лекции

Най-после. След като се преборих с рака, GRE и лятната ваканция, започнах отново експерименталните лекции в 35то. Интерес, както винаги, голям, но я има и обичайната категория пораснали хора, които питат ‘Какво преподаваш? Какъв предмет? Защо? Как така?’. Затова тук ще обясня накратко за какво става и не става. Ето, отстъпвам думата на Фильо, който знае как да бъде досадно подробен.

Причината за тези ми занимания е многопластова и в най-прозаичния й вариант е подготовка за бъдещата ми преподавателска практика. След като постигна статут на докторангутан в Щатите, мисля да се завърна тук и да стана университетски лектор по Етика или Философия. Настоящите лекции ми позволяват да подобря презентаторските си умения, да развия гъвкав подход към различните индивидуалности и да проуча образователния ефект на чувството ми за хумор.

В личен план преподаването е съвършеният начин да продължавам да се развивам. Човек учи другите най-добре на онова, което сам има нужда да усвои. Десетокласниците обикновено са интересни и отворени хора, от които човек може много да вземе. Да не говорим за предизвикателството да се общува с тях, вечното им съмнение към дъртите, постоянните им провокации. За да ги спечеля, трябва да извадя най-доброто от себе си, да съм едновременно интересен, внушителен и ерудирано несериозен. Когато седя срещу тях, имам шанса да се потопя в неповторимата им индивидуалност, да се погледна през техните очи. Също така успявам да се възползвам от старото правило, че човек е най-добрият си учител. Говоря им без твърд предварителен план, оставям всичко натрупано през годините да избликне със съвършената форма на спонтанността. Слушам се отстрани, детето в мен се учи, а старецът анализира, неумолимо обективно. Друга полза е допирът ми с тяхната различност. Още в древнокитайските трактати се споменава, че тайната на мъдростта (и младостта) е в общуване с хора, притежаващи ярка индивидуалност и нехарактерни за нас качества. В десети клас някои все още са такива.

Немаловажна причина е и възможността да се забавлявам. Нещо, което става все по-трудно с наборите. Да разкажа някой мръсен виц през устата на Диоген, да възвеличая Макиавели, а после да му се подиграя, да ги стресна с някой факт от психологията или медицината и да се смея на очите-им-понички. Установил съм, че най-добрият начин да прокламираш сериозното и възвишеното е като го осмееш. Това е трик от преди двадесет и пет века, който будистите са въплътили в статуетките ‘Смеещият се Буда’, където Буда бива изобразяван като хилещ се плешив шишко с тресящо се от смях шкембе. Подобна семантика има и в дзен фразата ‘Ако срещнеш Буда, убий Буда’. Като цяло младите (и аз с тях) не обичат прекалените сериозности. Същевременно силно се впечатляват от комбинацията от крайности - онаниращ на агората Сократ, циничен светец (с хронични хемороиди), самоиронизираща се Етика. Този подход ме кара да израствам всеки ден без да спирам да се смея. Мисля, че и много от тях.

Нещата, които презентирам са интердисциплинарни и следват парадигмата на взаимнодопълващите се и взаимопроектиращи се научни дисциплини. Всяка наука повтаря на различен език едни и същи истини. Един поглед зад повърхността разкрива повтарящите се закономерности. Знанието няма постоянен адрес, то е във всяка гримаса, книга, случайна реплика, в лапсуса и пейзажа от прозореца. Всичко нужно са любопитни очи. Тях прокламирам в лекциите си. Човек не учи само в училище, а докато пътува в тролея, докато си пие бирата с аверите, докато се целува. Можем да четем Платон или Ведите, да посетим лекциите по Семиотика на Еко в Болоня или да седнем на пейката на славейковци и да се вглеждаме; всичко това е богатство, стига да имаме мотивацията и нагласата. И най-важното (брей, че патос), знанието не изключва забавлението, съвсем наопаки даже.

Основна концепция на смехоТворната ми методология е неналагането на концепции. Целта ми е да създавам хоризонти, а не да промивам мозъци и да натрапвам модели. Истината може да е една, но пътищата към нея са много. Хората с интелектуална нагласа ще предпочетат книгите на Лиотар и Дарида, семинарите по ‘аналитичен позитивизъм’, Математиката и Прагматиката; тези с изявена духовност - ‘Дао Дъ Дзин’ или словата на Тагор и Дънов; емоционално изразените могат да потърсят истината в майчинството, приказките, Моцарт; а други - в копаене на нивата или метене на улиците. Всеки сам избира своя път. Важното е да се познават възможностите. В нашите училища рядко се говори за тези алтернативности. Мисля да запълня тази ниша (с гюбре и други стимуланти на растежа).

Успехът, реализацията и щастието са продукт на ценности и нагласи. Тях се опитвам да торя в учениците. Да поливам каквото е природно в тях, защото не можеш да развиваш нещо, което го няма. Единственото условие е ценностите да са градивни за личността и социума. Останалото е импровизация. Историята е свидетел - всеки с нагласата да цени случващото се и да умее да извлича полезност от него, е обречен на успех. Няма човек без печеливши качества, трябва само да ги развие и позиционира успешно в матрицата на обществото.

Доказано успешен педагогически модел е една фраза, която Гьоте споделил на по бира с кучето си - ‘Отнасяй се към хората така, сякаш са това, което трябва да бъдат, за да им помогнеш да станат онова, което са способни да бъдат’. Всеки от младите ми приятели е красива различност, безкрайност от възможности. Убедих се, че това отношение е по-добро от всички дидактически напъни.
През последния век квантовата физика доказа, че Ричард Бах е прав – мислите ни наистина определят нашата реалност; човек може да манипулира реалността чрез нагласа, внимание, воля. Една дърта мъдрост гласи ‘всеки е голям, колкото мечтите си’. Потвърдили са го Линкълн, Хайнрих Шлиман, Ричард Брансън и така натък-тагъдък.

Все пак не спирам да се облягам на ерудицията си, за да подкрепя тези идеи. За последните десет години успях да натрупам достатъчно знания, за да облека методиката си във фундаментите на Психологията, Философията, Литературата . . . Лекциите съдържат масивно количество интелектуална информация, но не самоцелна, а обвързана с вътрешната си ценност и контекста на холистичния модел.

Накрая ще спомена качествата, които смятам за свое най-голямо предимство като преподавател. Аз вярвам, живея и случвам това, което преподавам. То е не само в думите, но в подхода и излъчването ми. Важно е също, че на този етап от живота си съм доволен от постигнатото, чувствам се добре в кожата и битието си (без да спирам да искам повече). Хората вярват на уверения и щастлив със себе си човек. Уважението и възхищението на учениците са атрибути на всеки ефективен преподавателски процес.

Е, всичко това си е просто една хвалипръцковщина, достойна за нескромните логоманевризми и словоизлияния на Фильо, но без автореклама няма респект. Или може би не

10 Comments so far
Leave a comment













Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Name (required)

E-mail (required)

URI

Your Comment