Днес, най-после, глътнах графичната новела ‘Violent Cases’ на троицата Gaimаn, McKean and the Holy Spirit. Пазех я за специален случай, но полепналият по великолепната корица на Дейв прах ме вбеси до вдъхновение. Такива четива изискват човек да изтръска битието от яката си, да се кисне два часа в тишана до нужното душевно омекване и сетивно овкусяване. Затова обикновено не мога просто ей така да посегна. Дебна, чакам момента, в който ще узрее крушата на духът ми, за да ми е подобаващо вкусно.
И беше. Винаги съм се възхищавал на дарбата да се пише завладяващо простичко, ненатрапчиво, сякаш седиш с приятел и слушаш интересна история. Разказът тече с лекотата на хрема, без претенциозност и усещане за авторски напън. Въображението ти влиза в ритъм и запрепусква с него, превръщайки думите в течни картини. Има ги и малките нестандартности, лупингите на езика или действието, които изненадват, държат те нащрек и те карат тайничко да се възхищаваш на този изплъзващ се от логиката и клишетата автор, вечно на крачка пред теб, но същевременно топъл, с онази мамеща сърдечност, която те кара да го следваш като някакъв левиатан през часовете на нощта, отвъд умората и утрешния ден.
Пропорцията, тази магическа дума, на която алхимиците са посвещавали живота си, искри осъществена в подобен любим наратив, където зад думите чувстваш нещо от човека, туптящо, преживяно до утайката и същевременно облечено в най-пъстрите одежди на въображението, самоиронията, ужаса, смеха. Без значение от жанра и формата на изкуство, тази смес от истинност и фантазия отпушва нещо в мен, времето спира и седя застинал и усмихнат в блажен ступор. Дейв и Нийл постигат този мой идеал за филосовски камък в изкуството, като тяхното очарование и дълбочина се описват най-добре с думата eerie, което ще рече зловещ, тайнсвен, мистериозен. Но стига за тях, че станах на локва.
Същото, но съвсем различно усещане наскоро ми подариха Джак Джонсън и Бен Харпър с кавъра на ‘High tide and low tide’ на Боб Марли. Всеки от тези двама музиканти е уникален сам по себе си (че по кой друг?), но комбинацията от спокойния и носещ лекота глас на Джак и игривия, вечно търсещ различното фалцет (в случая) на Бен, е вдъхновяваща. Пак тази искреност с нюанс на изплъзваща се ефирност, нестандартност, експеримент, ме изпълва с . . амброзия.
Биографиите и на двамата заслужават внимание. Дори само заради това, че са извън мейнстрийм културата, с ангажираща музика и текстове, с блясък в миглите и чувство за естественост. Бен е интригуващ най-малкото с това, че е отроче на руска еврейка и черен баща с индиански корени (хъх). Хавайската душа на Джак пък ме зарибява с островитянска ведрост и хармония, като същевременно в музиката му има нещо от купонджийската несериозност на Sublime.
Но вместо да се обяснявам като шестокласничка, ще ви оставя да опипате сами. Надявам се като мен да преживеете усещането за очи пълни, ръце пълни, че и душа . .
(Все пак трябва да призная, че съм по-голям фен на Джак. Бен ме грабва спорадично).
Ето няколко достойни линка. Пък и самите Бен и Джак.
No Comments so far
Leave a comment
Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>