Толкова пъти беше изминавал пътя.
Той за него бе равен и скучен,
като коридор на лудница.
Обикновен път.
Път като линия,
без никаква плътност,
и поради това несъществуващ.
И този път, многократно скъсяван,
и крачките, вече познати,
вече толкова пъти извървени
/крачки на движението, не на отрицанието/.
Той би ги сбъркал,
би ги обърнал дори,
но напразно,
по-добре да ги смеси
със словестни и логически изблици,
за да измине този път без скука
и съпътстван от ясни и прости мисли.
Но въпреки всичко той винаги стигаше до края.
Борис Виан, ‘Сърца за изтръгване’
Така се чувствам днес, уморен от удобствата, от скучността на цивилизацията. Индианската ми кръв жадува остриета и предизвикателства. Надявам се съдбата скоро да ми прати достойна битка.
2 Comments so far
Leave a comment
Благодаря за коментара, Констанс. Моята геометрия наистина е по-скоро неевклидова. И на мен ми е странно понякога, но така са ми вързани жиците. Ще ми е интересно да споделиш по-конкретни впечатления по темата, защото мнението ти е нехарактерно. Сравнението със ‘Silent Hill’ наистина ме удиви. Но пък може да науча нещо ново за себе си.
Поздрави. Нав
Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>
пич, вътрешния свят определено е подчинен на непозната за мен геометрия. Може би тази на Лобачевски? Не знам. Но след като прочетох някой от творбите ти асоциативно си спомних за визията на едно филмче - Silent Hill (2006). А Виан е като музиката-може да се интерпретира в зависимост от душевното състояние. А ти май си това със сърцата го планираш буквално. Брррр.
Comment by Konstans 10.26.06 @ 10:31