Някои книги пазя за специални моменти. Чакам нещо в мен да узрее и да започне да тиктака; тогава знам, че е време (щото иначе ще гръмне). Отивам на далечно тихо място и забравям света.
Така стана и с томчето ‘Смърт и Компас’ на Борхес, което Илиян ми подари. Потънах за две седмици в троянският балкан и го чесах. Чесах и други неща, но само това още ме сърби. Изданието е чудесно – на корицата се мандахерца котката на Жоан Миро, която е избягала от къщи и от всякаква форма. Съдържа почти всичките разкази (на котката), както и малко поезия.
Има една алхимична пропорция в писането, която като читател ме очарова чак в стомаха (знаете го онова чувство). Когато авторът влага доза личен елемент, разкрива залче от душата си (или описва реална биография/ историческо събитие) и същевременно не спира да фантазира, да изопачава, да си играе с реалността. Така от една страна е достатъчно сериозен и искрен (без да изпада в патетични излияния), с което ме печели емоционално. От обратната пък се заиграва, иронизира себе си/света, разбива клишетата и им връща изначалния блясък, с което ме награбва интелектуално. Ако също така (или иначе) успее да вложи две супени лъжици дух и щипка стилистична ловкост в писането, то аз съм негов и той е мой (без значение от цената).
Всичко това успя да направи Борхес за мен. Ерудицията му не отстъпва на Еко и Джойс, но за разлика от тях Хорхе успява да се запази обикновен и непосредствен. Той притежава нещо твърде рядко – качеството да бъдеш човек, да имаш духовна широта, която е отвъд суетата и отличията. По повод вечното му пренебрегване от комисията за присъждане на нобелова награда казва: ‘ Те толкова често са мислели да ми я дадат, та имат чувството, че вече са ми я дали.’
Още малко брилянтна ирония, тънка като резен пъстърма – някакъв журналист веднъж го бъзнал, че е хитър и публикува само добрите си стихове. Хорхе отвърнал: ‘Аз съм дори още по-хитър. Пиша само добри.’
Като истински поет Борхес никога не написва нещо по-дълго от разказ, тоест не се олял подобно гореспоменатите светила. Самият той лаконично обяснява, че е твърде мързелив, неумел и далновиден, за да се захваща с романи. ‘Трудоемка и изтощителна лудост е да пишеш дебели книги, разгръщайки в петстотин страници идея, която може да бъде изказана прекрасно за десет минути. По-добрият начин е да се престориш, че книгата е вече написана и да предложиш обобщание, коментар върху нея.’ Така идеята на автора се предава убедително и ясно без да му се налага да изпада в ненужни подробности. Аз лично съм възхитен от подобно мислене.
Борхес не се страхува да скочи в метафизиката. Смесвайки елементи на митология, математика, философия и теология той успява да върне холистичния облик на света, създавайки усещане, че всяко нещо е проекция и част от другото. Често разказите му обрисуват реалност, изглеждаща по-разумна и зряла от нашата. Например в ‘Тльон, Укбар, Orbis Tertius’ описва свят, напълно противоположен на крайния материализъм, детерминиращ цивилизацията ни. Свят, какъвто може би щеше да бъде нашият, ако бяхме обожествили идеализма на Платон, вместо логика-позитивист Аристотел, ако бяхме по-отворени към солипсизма на Бъркли, природата на квантите и принципите на Дао.
Все пак Борхес си остава интелектуален автор. При него всичко е недоизказано, маскирано, карикатурно. Детайлите са многопластови, нюансите – едва забележими. Повечето разкази ги четох по два пъти и гледах редовно да си пия гинкото. Всъщност аз не съм добър критерий; мен майка ми ме е изпускала като малък и оттогава не се славя с аналитични умения.
Но. Всяка жаба да си знае мярката. Спирам, докато все още мога. Удоволствието от четенето остава за вас. А за мен – да ви завиждам.
Ето местенце с някои разкази, които не смятам за представителни, но все пак. Препоръчвам всичките да се прочетат наведнъж (от книгата). Ма аз какви ли не неща препоръчвам. Туй то.
http://www.litclub.com/library/prev/borges/index.htm
‘Безгрохотни сражения на залеза
над крайните квартали,
все същите разгроми древни на небесна бран,
опустошителни зори, които тук достигат
от дъното пустинно на пространството
като от дъното на времето,
градини черни на дъжда, сфинкс в книга някаква,
която се страхувах да отворя,
и чийто образ все се връща в сънищата,
прахът и ехото, които ще сме скоро,
светлика на луната върху мрамора,
дърветата, които се издигат и пребъдват
като невъзмутими божества,
нощта взаимна и дългоочакваната вечер,
Уолт Уитман, неговото име е всемира,
нетрепващият в битка меч на крал
в притихналото русло на река,
саксонците, арабите и готите,
които, без да знаят, дават потеклото ми,
дали съм аз това дотук и всичко друго,
или това са тайни ключове и мъчни алгебри
на онова, което никога не ще узнаем?’
6 Comments so far
Leave a comment
Ех, как ми влезе това. Този Желатин винаги съм го подозирал в гениалност. Благодарско.
Comment by navigo 09.22.06 @ 10:38Имам една книга на Борхес, оставена да отлежи. Мисля, че й дойде времето за дегустация.Благодаря.
А горното от Руми на какъв е език е в оригинал?
Фарси бил езикът:) Току-що ми разказаха историята на Руми - без запитване от моя страна. Всичко Е свързано с всичко:)
Comment by hazel 09.26.06 @ 18:45Предполагах, тъй като е персиец. Но в 13ти век не знам колко диалекта е имало, като се има пред вид, че се е родил в днешен Авганистан и е умрял в днешна Турция. Мързеше ме да се ровя за повече подробности 
Мерси, че споделяш.
Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>
Зарежи анализите Нав. Достатъчно е да свети the dиvine spark която носиш. Знаеш го нали?
***
Има папагал в теб,
чрез който Бог говори.
Това което папагалът каже,
ти феноменално виждаш отразено.
Папагалът взема ти това
което мислиш че харесваш
и радост ти дарява.
Наранява те и чувстваш болката
справедливост съвършенна.
Ти изграждаш душата си,
така че тялото ти да се наслаждава,
ала не знаеш какво извършваш.
Аз съм друг вид огън.
Ако имаш боклуци,
от които да се отървеш,
донеси ги тук
Моят камък
е винаги на границата на пожара.
Как могат подобни неща
да се скрият?
Как да говоря
с разярен лъв вътре в мен?
Лъвът търсещ единство
не може д асе побере
в някоя ливада.
Опитвам се различни рими да измисля,
но Приятеля ми казва:
“Мисли единствено за мен.
Седни и си почивай
в моето присъствие,
където ти самият
се римуваш с мен.
Така или иначе, какво са думите?
Бодли в плета,
който лозето обгражда.
Ще направя думите безмислени.
Аз мога да ти говоря и без тях!”
Езикът, до тоз момент
определен е от тези
които различават зло и добро.
Нищо повече.
Бъди вода търсеща жажда.
Бъди тих и целия в слух.
Когато бликне изворът на екстаза,
бент построй,
или всичко ще бъде измито.
Ох, остави го!
Под руините съкровище чака.
Удавените в Бог мечтаят
да са още по-дълбоко потопени.
Не могат да решат,
подмятани насам натам,
дали повече дъното обичат,
или пък повърхността.
Джелаледин Руми (Мевляна)
Comment by Chris 09.21.06 @ 18:52