Ех, вечността, брезкрая от възможности, еуфорията от съществуването. Всичко това ме откъсва от света и живота на дребно. Прави ме ефирен и същевременно мощен като стих на Уилям Блейк. Светът е тук, за да го завладея, да го омеся както ми се ще с въображение и слюнка, да го осмуча като кокалче.

Но да оставим Фильо да се рее във вечността и да се върнем към малките интересности и клюки, които придават плътност на живота. Ето, неотдавна пак събрах охлюви за моята ексклузивна дружка Люси Вазова. Но пък нещо бяха дребнички, и тя, като една практична лелка, решила да почерпи от своя литературен опит (все пак е учителка по литература) и в стил ‘Хензел и Гретел’ започнала да охранва охлювите с марули и тям зеленилки, за да станат поне за яхния. Обгрижвала ги как ли не, почти книги по темата купила, поливала ги, разхождала ги до ръба на масата. Ето, някои вече видимо наддали, станали с румени бузи, както се казва. Но други въобще не отлепяли. Те също били чели Братя Грим и още в началото им щракнало за какво иде реч. Яли те съвсем примерно, а после като едни истински манекенки си бъркали в гърлото (и то с очи, щот ръце дефицит) и повръщали  парчетата маруля. Така, след цял месец къртовски усилия, Вазето се принудила да сготви наличните тлъстьовци на рядка супа, а дребосъците да пусне на двора.

Историческата поука от тази случка е, че в живота оцеляват онези, които знаят как да използват очите си. Точно от такива находчиви хермафродити произлиза фразата ‘Хитър като гущера Димитър’ (който всъщност бил охлюв) и на нас, еднополовите, остава само да търсим изгубената си половинка, за да постигнем тази охлювена мъдрост.