещи. Движението е в нас и ни превръща в блестящи фотони емоция. Емоция отвъд емоциите. Притихваме.

Настъпва тишина по мазола, тя изохква и изчезва. В това отсъствие на противоположности започва магическият театър. Размазани сме. Само същността е на фокус. А тя в този миг е китара. 

Деперсонификация. С Нечо образуваме синергия, към която се закачват и останалите. Всеки пуска своето хвърчило. Глас или усмивка.

Някой ще рече, че просто сме се напили, но ще го закова като изцяло се съглася с това. Пиянството е възторг, а възторгът - пиянство. Благодаря на хората, с които се напих. Те ме превръщат в това

И в това

И в това

А на Илиян мерсъ за чудесните снимки (въпреки че за съжаление наснима само мен).

този

Напоследък думите ми бягат, което сигурно е хубаво, ако значи че наблягам на смисъла. Случиха се безброй неща, които ме оставиха без дъх. Другаде се смях, танцувах, пях, плаках. Не знам дали въобще трябва да говоря за всичко това. Отново съм във фаза, в която писането ми се струва пълна чикия. ‘Писането е от дявола’, пише в старите книги. Сещам се за няколко емпирично издържани аргумента, начело с извращенията, до които е довело писаното слово (и интерпретациите му). В настроение съм за цяла диатраба (което ще рече инвектива, което означава филипика, което идва от критичните речи на Демостен срещу Филип Македонски, защото не знаел наизуст ‘Родна реч, омайна, сладка . . ‘), но тъй като аз самият словоблудствам в момента, ще се огранича със спорадични лицемерни плювни.

Всъщност така се от-плеснах от каквото и да мислех да кажа в началото, че ме заболя ръката.

И все пак. Трябва да отбележа запознанството си с две вдъхновения - Веско (театрален режисьор) и Теди (бизнес дама). Сдушихме се моментално като кучета (задниците им не миришат). Вече дори си създадохме ритуал да се събираме вкъщи всяка седмица, да си готвим и да се филмираме. Идват също Нено (колега на Веско и любим мой човек), Андро, който освен ди джей е и зъл киноман, и дворното куче (почитател на Тарковски). Страхотно е да споделя с тях красотата на филми като ‘Небеса’ и ‘Парфюмът’ (и двата на Том Тиквер) или да обсъждаме до сутринта ‘Островът’ на Ким Ки-дук. Когато пък усетим безмислието в търсенето на конкретен смисъл, както стана със ‘Самарянката’ (пак на корееца), намираме истината във виното.

Тези дни посетих две от пиесите на Веско - ‘Дуел’ (по Чехов) и ‘Обругаване на публиката’, силно ги препоръчвам, особено втората (се мести от Червената къща в Сфумато), която е тотално изкъртване от стандартното мислене. В тази връзка същия ефект ми донесоха ‘Пианистката’ (на вече много любимия Михаел Ханеке) и ‘Островът’ на Ким Ки-дук. И двата филма са шокиращи за западния зрител и извеждат извън традиционния тунел на реалността.

Няма как да пропусна да възвеличая геройството на Калин, който направи ‘Последният Еднорог’ реалност на български. Тази магична книга, която се нарежда по качество до ‘Приказка без край’ и ‘Малкият Принц’, е вече тук и ме разплака отново, този път на родния ми език. Развълнуван съм, не само от приказния допир с нея, но и от това, че Калин се свърза с Питър Бийгъл, откупи правата, преведе я (заедно с Владо Полеганов, друг симпатичен младеж) и я издаде с помощта на ‘Буквите’. Това си е подвиг, както и да го погледнем. Амбицира ме да задействам всичките си познати и непознати в медиите и да се заема с представянето и популяризирането на Еднорогата. Друг проект на Калин е създаването на ‘Човешката библиотека’, в която да вигурират заглавия, увеличаващи дистанцията между маймуната и човека. Тези дни ще напиша повече по темата.

Е, пак разлях бозата с многословието си. ‘Всичко започна с една невинно изпита бира’, а в моя случай с малка жлъчна забележка срещу писането. Мда.

Мисля да се зарадвам отново с любимия си разказ, който се надявам един ден да се превърне в книга (’Дървената гора’). Чета си го в лайняно-битови дни като днешния. И пак съм безметежно лек.

Главунди

Както обикновено по това време на мислите си, Главунди се беше запътил към най-гъстата част на следобеда. Вървеше по горската пътека, следвайки миризмата на собствените си предчувствия. Краката му се преследваха един друг с безцелното недоумение на всяка спонтанност и тихо си говореха, или по-точно се караха, кой стъпва първи. Така, улисани в спора, се стреснаха, когато настъпиха един твърде странен клон насред пътеката. Спряха и заумуваха какво ли е това подобие. С тях спря и Главунди, който фокусира косматия клон и се помъчи да се замисли на какво му прилича. След като постоя така с празна глава, нещо му подсказа, че това е опашката на Телето. Как ли Телето си е загубило опашката, помисли си той. Сигурно се чувства непълно и тъжно. Главунди много насериозно се загрижи. Наведе се да я вдигне и си удари главата в гъза на самото Теле.
“Всъщност съм ужасно изтръпнал”, каза Телето, “но това не значи, че можеш така да злоупотребяваш с мен”.
“Здравей – отвърна учудено Главунди, който много обичаше да се учудва – Тук ли си бил?”
“Всъщност ми е толкова студено, че почти ме няма. От известно време не си чувствах опашката и мислех, че съм я загубил. Но виждам, че ти я нас . . мери, за което ти благодаря.”
Главунди се почеса по главата и каза: “Как ли така не те видях? Уж гледах в твоята посока.”
“И аз гледах в тази посока, сигурно затова не си ме видял.”
”Навярно - въодушеви се Главунди - си бил особено притеснен и така усърдно си я търсил, че си забравил дори да се движиш. Станал си нещо като камофлаж на самия себе си. Иначе със сигурност бих те усетил. Веднъж познавах един охлюв, който се застоя на едно листо толкова дълго, че накрая започна да си мисли, че е листна въшка. Оттогава и другите това си мислят за него. Сигурно и с теб така е станало. Пък и аз за пръв път те виждам да седиш и затова не те познах веднага. Всъщност как си?”
“Ами, досега си търсех опашката, но сега предполагам, че трябва да се чувствам добре. Обаче от студа нищо не си чувствам.”
“Наистина ли – попита Главунди – аз пък винаги съм си мислил, че студът е много рядко щастие. Идва винаги без да го очаквам. Изненадва ме и ми причинява едно радостно учудване. После ме пощипва по ръцете, сякаш ме пита ‘Жив ли си или сънуваш?’ – Жив съм, му отвръщам, въпреки че всъщност съм сънувал и тайно му ставам благодарен, но не му казвам, за да не се възгордее. Защото какъв студ ще е тогава.”
“Ти сигурно говориш за друг студ - каза Телето - този тукашния е съвсем различен. Идва най-нахално, намъква ми се под копитата, та даже ми краде опашката. Голям простак. Ако беше муха, направо щях да го размажа. Добре, че дойде да си поговорим, че иначе мислех само точно колко ми е студено; чак мисълта ми беше замръзнала. Честно да ти кажа, едва ли има нещо по-лошо от тоя студ.”
“Най-добре не му обрущай внимание – каза Главунди - Или ако искаш, можем да направим от него снежен човек. Я гледай, тук имам парче от тиква за нос и няколко миналогодишни семки за копчета. Ти направи главата, а аз тялото, после ще му закопчаем копчетата и ще видиш как ще утихне. Даже може да си поприказваме.”
“Ти луд ли си?!? В тоя студ да правя топки. Нали ще ми замръзнат копитата.”
“Всъщност, те май вече са ти замръзнали, иначе можеше да ти гледам на копито – каза Главунди - И все пак не е ли толкова хубаво, че се срещнахме тук на пътеката в най-гъстата част на следобеда. Гората изглежда спокойна, небето е чудесно сиво. Студът сигурно е самотен, а ние с теб можем да се замерваме с топки”
“Ти изглежда си имаш твой студ, някой питомен. Де да имах тоя късмет.”
“Знаеш ли – замисли се Главунди – може би всеки си има свой студ, или дали въобще студът съществува. Може да сме си го измислили. Аз по моите причини, ти по твоите. Мисля, че всичко се дължи на времето. Прави се на лошо, защото се чувства неуверено. Подозира, че дълбоко в себе си ние не вярваме в него и че всъщност го няма. С цялата тази театралност се опитва да се самозапълни, да си придаде важност. Плаши ни със студ. Внушава ни, че всичко е преходно, за да го ценим. Защото представяш ли си, ако всеки миг е вечен – няма минало, няма бъдеще, всичко е сега. Нещо като да пръднеш и винаги да ти мирише.”
Главунди беше размахал очите си толкова налудничаво, че на Телето наистина му замириса на пръднато; и тъй като много добре си познаваше пръднята, а тази не беше неговата (нито пък на Главунди, който винаги се извиняваше като пръдне), достигна до извода, че се е заразило от бръщолевенията на Главунди. Представи си как започва да харесва студа и да си говори с него съвсем непринудено, от което изпадна в телешки ужас. В паниката си удари къч и препусна запъхтяно по пътеката. От което се стопли.
Главунди проследи подскоците му с усмивка и каза на краката си: “Като не може по един начин, има друг.” После тръгнаха заедно към края на разходката и дори Главунди, съвсем сериозно, се включи в спора кой крак стъпва пръв и дали всъщност краката не тичат след главата, която се търкаля като футболна топка по орбитите на очите.

Помъдрях с още едно лето господне (демек мое). Премерих си главата, но не за да я продавам (като онзи герой на Кафка), а с надеждата за качествени набъбвания. Трябва да призная, че за последната година този блог си свърши работата. Страничният му поглед ме направи по-балансиран и гладък. Получи се забележително терапевтичен ексибиционизъм, който ми помогна да видя патоса, многословието, самоизтъкването си и сега мога да ги изгася като допушени цигари. Извинявам се на всички, на които вече им се повръща от постоянното ми натрапване като основна тема тук, но причините, както казах, са прагматично егоистични.

Една от лекциите се падна точно на 30ти и срещу бонбон получих пожелания от всичките си ученици (безплатни неща няма). Един от тях ми написа забележително проникновеното послание ‘Да си жив и здрав, но най-вече жив, защото много здрави умират’. Това се казва шопски дзен. 

На партито пък Илиян ме издебна докато пеех и ми направи най-хубавата снимка евър. Направо изпадам в нарцистично самосъзерцание.

Наздраве на всички с шестдневно закъснение. Чак сега ми изтрезняха пръстите.