Тя беше синя като приказка. Синя и красива. Коса – корона от листа, лице без дъно, поглед като полет . . Усмивката й ме превръщаше в Аладин. Самото й присъствие разгаряше въображението ми.
Тя нямаше представа за това, защото сънуваше. Сънуваше свят, в който звездите бяха само точки в небето. Свят без невинност, без душа. А тя беше душата си.
В този сън моята принцеса живееше сред варвари и се виждаше единствено през техните очи. Виждаше фината си чувствителност като слабост в свят на пресметливост и амбиция, изящното си тяло – твърде крехко в тази ера на животинска естетика. Виждаше се грозна. Малка палечка на жабешки конкурс за красота.
Сто години беше живяла в този сън и му беше повярвала. За нея нямаше друга реалност. Вече дори не мечтаеше за такава. Само блясъкът в очите й понякога издаваше. Давех се в този блясък.
Целувката не я събуди от съня. Възхищението ми потъна в безверието й. Тя ме обичаше, но какво от това, щом не обичаше себе си.
Аз бях завоевател, крал, но за пръв път това не ми помогна. Обратното, тя се отдръпваше в себе си, неуверена.
Тя, моята принцеса, беше затворена в най-високата кула на света, кулата на собствените й мисли. Трябваше да победя безброй представи-демони, за да я достигна. Но и най-острият меч не можеше да ми помогне. Ново оръжие се искаше тук, меко и всепроникващо като въздух. Защото приказката беше в ново време. Трябваше да съблека доспехите, силата, гол да вляза при нея в съня. Там беше битката.
Как се воюва срещу самата тъкан на реалността, дори измислена? Седнах сред дърветата, запратих поглед, като въдица, в света. Зачаках тишината да ми каже.
Гледах как водата дяла сушата, как открива пролуките, чувствах желязната ласка на вятъра върху скалите, малкото облаче, засенчващо слънцето. Целият свят беше моя оръжейница. Говореше ми.
Бях крал. А трябваше да се превърна в бог. Защото само богът създава реалности. Трябваше да вляза в съня и да създам нов свят за нея, да я скрия от отровното слънце на илюзията.
Колко вяра е нужна за това? С вяра се създава Битие. Пред очите ми се подреждаше древната формула . . .
Те строяли най-високата кула с вярата си, поддържали я с воля, а тя се раждала от любовта им. После вкусили Гордостта. Любовта се пропукала и единната кула се срутила. Всеки останал сам със себе си и говорел само своя език.
Това беше видение от някаква измислица, но измислиците са по-силни от реалността, ако повярваш в тях.
Нужно бе да опозная съня й, за да го победя с оръжията му. В него всичко беше изкривено отражение на истината, строшено огледало, показващо парчета от Образа. Хората взимаха тези парчета, даваха им имена. Добро наричаха познатото и сигурното, зло – неразбираемото. Дори смъртта, тази най-велика преобразителка, ги ужасяваше и те никога не се превръщаха в пеперуди.
Как можеха те да разберат мен, който бях крал, защото бях умирал многократно и богиня ми беше Промяната, Малката Смърт. Трябваше да ги излъжа, тези слуги на съня, да се просмуча там, невидим като влага и с несломима нежност да отвея пластовете сън от нея. Докато остане Тя.
Какъв величествен кошмар. Притежавах Силата, можех да смажа Съня като гнида, но щях да убия и нея. Всеки удар срещу него щеше да я наранява. Опасна реалност беше това. Но само рискуващите всичко достигат звездите.
С търпението на сталактити, песъчинките се превръщат в перли. Но нямах време. Това беше чисто голият факт. Трябваше да се напрегна максимално. Да пренеса това максимално по-горе. Да се науча да летя за ден.
Единственият начин беше да скоча без да мисля в бездната. Нямаше да го сторя, ако не беше крайността на ситуацията. В човека има твърде много страх.
Това беше скок в хиперпространството на моите възможности, съвършеното предизвикателство. Не го съзнавах. Потънал в ситуацията, чувствах несигурност. Беше всичко или нищо.
Скочих. Не помня какво стана после.
Това е друга приказка.