Толкова пъти беше изминавал пътя. 
Той за него бе равен и скучен,
като коридор на лудница.
Обикновен път.
Път като линия,
без никаква плътност,
и поради това несъществуващ.
И този път, многократно скъсяван,
и крачките, вече познати,
вече толкова пъти извървени
/крачки на движението, не на отрицанието/.
Той би ги сбъркал,
би ги обърнал дори,
но напразно,
по-добре да ги смеси
със словестни и логически изблици,
за да измине този път без скука
и съпътстван от ясни и прости мисли.
Но въпреки всичко той винаги стигаше до края.
                                           

                           Борис Виан, ‘Сърца за изтръгване’

Така се чувствам днес, уморен от удобствата, от скучността на цивилизацията. Индианската ми кръв жадува остриета и предизвикателства. Надявам се съдбата скоро да ми прати достойна битка. 

Идва ми да се възторгна от дребния факт, че в Одеон ще дават ‘Монпарнас 19′, старата лента за Модилияни, този мой така любим любим. Но ще послушам един съвет и няма да изпадам в аналитичност. Просто ще разкажа малко за Дедо (в Италия) или Моди (във Франция), който е вдъхновение за мен като човек, като творец, като времето, в което е живял.

Началото на века (онзи), Париж, Монмартър, култово време на импровизации и творчество, преди Пикасо да заприлича на кубче (’Pablo, how do you make love to a cube?’), а Дали да стане кипра. Един квартал се е превърнал в център на света и родина на бъдещи класици. Литература (Аполинер, Макс Жакоб, Андре Бретон), кино (Бунюел, след 25та), изящни и приложни изкуства (Модилияни, Бранкузи, Матис, Утрильо, Пикасо, Северини, Сутен) се преплитат в кръчми и ателиета и раждат така наречения авангард в изкуството.

Всички са все още бедни и търсещи. Модерно е да умират млади (докато не ги е купил живота), поради което живеят крайно нездравословно (което някои днес бъркат с бохемство). Който не успее да хване туберкулоза като Модилияни или тиф като Шиле, заминава за фронта като Бочиони (и Дебелянов) и става вечен frontman. По-малодушните се наливат от мъка, а и с надеждата поне за някоя цироза. Обществото, разбира се, не гледа с добро ухо на тези дружни запои, без да подозира (подобно на пиещите), че те са безценен културен обмен между сюрреалисти, футуристи, кубисти и джуджета (Тулуз-Лотрек), изграждащ облика на модерното изкуство.

Повечето скулптори, сред които Амедео (който е и това), крадат камъни от строителни площадки в района поради липса на средства. Адреналинът от кражбата пък им дава сила да млатят длетото. Който го е страх или е слаботелесен прави карикатури като Жак Вийон (брат на Марсел Дюшан и култова фигура) и това бързо се превръща в доходно занимание. Привлечени от лесната печалба (комисионната за една карикатура била по-висока от месечна заплата на чиновник), много бедни младежи бързо развиват талант и стават водещи фигури в изящното изкуство.

Онова време е наситено и с зашеметяващо истински любовни истории. Няма да влизам в подробности. Новият филм ‘Модилияни’ с Анди Гарсия е чудесна илюстрация (разплаках се от кеф). Ще кажа само, че два дни след смъртта на Моди, бременната Жан се хвърля от петия етаж, а Егон Шиле  умира скоро след жена си (и тя бременна) от същата болест като нея. Това наричам солидарност.

Толкова от мен с разказването. Ще оставя картините да говорят. Или да крещят. ‘Монпарнас 19′ (с Жерар Филип) можете да гледате в Одеон на 26ти от 18.15.

Modigliani се подвизава на български с различни транскрипции (нали изкуството е въпрос на интерпретация) - Модилиани, Модилияни, Модиляни. Човекът е само един.

Шоколад с пълнеж от синьо сирене. Това не е вкусна измислица, а само първото. Марица, която казва Р на чужд език и ми напомня Жак Превер, но повече себе си, дойде на гости тук.

МАЛКИЯТ МЪЖ И МАЛКАТА МИС

сутрин
слънцето в Лисабон е топло
лъчите са като рибарски мрежи
рибарските мрежи – като капани за сънища
малката мис стои на перваза
и пие кафе
с широкопола шапка
една педя
стените на чашата се затоплят
от само себе си
минути по-късно
в Лондон вали дъжд
и разплисква купичките с чай
малката мис
е подгизнала от млякото
само след час
в подредения бретански дом
вятърът, който нахлува от прозореца
суши косата й
толкова е малка
че промушва глава
през времето
което сега е слънчево
и проверява как да се облече
за следобедната разходка
ето в този момент
дори малко по-късно
малкият мъж влиза
през вратата на стаята
и от течението
забравя да поздрави

СБОГОМ НА ОРЪЖИЯТА

Броненосецът Потьомкин
непознатият мъж
който мастурбира в киното
жената на военния
с широкоекранна шапка
за всички днес
един и същи край

РУИНИ

Ру и Ни
азиатски филм
който се простира от единия до другия
край на салона
като безкрайна опашка
би се разложил от светлината
би се разпаднал на съставните си
точки
и други символи
зеленото
като символ на плодородието
и на момичето от трети ред
почти я виждам как прескача
руини от тела
и пази равнонвесие
по насинената от локви тънка улица
но тук е тъмно
няма кой да види

Някои книги пазя за специални моменти. Чакам нещо в мен да узрее и да започне да тиктака; тогава знам, че е време (щото иначе ще гръмне). Отивам на далечно тихо място и забравям света.

Така стана и с томчето ‘Смърт и Компас’ на Борхес, което Илиян ми подари. Потънах за две седмици в троянският балкан и го чесах. Чесах и други неща, но само това още ме сърби. Изданието е чудесно – на корицата се мандахерца котката на Жоан Миро, която е избягала от къщи и от всякаква форма. Съдържа почти всичките разкази (на котката), както и малко поезия.

Има една алхимична пропорция в писането, която като читател ме очарова чак в стомаха (знаете го онова чувство). Когато авторът влага доза личен елемент, разкрива залче от душата си (или описва реална биография/ историческо събитие) и същевременно не спира да фантазира, да изопачава, да си играе с реалността. Така от една страна е достатъчно сериозен и искрен (без да изпада в патетични излияния), с което ме печели емоционално. От обратната пък се заиграва, иронизира себе си/света, разбива клишетата и им връща изначалния блясък, с което ме награбва интелектуално. Ако също така (или иначе) успее да вложи две супени лъжици дух и щипка стилистична ловкост в писането, то аз съм негов и той е мой (без значение от цената).

Всичко това успя да направи Борхес за мен. Ерудицията му не отстъпва на Еко и Джойс, но за разлика от тях Хорхе успява да се запази обикновен и непосредствен. Той притежава нещо твърде рядко – качеството да бъдеш човек, да имаш духовна широта, която е отвъд суетата и отличията. По повод вечното му пренебрегване от комисията за присъждане на нобелова награда казва: ‘ Те толкова често са мислели да ми я дадат, та имат чувството, че вече са ми я дали.’

Още малко брилянтна ирония, тънка като резен пъстърма – някакъв журналист веднъж го бъзнал, че е хитър и публикува само добрите си стихове. Хорхе отвърнал: ‘Аз съм дори още по-хитър. Пиша само добри.’

Като истински поет Борхес никога не написва нещо по-дълго от разказ, тоест не се олял подобно гореспоменатите светила. Самият той лаконично обяснява, че е твърде мързелив, неумел и далновиден, за да се захваща с романи. ‘Трудоемка и изтощителна лудост е да пишеш дебели книги, разгръщайки в петстотин страници идея, която може да бъде изказана прекрасно за десет минути. По-добрият начин е да се престориш, че книгата е вече написана и да предложиш обобщание, коментар върху нея.’ Така идеята на автора се предава убедително и ясно без да му се налага да изпада в ненужни подробности. Аз лично съм възхитен от подобно мислене.

Борхес не се страхува да скочи в метафизиката. Смесвайки елементи на митология, математика, философия и теология той успява да върне холистичния облик на света, създавайки усещане, че всяко нещо е проекция и част от другото. Често разказите му обрисуват реалност, изглеждаща по-разумна и зряла от нашата. Например в ‘Тльон, Укбар, Orbis Tertius’ описва свят, напълно противоположен на крайния материализъм, детерминиращ цивилизацията ни. Свят, какъвто може би щеше да бъде нашият, ако бяхме обожествили идеализма на Платон, вместо логика-позитивист Аристотел, ако бяхме по-отворени към солипсизма на Бъркли, природата на квантите и принципите на Дао.

Все пак Борхес си остава интелектуален автор. При него всичко е недоизказано, маскирано, карикатурно. Детайлите са многопластови, нюансите – едва забележими. Повечето разкази ги четох по два пъти и гледах редовно да си пия гинкото. Всъщност аз не съм добър критерий; мен майка ми ме е изпускала като малък и оттогава не се славя с аналитични умения.

Но. Всяка жаба да си знае мярката. Спирам, докато все още мога. Удоволствието от четенето остава за вас. А за мен – да ви завиждам.

Ето местенце с някои разкази, които не смятам за представителни, но все пак. Препоръчвам всичките да се прочетат наведнъж (от книгата). Ма аз какви ли не неща препоръчвам. Туй то.

http://www.litclub.com/library/prev/borges/index.htm  

‘Безгрохотни сражения на залеза
над крайните квартали,
все същите разгроми древни на небесна бран,
опустошителни зори, които тук достигат
от дъното пустинно на пространството
като от дъното на времето,
градини черни на дъжда, сфинкс в книга някаква,
която се страхувах да отворя,
и чийто образ все се връща в сънищата,
прахът и ехото, които ще сме скоро,
светлика на луната върху мрамора,
дърветата, които се издигат и пребъдват
като невъзмутими божества,
нощта взаимна и дългоочакваната вечер,
Уолт Уитман, неговото име е всемира,
нетрепващият в битка меч на крал
в притихналото русло на река,
саксонците, арабите и готите,
които, без да знаят, дават потеклото ми,
дали съм аз това дотук и всичко друго,
или това са тайни ключове и мъчни алгебри
на онова, което никога не ще узнаем?’

Днес станах както най-обичам -
с изгрева.
Събуди ме едно хайку на Башо:

‘В мъглата на разсъмване
отеква
камбанен звън.’

Сварих аромат на кафе, с който си измих очите. Вместо сутришна гимнастика почистих къщата. Пуснах си Morcheeba и ми стана толкова хубаво, че си направих пълнена чушка със сирене. След това се потопих в дебрите на http://www.litclub.com , където ме очарова част от наситената поезия на Ана Мария Навалес . . .

‘Тези думи без име,
които всеки ден се мъча да събудя,
са паметта на един миг,
изгубващ се в мъглата.’  (онази същата на Башо)

. . . а също и циничната проза на Чоран. Открих дори хубава критика.
В един момент се спрях, за да оставя прочетеното да ме проникне, да стане част от мен. После се роди това стихче.

Имало едно време
което обичало да чете между редовете
в театъра
и да пише по листата на дърветата
А където се спирало да помечтае
оставала малка вечност

И всичко това до единайсет часа. Вече без угризения мога да кажа ‘добър ден’ на съседката.

Жму роди и вече не е корем с крака. Опита се да го направи в скута ми, но реших, че още не съм напреднал достатъчно с йогата, за да мога да седя неподвижен като Бодхихарма няколко седмици (той девет години не мръднал, но да не меря пишка с него).

Последните две седмици прекарах в троянското ми село, което заслужава да бъде увековечено в недостойните ми излияния. Освен че е забележително красиво, то е удивително и със своята иреалност. Казва се Ломец (от ломя), въпреки че в района няма камъни, още по-малко -ломни. Наред с това там действа една своеобразна логика на имената, които се придържат към четирибуквието – Гана, Пена, Цочо, Дочо, като много от тях – Моню, Цаню, Таню, избягват традиционното ‘ьо’ окончание, в името на принципа. Прапрадядо ми решил за разнообразие да кръсти сина си Стоян, но явно на съселяните това не им понесло, защото цял живот му викали Цоко. Баба ми дори по паспорт се води Цокова. Това съвпада и с друг невъобразим обичай – на всеки да се дава някакво алтернативно индианско име. С изненада открих, че моят роднина дядо Лалю всъщност се казва Радю. Това, обаче, явно вече само той го помни. Подобни случаи бол.

Също така. Всички котки в селото се казват Писю, но за сметка на това са неизбройни. Освен другото са и човекоядци. Изядоха ми ушите, и то добре, че само с това се разминах. Още с пристигането ме налази многоцветна сюрия и бях принуден да им дам повечето си храна. След като останах без такава далновидно реших, че всъщност не ми е до ядене и карах главно на слънчево хранене. Угасих си съзнанието, седях в съзерцание и си бърках в носа за духовно прочистване. Няколко дни по-късно един вътрешен глас ми припомни лафа за Хитър Петър, който тъкмо научил магарето си да не яде, и то взело, че умряло; та слязох до downtown-a на селото и се нагрухах подобаващо.

Това лято нямаше гъби, и не можах да повторя приключението си от ей този разказ. Нямаше раци в реката, почти нямаше и река, което малко ме натъжи, но нали не го мога това, та се отдадох на други страсти. Обикалях балкана, нищонеправех стръвно, няколко пъти дори си опекох царевица и картофи на жар.

И ето както пиша сега, осъзнавам, че само цапам с думи красивото си преживяване. Затова ще спра и оставя мълчанието да го изрази адекватно. Както е казал поетът, тоест аз:

Върнах се. Но тихо, тихо . . Капитан Пишмунда (дракончето Жму) днес ражда.