‘Бъди вечно пиян – това е истината…
Ако не искаш да носиш ужасното бреме
на времето,
което те смазва –
Бъди вечно пиян.’

шепне Бодлер от предишния пост, защото пияният с възторг забравя времето, превръща го в лукум и го разтяга, изчопля го и го прави на топче, като в този епизод от ‘Faraway, So close’:

Уилям Дефо (Emit Flesti*, приличащ на дявол) шпреха (немски филм) с Ото Сандер (Касиел, пропаднал ангел), докато се возят на мотор и му дава акъл как да бъде човек:

Ще ти кажа две неща.

Времето е кратко. Това е първото.

За хитреца времето е хитрец.

За героя времето е героично.

За курвата времето е само още един евтин номер.

Ако си внимателен, времето ти е внимателно.

Ако бързаш, времето лети.

Времето е слуга, когато си му господар.

Времето е бог, когато си негово куче.

Ние сме създатели на времето, жертви на времето,

убийци на времето.

Времето е вечно. Това е второто нещо.

Ти си часовникът, приятелю.

Догарям.
Денят свършва без стон,
без амброзия.
Възвишените думи стават прах,
щом ги потърся за целувка.
Нощта ги стапя
и ме изоставя сам,
без топла демагогия, в която да заспя.

Ще хвърля този ден в пещта.
Нека е кръв за моя огън,
изсмукващ всеки сив момент,
за да направи клада
и да освети небето ми.

Лека нощ, душа, сънувай този стих като видение за друго утре.

‘Бъди вечно пиян – това е истината…
Ако не искаш да носиш ужасното бреме
на времето,
което те смазва –
Бъди вечно пиян.
Пиян от какво?
От вино, поезия или добродетел –
все едно.
И ако някога на стълбите на двореца
на зеления склон
или сред ужасната самота на твоята стая
се събудиш
и пиянството се е стопило,
попитай вятърът, вълната, птицата, звездата, часовника,
питай това, което лети или въздиша,
пее и се люлее, което говори,
попитай колко е часът
и вятърът, вълната, звездата, птицата, часовникът
ще ти отговори – Часът на пиянството.
Бъди вечно пиян – не роб на времето
от вино, поезия или добродетел – все едно.’
                                                       Шарл Бодлер

Под това име преди една вечност, когато MTV все още не беше комерсиален боклук, вървеше рубриката за японска манга анимация, грабваща с приказна визия и разкъртваща динамика. Жанрът обаче не се ограничи до свръхзвукови екшъни с фонтани от кръв и черва на кило, а създаде шедьоври като ‘Акира’, въплъщаващи японска естетика и източна мъдрост.

Не мисля да се впускам в анализи или разглеждане на разликите между манга и аниме. Ще кажа само, че всеки път се омагьосвам, когато гледам филмите на изключителния (патосът съвсем заслужен) режисьор, сценарист, художник и продуцент Хайао Миязаки. Миязаки е привърженик на класическото рисуване и жанрове, но внася безкрайна поезия и доброта в тях. Има способността да превърне елементарни неща от живота в многопластови истории и да ги разкаже по въздействащ и достоверен начин. Скучното прави необикновено, изтупва клишетата и зарежда всеки детайл с драматизъм, смях, приказност. Досега съм глътнал най-известните му неща - ‘Принцеса Мононоке’, Spirited Away (Отнесена от духовете) и ‘Замъкът на Хаул’ (’Howl’s moving castle’). Рецензиите казват, че по-старите му филми също са класика.

Други анимета, които ме откраднаха от света за повече от миг са култовият ‘Ghost in the shell’ (‘Дух в черупката’), а също ‘Ninja Scroll’, ‘Final Fantasy’ (Реална Фантазия) и ‘Гробът на светулките’ (’The grave of the fireflies’). Последният е на доста тежка тема.

Замеряйте, ако се сещате за нещо от същата класа.

Станах в шест,
зората не светеше,
храних котките,
гулях,
правих слънчева баня,
бях какъвто съм,
поне до седем.
Драсках с нокти по масата
от удоволствие –
едно парче кекс и едно
Мейси Грей.
Изпъстрените ми с Жак пръсти
избръснаха очите ми
и горната ми устна
напусна долната в усмивка
от иронията на точното ми отражение.
Обух се и
се събух.
Денят зейна

Песен 

‘Питаш кой ден сме
Ние сме всичките дни
Мило момиче
Ние сме този живот
Моя обичана
Ние сме влюбени значи живеем
Ние живеем и значи сме влюбени
Какво е животът ние не знаем
Ние за дните направо нехаем
Какво е любов не знаем дори.’

Хармс не за сефте се появява тук, но в случая мисля да го използвам, за да допредставя себе си като лектор, а и него чрез себе си. Много хора страдат от погрешно разбиране за преподавателския процес и живеят в заблудата, че знанието може да се предава с думи. Следното разказче показва истинската природа на нещата. На ви го . .

Лекция

Пушков каза:
Жената е стан на любовта.
И мигом получи един по мутрата.
За какво? ­ попита Пушков.
Но тъй като не получи отговор, продължи:
Смятам, че към жената трябва да се подхожда изотдолу. Жените обичат това и само се правят, че не го обичат.
Пак цапардосаха Пушков по мутрата.
Ама на какво прилича това, другари! Щом е така, хич няма и да говоря ­ каза Пушков.
Но след като изчака четвърт минута, продължи:
Жената е устроена така, че цялата е мека и влажна.
Но тук пак го цапардосаха по мутрата. Пушков се направи, че не е забелязал, и продължи:
Ако подушиш жената…
Но толкова силно го халосаха по мутрата, че той се хвана за бузата и каза:
Другари, абсолютно невъзможно е да се изнася лекция при тези условия. Ако това се повтори още веднъж, ще млъкна.
Изчака четвърт минута и продължи:
Докъде стигнахме? А, да! Та така. Жената обича да се гледа. Сяда пред огледалото чисто гола…
При тези думи Пушков пак получи един по мутрата.
Гола, ­ повтори Пушков.
Бух! ­ халосаха го по мутрата.
Гола! ­ викна Пушков.
Бух! ­ халосаха го по мутрата.
Гола! Гола жена! Гола женичка! ­ дуднеше Пушков.
Бух! Бух! Бух! ­ удряха го по мутрата.
Гола жена с черпак в ръце! ­ викаше Пушков.
Бух! Бух! ­ сипеха се ударите върху му.
Върти си опашката! ­ крещеше Пушков, като се мъчеше да се предпази от ударите ­ Гола монахиня!
Но в този момент го удариха толкова силно, че той загуби съзнание и рухна като покосен на пода.

От горното става видно какво се случва, когато някой изказва нетипични истини. Същото е и при представянето на твърде типични такива (клишета). Очебийният извод е, че мотивацията ми за преподаване е скрит мазохизъм и склонност да си говоря сам. Тези неща, ако избегнем общоприетия предразсъдък към тях, са чудесни техники за самопознание, което намирам за смисъл на своето съществуване.

Темите на лекциите ми пък са добре илюстрирани от следният хармсов разказ.

Свят

Казах си, че виждам света. Но целият свят беше недостъпен за моя поглед, виждах само части от него. и всяко нещо, което виждах, наричах части от света. Наблюдавах свойствата им и докато ги наблюдавах, правех наука. Разбрах, че частите имат умни и неумни свойства. Разграничавах ги и им давах имена. И в зависимост от свойствата им самите части на света бяха умни и неумни.
Имаше и такива части на света, които можеха да мислят. И тези части гледаха другите части и самия мен. И всички те си приличаха помежду си, аз също приличах на тях. И си говорех с тези части на света.
Казвах: Части от гръм.
Частите казваха: Сноп от времето.
Казвах: И аз съм част от трите завоя.
Частите отвръщаха: А ние сме малки точки.
Изведнъж престанах да виждам първо тях, а после и останалите части. И се изплаших, че светът ще рухне.
Но в този момент проумях, че виждам не отделните части, а всичко накуп. Отначало си мислех, че това е НИЩО. Но после разбрах, че това е светът, а онова, което съм виждал по-рано не е било светът.
Винаги съм знаел какво е това свят, но какво съм виждал преди, не знам и до днес.
И когато частите изчезнаха, техните умни свойства престанаха да са умни, а неумните им свойства престанаха да са неумни. И целият свят престана да е умен и неумен.
Но тъкмо проумях, че виждам света, и престанах да го виждам. Изплаших се, като си помислих, че светът е рухнал. Но докато си мислех така, се сетих, че ако светът беше рухнал, то и аз не бих могъл да помисля каквото и да било. И се оглеждах, търсейки света, но не го откривах.
А след това вече нямаше и накъде да гледам.
Тогава разбрах, че докато имаше накъде да гледам, светът беше около мен. А сега го няма. Само аз останах.
А после проумях, че именно аз съм светът.
Но светът – това не съм аз.
Макар че в същото време аз съм светът.
А светът не е аз.
А аз съм светът.
А светът не е аз.
А аз съм светът.
А светът не е аз.
А аз съм светът.
И тук престанах да мисля.

Някой би казал, че всичко това е безсмислено и ще бъде добър пример за идеята, която често презентирам, а именно, че безсмисленото представлява неразбираема за нас информация, което ще рече нова и следователно ценна, към която да се стремим, за да се обогатяваме. Тази концепция е добре развита в научните среди още в средата на миналия век и е популярно представена в книгата ‘Квантова Психология’ на Робърт Уилсън, както и в някои други.

Все пак да се върнем към Хармс, който, както Сократ, Джордано Бруно и много други, е заплатил с живота си за философското си остроумие и новаторство. Тъдява са няколко линка към неговото безсмъртие:

http://www.litclub.com/lavica/2001/babi.htm 

http://x-kom.com/fakelexpress/texts/f4-2000/f4-2000-durnovo1.htm 

http://www.x-kom.com/fakelexpress/texts/f4-2000/f4-2000-harms1.htm

Най-после. След като се преборих с рака, GRE и лятната ваканция, започнах отново експерименталните лекции в 35то. Интерес, както винаги, голям, но я има и обичайната категория пораснали хора, които питат ‘Какво преподаваш? Какъв предмет? Защо? Как така?’. Затова тук ще обясня накратко за какво става и не става. Ето, отстъпвам думата на Фильо, който знае как да бъде досадно подробен.

Причината за тези ми занимания е многопластова и в най-прозаичния й вариант е подготовка за бъдещата ми преподавателска практика. След като постигна статут на докторангутан в Щатите, мисля да се завърна тук и да стана университетски лектор по Етика или Философия. Настоящите лекции ми позволяват да подобря презентаторските си умения, да развия гъвкав подход към различните индивидуалности и да проуча образователния ефект на чувството ми за хумор.

В личен план преподаването е съвършеният начин да продължавам да се развивам. Човек учи другите най-добре на онова, което сам има нужда да усвои. Десетокласниците обикновено са интересни и отворени хора, от които човек може много да вземе. Да не говорим за предизвикателството да се общува с тях, вечното им съмнение към дъртите, постоянните им провокации. За да ги спечеля, трябва да извадя най-доброто от себе си, да съм едновременно интересен, внушителен и ерудирано несериозен. Когато седя срещу тях, имам шанса да се потопя в неповторимата им индивидуалност, да се погледна през техните очи. Също така успявам да се възползвам от старото правило, че човек е най-добрият си учител. Говоря им без твърд предварителен план, оставям всичко натрупано през годините да избликне със съвършената форма на спонтанността. Слушам се отстрани, детето в мен се учи, а старецът анализира, неумолимо обективно. Друга полза е допирът ми с тяхната различност. Още в древнокитайските трактати се споменава, че тайната на мъдростта (и младостта) е в общуване с хора, притежаващи ярка индивидуалност и нехарактерни за нас качества. В десети клас някои все още са такива.

Немаловажна причина е и възможността да се забавлявам. Нещо, което става все по-трудно с наборите. Да разкажа някой мръсен виц през устата на Диоген, да възвеличая Макиавели, а после да му се подиграя, да ги стресна с някой факт от психологията или медицината и да се смея на очите-им-понички. Установил съм, че най-добрият начин да прокламираш сериозното и възвишеното е като го осмееш. Това е трик от преди двадесет и пет века, който будистите са въплътили в статуетките ‘Смеещият се Буда’, където Буда бива изобразяван като хилещ се плешив шишко с тресящо се от смях шкембе. Подобна семантика има и в дзен фразата ‘Ако срещнеш Буда, убий Буда’. Като цяло младите (и аз с тях) не обичат прекалените сериозности. Същевременно силно се впечатляват от комбинацията от крайности - онаниращ на агората Сократ, циничен светец (с хронични хемороиди), самоиронизираща се Етика. Този подход ме кара да израствам всеки ден без да спирам да се смея. Мисля, че и много от тях.

Нещата, които презентирам са интердисциплинарни и следват парадигмата на взаимнодопълващите се и взаимопроектиращи се научни дисциплини. Всяка наука повтаря на различен език едни и същи истини. Един поглед зад повърхността разкрива повтарящите се закономерности. Знанието няма постоянен адрес, то е във всяка гримаса, книга, случайна реплика, в лапсуса и пейзажа от прозореца. Всичко нужно са любопитни очи. Тях прокламирам в лекциите си. Човек не учи само в училище, а докато пътува в тролея, докато си пие бирата с аверите, докато се целува. Можем да четем Платон или Ведите, да посетим лекциите по Семиотика на Еко в Болоня или да седнем на пейката на славейковци и да се вглеждаме; всичко това е богатство, стига да имаме мотивацията и нагласата. И най-важното (брей, че патос), знанието не изключва забавлението, съвсем наопаки даже.

Основна концепция на смехоТворната ми методология е неналагането на концепции. Целта ми е да създавам хоризонти, а не да промивам мозъци и да натрапвам модели. Истината може да е една, но пътищата към нея са много. Хората с интелектуална нагласа ще предпочетат книгите на Лиотар и Дарида, семинарите по ‘аналитичен позитивизъм’, Математиката и Прагматиката; тези с изявена духовност - ‘Дао Дъ Дзин’ или словата на Тагор и Дънов; емоционално изразените могат да потърсят истината в майчинството, приказките, Моцарт; а други - в копаене на нивата или метене на улиците. Всеки сам избира своя път. Важното е да се познават възможностите. В нашите училища рядко се говори за тези алтернативности. Мисля да запълня тази ниша (с гюбре и други стимуланти на растежа).

Успехът, реализацията и щастието са продукт на ценности и нагласи. Тях се опитвам да торя в учениците. Да поливам каквото е природно в тях, защото не можеш да развиваш нещо, което го няма. Единственото условие е ценностите да са градивни за личността и социума. Останалото е импровизация. Историята е свидетел - всеки с нагласата да цени случващото се и да умее да извлича полезност от него, е обречен на успех. Няма човек без печеливши качества, трябва само да ги развие и позиционира успешно в матрицата на обществото.

Доказано успешен педагогически модел е една фраза, която Гьоте споделил на по бира с кучето си - ‘Отнасяй се към хората така, сякаш са това, което трябва да бъдат, за да им помогнеш да станат онова, което са способни да бъдат’. Всеки от младите ми приятели е красива различност, безкрайност от възможности. Убедих се, че това отношение е по-добро от всички дидактически напъни.
През последния век квантовата физика доказа, че Ричард Бах е прав – мислите ни наистина определят нашата реалност; човек може да манипулира реалността чрез нагласа, внимание, воля. Една дърта мъдрост гласи ‘всеки е голям, колкото мечтите си’. Потвърдили са го Линкълн, Хайнрих Шлиман, Ричард Брансън и така натък-тагъдък.

Все пак не спирам да се облягам на ерудицията си, за да подкрепя тези идеи. За последните десет години успях да натрупам достатъчно знания, за да облека методиката си във фундаментите на Психологията, Философията, Литературата . . . Лекциите съдържат масивно количество интелектуална информация, но не самоцелна, а обвързана с вътрешната си ценност и контекста на холистичния модел.

Накрая ще спомена качествата, които смятам за свое най-голямо предимство като преподавател. Аз вярвам, живея и случвам това, което преподавам. То е не само в думите, но в подхода и излъчването ми. Важно е също, че на този етап от живота си съм доволен от постигнатото, чувствам се добре в кожата и битието си (без да спирам да искам повече). Хората вярват на уверения и щастлив със себе си човек. Уважението и възхищението на учениците са атрибути на всеки ефективен преподавателски процес.

Е, всичко това си е просто една хвалипръцковщина, достойна за нескромните логоманевризми и словоизлияния на Фильо, но без автореклама няма респект. Или може би не

Днес се събудих наелектризиран от предчувствия. И ето, навън е шеметно усмихнат ден, подходящ за обладаване с много децибели Мейси Грей. Което ме сеща за любимото стихче:

Денят е преизпълнен с празнота,
която трепти в очакване да те погълне
или да бъде преоформена от магията на твоите пръсти                    
в чудна смисленост.
Единствено зависи
доколко се чувстваш вълшебник.

Тук някой ще каже ‘не му ли писна на този от патетичен оптимизъм?’ Затова ще отбележа, че за съжаление такива дни са по-скоро изключение. Силно съм зависим от метеорологията и преобладаващите напоследък мрачнотии ми въздействат негативно, ако не на настроението (което предпочитам да си случвам сам), то поне на физическто ми състояние. Това се изразява в неприятна отпадналост, която, в комбинация със сериозните ми проблеми с очите, ме прави парцал през голяма част от времето.

Затова усмлънчевите дни са празник на свръхенергията, физическо блаженство, което в настоящия случай мисля да запълня с шляене, срещи с пейки и чудесни хора, а довечера, най-после, ‘Night Songs’ в Хамбара. Филмфестът също зове, но ще почака до утре; в един ден не трябва да се струпват твърде много хубави неща, че усещането се размива.

Поздрави на всички мармоти

Вкиснат ден, почти гъбясал, китката ми още не се е оправила, а за десерт получих травма на прасеца. Всичко това аха да ми скапе настроението, но, нали съм инат, категорично отхвърлих такова развитие на нещата. Обичам сам да си случвам емоциите (и каквото), затова ще се потопя в няколко хубави спомена, чаша ром и дим от наргиле.

Ето пак се разхождам в Париж и се очаровам от най-хубавата външна реклама, която съм виждал (на каквото и да е тя).

Очарователно, нали (въпреки лошата снимка).

После отново обикалям ‘Valley of Fire’, заедно с вегаските другарчета и се наслаждавам на червените скали и кървавия залез над пустинята.

Това пък е част от древното светилище в Родопите, където лятото ме заведе дружката професор Бо Я Джиев. Той я нарича ‘главата на Бог’, което звучи странно, докато човек не попадне на самото място и не бъде глътнат от невероятното му излъчване. Дълго се взирах в този профил, сякаш ме пренесе в друго място и време, както казват, че прави вратата към Агарта (Тибет) в Рила.

Тук съм на незабравимото абитуриентско парти на малката братчедка. Като се замисля, очите ми не са святкали така поне от преди две седмици, когато с музата (която се завърна) и Нечо се насвяткахме с вино и си спретнахме мини концертче вкъщи.

След тези вкусни хапки настроението ми съвсем се разлисти и, разбира се, навън цъфна слънце. Това всъщност няма значение поради следното стихче:

Когато

Времето е хубаво,
когато вали.
Толкова хубаво.
Когато е слънчево,
и когато гърми.
Времето е хубаво,
когато сме щастливи.

А какво друго е животът, ако не кестените, които ям в момента.

Купих си печени кестени.
Повечето са изгнили,
Но останалите са толкова вкусни.

П.П.  Като капак в рамките на час ми се обадиха трима от любимите хора, за да ме поканят на прожекцията на ‘Островът’ на Ким Ки-дук (който ме разбива с всеки свой филм) довечера от 8:30 в ‘Люмиер’. Казах ‘да’ и на тримата. Какво повече да пожелая в този ден . .