Тя го наричаше Художника, защото й изпращаше картини. Но той само тренираше художествена гимнастика, което пък беше художествена измислица на тема художникът като гимнастик. Всъщност беше поет, но продължи да й праща картини, за да не я разочарова.
Не беше млад. Само на възраст, което оставяше погрешно впечатление в околните. Вече двадесет и пет години чакаше да се роди и преждевременно се беше поизточил.
Цялата история започна с майка му, която освен това му беше и агент. Истински таен агент беше тя, тъй като той си нямаше и представа за това. Което с нищо не спъваше нейната дейност. Тя пращаше творбите му до разни хора, а понякога до пощенски кутии. Получаваше чудесни отзиви и се радваше на успеха му като на свой (нали тя го беше раждала).
След като популярността набъбна, майка му, като всеки творец, реши да се похвали. Похвали се на този, онзи, а накрая и на него. Прати му няколко отзива от сайт за литература и зачака ефекта с пресъхнала от вълнение уста.
Той по това време пребиваваше в чужбина с тайната надежда да избяга от думички като ‘поет’. Но, поставен във вече сготвената ситуация, преглътна накриво и с тежко предчувствие се зачете в отзивите (той затова беше избягал, щото знаеше, че ще се зачете). Там намери писмото на Мира. Беше към два реда, достатъчни да пренесат красивото й излъчването. И понеже не срещаше такива всяка година, реши да й пише.
Започнаха да си разменят писма ежедневно. Картини, текстове. Тя поглъщаше творбите му с чревозамайващ глад и той пишеше и дишаше в ритъм, за да не я разочарова. Не можеше да спре, въпреки усещането за катаклизма на момента, в който ще й заговори от първо лице.
Това бяха три ренесансови месеца на хиперактивност и опиянение от еуфорията на високата скорост преди целувката с дървото. Тя бе за него нужната връзка със света. Вече по-рядко се губеше в своето безвремие, а когато го правеше, имаше какво да го върне.
Но моментът дойде. Вместо да й праща картини и стихове, той започна да й разказва за себе си. Споделяше се, излъчвайки всеки свой спектър.
Показа й вселената през очите си, но тя потръпна от космическия студ и пространствата. Показа й симфонията на цветовете си, тя се стресна от черното, което светлите тонове създават, размесени.
Стана му тъжно. За около миг. После се усмихна на живота и му благодари за съвършенството.
Щеше ли да е пълно без това?
Написа стихче, в което заключи тъгата си. Намигна си и скочи в света.
Наивността копнее за простори,
но озове ли се сред тях – трепери.
Мечтае за приказно щастие . .
Дадеш ли й го, ще пищи.
Защото съвършенството е цялост. Всеки
атом съдържа живота
и неговата половинка . .
Всички форми и неща,
дори тяхната липса.
No Comments so far
Leave a comment
Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>