През последната година се сблъсках с различни професионални писатели, поети и други про-та в изкуствата, които прекалено се прехласват по формата и само нея виждат. Търсят нестандартното и авангардното, подминавайки с пренебрежение всичко, което повтаря познатото. Интересното е, че много от тях изглеждат доста безлично, поведението им с нищо не блести. Та за формата ли говорим.
Срещнах също професори и докторанти с емоционалност на шестокласнички, духовно закърнели интелектуалци, и всичко щеше да си е съвсем наред, ако не беше тяхната арогантност и самомнителност. Грозното при такива хора е, че мачкат околните с дребните си превъзходства, налагат някакви стандарти за качество, по които те да са качествени. Иначе казано, гледат да стъпят на някого, за да са по-високи. Излиза, че като не можеш да си качествен човек, ставаш професионалист в нещо. Нещо, зад което да се скриеш.
Все си мисля, че светът се крепи на хармонията и в този контекст човешкото развитие трябва да балансира между физическото, емоционалното, интелектуалното и духовното. Всяко от тези измерения е еднакво съществено и е отражение и катализатор за останалите. Така нареченият ренесансов човек развива цялостно себе си, а многообразните му качества почиват на една основа, наречена човешка зрялост. Без тази зрялост ‘и най-умният е малко прост’, а геният - само надарено дете.
Съвременното бягство в тясната специализация е мащабно като великото преселение на народите и величествено като шекспирова драма. Сякаш липсата на внимание и признание в пубертета (а понякога и просто на секс) кара хората да се комплексират и да търсят самочувствие в сферите, където имат някакво предимство, като често направо се заравят там. Жалко наистина, защото всички те могат да бъдат изключителни, ако първо се научат да бъдат хора. Това ме подсеща за класиката и този шекспиров сонет:
32.
“Щом надживееш сетния ми ден,
когато в прах приятелят ти скрит е
и трябва в сътворените от мен
несносни думи да се взрат очите,
с по-сръчното си време ги сравни.
И нищо, че са толкоз остарели,
за тяхната любов ги съхрани,
не зарад римите им неумели.
Една едничка почит ми отдай.
Кажи: “Да беше Музата му жива,
потомък би създала, то се знай,
от ранг по-висш, с осанка по-красива.
Да, за стила чета поета нов,
но него - зарад силната любов.
Та си мисля, истински творец е онзи, който успее да съгради себе си. Животът е най-великото произведение на изкуството.
Но и това е само мнение.
3 Comments so far
Leave a comment
Много ми хареса този пост, защото и аз съм за същото мнение 
Даже не мога да цитирам конкретно изречение, толкова всичко което си написал да ми хареса!
Поздрави, Иване
Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>
Оскар Уайлд беше казал май, че е вложил само таланта си в изкуството, а гения - в живота си. (Цитат по памет)
Comment by hazel 08.13.06 @ 13:53Съгласна съм с всяка дума от поста ти иначе:)
Поздрав от морето.