Този сайт е истинска находка. Има всичко, което съм мечтал да гледам - стари филми, които иначе са почти ненамираеми, редки азиатски заглавия. Въобще, каквото ми душа иска.

http://www.find-bg.com/

Равното небе на Северна Каролина. И аз под него щъкащ като мравка из улиците на Рали, отнесен от вихъра на мълчанието. Слънцето е жестоко, но несъзнаващите ми крака стръвно следват някакво чувство, което дърпа, води и накрая ме пристига в правоъгълна сграда с безлична фасада, огромно-грозна като повечето тук. Ето ме как влизам и се блъсвам в безброй присъствия, възвишения от книги, потрепващи в своята непрочетеност. Не съм в библиотека или книжарница, а в огромен склад за залежали заглавия, които като стари моми се усмихват обречено. Цените са смешни, което придава допълнителен трагизъм на мястото. Не и за мен. Залутвам се навътре, опипвам, помирисвам, шепна. Те плахо и жадно протягат пипалца.

Два часа са се отронили, а аз стоя пред някакъв рафт и се взирам невиждащо. Подават се само ръбовете им с губещи се сред множеството заглавия. Ръката ми се протяга и я измъква от масата. Голям формат, прилича на комикс, не ги харесвам. Но струенето, ах, не мога да я пусна.

Седя омагьосан и разглеждам свръхвъздействащи визии – провокиращи, стряскащо истински. Какво въображение, майсторски съчетаващо графика, фотография, бои, колаж и фотошоп. Отпред, под думите Sandman Dustcovers*, две имена – Дейв Маккийн и Нийл Гейман. Не съм ги чувал. Но това не е важно, важното е вътре. Купувам я. Връщам се и питам за още.

Това беше първата ми среща с тези двама британски змея на въображението. После, съвсем случайно, както става обикновено, видях в една книжарница, че Гейман още през деветдесета е написал ‘Добри поличби’ с Тери Пратчет. Взех я заедно с останалите му романи. Оказа се един от най-продаваните фантасти в момента. Малко след това наех двд-то с ‘Андалуското куче’ на Бунюел и намерих вътре директория с кратко представяне и няколко картини на Дейв Маккийн. Казваше се, че това е най-добрият съвременен сюрреалистичен художник. Почесах се по неосведомената тиква и се гмурнах за седмица в тях.

Историята на двамата започва, когато се срещат през осемдесет и шеста, наети по някакъв фирмен проект. Нийл е млад журналист, а Дейв – още студент в арт академията. Бързо надушват нестандартния си поглед към изкуството и любовта към комиксите, започват да обменят идеи и още на следващата година издават графичната новела ‘Violent Cases’. След поредица неуспешни и успешни опити правят впечатление в щатите и през осемдесет и осма започват работа по комикс поредицата ‘Sandman’. Ерудицията, хуморът и леко плашещият свят на Гейман, заедно с феноменалните илюстрации на Маккийн, го превръщат в съвременна класика и издигат жанра до нова зрялост и литературна стойност. Няколкото броя, които прочетох преобърнаха представата ми за комиксите, завладявайки ме с дълбочина, мощен митологичен бекграунд и нечовешка образност.

През деветдесетте и двамата достигат звезден статус, по мое мнение напълно заслужено. Няма да изпадам в детайли за проектите им, твърде много са. Бих препоръчал Нийл да се захапе откъм прозата му, най-вече ‘Коралин’ (фантастична дарк приказка, която с точните си психологически профили ми напомня ‘Сиянието’ на Стивън Кинг) и ‘Американски богове’ (богатство от автентични образи от различни митологии, които небрежно представят анализ на съвременните ценности). При Дейв важното е да се консумира като синьото на сиренето, бавно и не само с очи.

За мен срещата с тях беше очарование и се надявам да го лепна на всички, които са допуснали да им вляза под (кожата).

* Sandman Dustcovers е сборно албумче с коричните картини от всичките седемдесет и пет броя на комикса, излизал до деветдесет и шеста, както и с някои мисли и коментари на Нийл и Дейв.

Това е най-добрият фен сайт на Дейв, въпреки че няма някои от култовите му неща. Ето още няколко линка, заедно с тези мои любими дейвчета.

How wonderful is Death

Death and her brother Sleep

One, pale as yonder waning moon

With lips of lurid blue;

The other, rosy as the morn

When throned on ocean’s wave,

It blushes o’er the world:

Yet both so passing wonderful

Как звучи теорията, че прасето произлиза от маймуната. Звучи фалшиво, ще кажат някои, а други ще се подсмихнат.

Погледнете това . Човек обаче бързо спира да се смее, ако погледне статистиката. В някои страни хората вече се раждат дебели, ползват по два стола в ресторантите, колички за возене в магазините. И всичко това е само метафора на една ментална метаморфоза, почти като в онзи разказ на Кафка, където главният герой се превръща в хлебарка и близките му го намразват. Само че тук няма ненавист, а безразличие. Всички тези водопади от телеса са продукт на тенденцията да забравяме себе си, да се носим по ъъ липсата на течение, да запълваме празнотата с количества.

А както знаем от биологията, без развитие, основният принцип на еволюцията, се появява атрофия. После атрофията се разраства, става повсеместна и се превръща в норма. Ето така, почти неусетно, нормалният човек се маргинализира и вече можем да го видим само по фешън ченъл (нямам предвид манекените на Освиенцим).

И отново се връщаме към аксиоматичните принципи . . качеството на хранене, работа, взаимоотношения . .  определя качеството на мислите и живота ни . .

Тези раздсъждения за пореден път се бяха заточили в ума ми като хроничен сопол, когато в ателието влезе клиент и ги секна. Изхилих им се злорадо.
‘Само гледам, каза клиентът’.
‘И аз’, отвърнах. В главата ми нямаше помен от мисъл.

                                                         (Вегас ‘04)

Тя го наричаше Художника, защото й изпращаше картини. Но той само тренираше художествена гимнастика, което пък беше художествена измислица на тема художникът като гимнастик. Всъщност беше поет, но продължи да й праща картини, за да не я разочарова.
Не беше млад. Само на възраст, което оставяше погрешно впечатление в околните. Вече двадесет и пет години чакаше да се роди и преждевременно се беше поизточил.
Цялата история започна с майка му, която освен това му беше и агент. Истински таен агент беше тя, тъй като той си нямаше и представа за това. Което с нищо не спъваше нейната дейност. Тя пращаше творбите му до разни хора, а понякога до пощенски кутии. Получаваше чудесни отзиви и се радваше на успеха му като на свой (нали тя го беше раждала).
След като популярността набъбна, майка му, като всеки творец, реши да се похвали. Похвали се на този, онзи, а накрая и на него. Прати му няколко отзива от сайт за литература и зачака ефекта с пресъхнала от вълнение уста.
Той по това време пребиваваше в чужбина с тайната надежда да избяга от думички като ‘поет’. Но, поставен във вече сготвената ситуация, преглътна накриво и с тежко предчувствие се зачете в отзивите (той затова беше избягал, щото знаеше, че ще се зачете). Там намери писмото на Мира. Беше към два реда, достатъчни да пренесат красивото й излъчването. И понеже не срещаше такива всяка година, реши да й пише.
Започнаха да си разменят писма ежедневно. Картини, текстове. Тя поглъщаше творбите му с чревозамайващ глад и той пишеше и дишаше в ритъм, за да не я разочарова. Не можеше да спре, въпреки усещането за катаклизма на момента, в който ще й заговори от първо лице.
Това бяха три ренесансови месеца на хиперактивност и опиянение от еуфорията на високата скорост преди целувката с дървото. Тя бе за него нужната връзка със света. Вече по-рядко се губеше в своето безвремие, а когато го правеше, имаше какво да го върне.
Но моментът дойде. Вместо да й праща картини и стихове, той започна да й разказва за себе си. Споделяше се, излъчвайки всеки свой спектър.
Показа й вселената през очите си, но тя потръпна от космическия студ и пространствата. Показа й симфонията на цветовете си, тя се стресна от черното, което светлите тонове създават, размесени.
Стана му тъжно. За около миг. После се усмихна на живота и му благодари за съвършенството.
Щеше ли да е пълно без това?
Написа стихче, в което заключи тъгата си. Намигна си и скочи в света.

Наивността копнее за простори,
но озове ли се сред тях – трепери.
Мечтае за приказно щастие . .
Дадеш ли й го, ще пищи.

Защото съвършенството е цялост. Всеки
атом съдържа живота
и неговата половинка . .
Всички форми и неща,
дори тяхната липса.

Лекотата. Тя е самодостатъчност и всевъзможност, вътрешен покой, разцепваща ме усмивка. Тя е всичко това и още много. Тя е моята богиня-покровителка.

Лекотата неотдавна ми спаси живота, а навремето – разсъдъка. Научих се да я познавам и да й се доверявам. Сега тя отваря врати и сърца по пътя ми, преоформя света, изтрива хоризонтите с гумичка. Всеки ред в този блог е посветен на нея, осенен от нея.

Много нещо съм написал за лекотата; стана цял панегирик (в три тома). Tа мисля да синтезирам, апофтегмирам, хипостазирам или казано на български – да обобщя конкретно.
За постигане на пълна лекота не е необходимо да ти се случи просветление, катарзис или друга сложна дума. Всичко нужно е една обикновена клизма. Няма майтап, щом разсъжденията и медитацията не помагат (или просто ме мързи), прибягвам до Нея.
За пълноценна клизма е нужен асистент режисьор, който да режисира пъхането на маркуч в задника и наливането на литър топла вода в дебелото черво, докато стане по-дебело*. Можеш да ангажираш и оператор, ако желаеш да увековечиш момента. Следва петминутно джуркане с цел обиране на токсините и наличното гюбре. За предотвратяване на теч не е нужна тапа, а нормално функциониращ сфинктер. Ритуалът приключва със салют в чест на лекотата.
Към клизмата няма пристрастяване, така че може да се прилага ежедневно*. Няма и ограничения като нужда от партньор или скъпи медикаменти. Резултатите са гарантирани. Постигнатата лекота е автентична и липсват страничните ефекти от четенето на дълбокомислени текстове и менталните напъни*.
На всички начинаещи, успех.

* Е, човек може да се оправи и сам; в аптеките продават комплект за първа (клизма) помощ.

* И два пъти годишно стига.

* Страничните ефекти могат или не могат да бъдат всякакви, като най-често се свеждат до опасни изменения на мозъчната повърхност, придружени от хемороиди (от напъните).

кестени
кестени
кестени

лъскави, усмихнати, облъчващи ме
кестени . .

на моята кестенова улица