‘Някога духът беше бог. После стана човек. А сега е направо сган.’

Живеем във време, в което епичното е отживелица. Най-значителните му проявления са футболен успех в евротурнирите или пет-процентов ръст на пенсиите. Дотам се маргинализира героичното, че вече му се подиграват. Сега на мода са малките ценности. Хора с големи са смешно-наивни.

А историята има нужда от герои (Верно ли бе, бате). Защото те й дават съдържанието. Такива ще срещнем още в първата литературна творба - Епосът за Гилгамеш, от който ни разделят няколко хилядолетия. Оттам започват приказките за приятелство, за безсмъртие и вечно търсене, за човека като път нагоре. Епичното минава през Омир, Данте, Гьоте, Сервантес, през биографиите на Линкълн, Шлиман и много други вече преекспонирани имена. Та до днес, би било логичното финално изречение.

Днес обаче човечеството се множи, но сякаш се смалява качествено. Спокойствието, сигурността и пълните стомаси раждат посредственост. Нямаме си аналог на Левски (човек с болестно вманиачаване), на Ботев (наивен идеалист), на Дънов (сектант) или поне на Георги Димитров (промит червен мозък). Затова когато онзи ден срещнах един човек, който ми навя алюзията за Дуенде, за епичност в делника (ако не друго, поне като потенция), се зарадвах дивашки. Жалко, нали, да се радвам на такъв микроб (евентуално) величие. Но пък се сетих за малкия Бастиян от ‘Приказка без край’ и за това, че вселената се ражда от прашинката, а животът - от бактерии.

(Всъщност сигурен съм все още има епични личности. Големите раци се крият под камъните )