Перфектен кръг

Сънувах, че съм пеперуда. Не, това го сънува Джоу*. Птица. Това бях в моя сън. Но не знаех. Съдех за себе си по околните. Като тях се учех да летя в кръг. Катерех стълбички. Кълвях в паничка. Родителите ми ме учеха да викам ‘Га’. По-силно. Обичах ги, защото само тях познавах. Мина доста живот и ме глождеше. Някаква вътрешна нужда оставаше празна. Бях чул думите на светеща чайка за другото. Нещо трепваше в мен и гаснеше, ненамерило потвърждение в другите.
Книжни призраци. Само призраците ми говореха различно. Резонансът на сърцето ми ме правеше щастлив. Неразбираемо. Ежедневен шум ме заглушаваше. Обърквах се.  Кълвях от притеснение. Крещях. Кълвях. Остарях. В тишината на прииждащата смърт чух ясно ‘Това е сън. Повярваш ли му ще умреш. Ти сам създаваш своята реалност.’  Събудих се от пот в очите. Студ и ужас. Онзи глас, отвъден, спокоен, постепенно се сля с гласа на Мейнард от колоните . . . ‘дадох ти очевидното, за да видя дали ще погледнеш зад него . . . ’

* Чжуан-дзъ, ‘За превръщането на нещата’.