музи Ка
вторник август 29th 2006, 15:55
Публикувано в: Без категория

През нощта имах гости, стари приятели. Бяха си същите.
‘Каква нощ’, каза замечтано Чоко, биейки чимбер на Боко, ‘красива и само по нощница’
‘Кога за последен път й надникна под нощницата?’
Този въпрос явно беше за мен, въпреки че Чоко смучеше току що ухапания си пръст, гледайки ядно надолу.
Наистина, кога ли беше? Сетих се за лятото в Уисконсин, където бях заобиколен от езеро и дървета, чувствайки се като Хенри Дейвид Торо край Уолдън. През деня четях и бродех по пътеките, а през деня стихоплетях и по малко работех. Нощем пък лежах на ливадата зад бунгалото и се разхождах по Млечния път. Отчупвах си по парченце, намигах си със звездите и се чувствах безсмъртен.
А сега тук живея като аристократ, дните ми минават в театър, кино, четене, общуване с умници - всичко, за което съм мечтал да имам време, и въпреки това нещо в мен остава празно.
‘Даа’, каза Боко, почуквайки по главата ми със свободната си ръка, кух кат лей . .’
В този миг Чоко най-после успя да го клъвне по сливиците . .
‘Хей, не е честно, на сън също боли.’
‘В комиксите честно няма’, ухили му се Чоко (в комиксите щъркелите могат), ‘ти всъщност нямаш сливици, защото си измислен.’
‘Тогава защо седиш в града, а не идеш сред природата?’, каза Боко и наплю Чоко в окото.
Такъв беше планът като се върнах в България, но се появиха диагнози, терапии и дълго нямаше мърдане от града.
‘Оправдания, оправдания. Какво като съм измислен, аз нали не знам за това, и си ме боли наистина.’
Мда, оправдания. Проблемите не са по-силни от стремежа към хармонично израстване. Бях забравил това. А толкова пъти съм го доказвал. Като помисля само . . .
‘Доказвал си, ама понякога без виагра няма доказване,’ каза джуджето Пишпунта, което пушеше пура и правеше кръгчета с ухо.
‘Ъхъ’, отвърна Хаяско (също джудже) от другия фотьойл, ‘а за сърбежи препоръчвам бобър.’
През последните месеци бобър ми беше йогата. Откакто почнах да се йогам ежедневно, мислите ми се прочистиха и . .
‘И се просълзявам като го слушам този’, каза Майора и ме стрелна със стъклен поглед, ‘направо ми се повдига от философстването му, а тук дори няма на коя да го сложа.’
Мда (пак), времето се претърколи и вече не ходя на терапия. Това не промени нещата. Забавлявам се, наливам се със знания, успявам във всичко и всички, но онази костилка най-вътре в мен, сърцевината (градът ме купи, трябва да си бръкна в джоба и да си извадя изводите) остава празна.
Виаграта вече не изглежда лош вариант. Първо ще пробвам еко вариант – обиколка на Родопите . .
‘А ако не ти стане, си изрежи ноктите и пак я пробвай’, обади се глас от корема на Чоко.
‘Ще му стане, ама като се върне в града пак ще му падне, знам го аз него’, добави Майора.
Как да не им се дразня на копелетата като са толкова прави. ‘Аз вас само ви сънувам, скапани измислици’, съснах почти насериозно.
‘Какво като съм нисък’, беше Хаяско, ‘ти пък ако беше истински, щеше ли да мрънкаш толкова?’
Точно тук се появи съвършеният образ на Дин и сънят ми стана мокър. Всички се изпокриха на сухо в килера. Изстихна. Гледах тръпнещата й усмивка. Нещо в мен се надигна и разбрах, никаква виагра няма да ме оправи, трябва ми муза. Пресегнах се да я докосна, но дори и на сън десет хиляди километра са си пак толкова. Взех лист и написах – като се събудя: 1. да си измия зъбите 2. да си направя йогата 3. да си намеря муза.

И си намерих. Дори е от женски пол. И е красива. И какво ли още не. Не, че тези неща са от значение (преди време музата ми беше котка). Единственото, най-важното – тя е огледалото, в което се виждам завършен, катализатотър, другият облак.
Пак съм мълния.

 

‘Възпявам електрическото тяло.
Пълчища от любими ме обгръщат,
обгръщам ги и аз, те не ме пускат,
додето аз не тръгна с тях, не им отвърна,
не ги пречистя и не ги изпълня
с душевна пълнота.’

 

Само че възникна проблем. На музата й стана толкова хубаво с мен, че чак се уплаши. Затова нека всички й стискаме палци. Дано успее да превъзмогне страха от високото напрежение. То си струва.



spirited away
вторник август 29th 2006, 15:24
Публикувано в: есета/разкази и безподобни

Рила е свещена планина. За тези, които вярват в свещеното. А самата вяра е нещо, което се научава (питай исихастите).
Всяко поклонение е път към вярата. Крачките са молитви на вътрешна тишина. И когато се очистиш от чуждото на душата ти, се появява пълното доверие в живота. То е лекота и простичка сила, която претворява света. Тогава вярата става като дишане и вече няма нужда от молитви или други атрибути. Тази вяра няма общо с религията (извинете за мръсната дума). Тя е единство със себе си, хармония, познание. За нея лятото отидох в Рила и ето какво ми се случи:

Опънах палатката в лагера на дъновистите, после се разходих бос до Молитвения хълм, седнах и се отдадох на медитативно съзерцание. Точно тогава си погледнах краката и след първоначалния шок си изрязах ноктите. На другата сутрин се събудих, казах здрасти на слънцето още щом влезе и играх паневритмия (пан-, ритъм) с бялото братство. Почувствах се почувствал се и реших, че съм готов да тръгна сам нагоре. Потърсих усамотени пътеки. Оказа се, че който търси не намира (беше пълно с народ) и затова отцепих накъдето през баирите. Все се натъквах на конски лайна и несъзнателно ги приех за напътствие свише. Имаше на най-непроходими места, което ме накара да се сугистирам, че все пак са проходими. Голяма работа е самовнушението, но за това после. Минах през Рибното, Детелината, Близнаците, Бъбрека. С всяко следващо езеро вибрациите се усилваха, обливаше ме ескалиращо усещане за чистота. Мозъкът ми се изпразни от мисли (което, повярвайте, е не по-малък кеф) и ме заляха някаква магична увереност и чувство на безстрастна радост.
На Окото сякаш преминах невидима бариера и излязох от човешкия свят. Поздравих езерото както предишните, отпих от него и поседях в съзерцание. Нищо не ме разсейваше (нали си бях изрязал ноктите), пружината на духа ми взе да се развива и усетих отприщената сила да ме обладава. Беше вече към шест, тоест време да се връщам, но сякаш всичко тепърва започваше и си казах, че не мога да се върна преди да съм се докоснал и до седмото езеро - Сълзата. Огледах се във всички посоки като истински шоп. Влак нямаше, но и езеро нямаше. Затова реших пак да се доверя на конските лайна и препуснах по един от баирите, които вече придобиваха съвсем отвесен вид. Походих, погледах и тъкмо почнах да решавам да се откажа (почти се бях качил на най-високото), когато спрях. И то не защото конските лайна свършиха, а поради наличната пропаст в краката ми. В далечината долу се виждаше изворът на някаква река, която се виеше в приказно красива долина. Стотина метра над нея, на някаква скална тераса беше езерото. Омагьосах се. Знаех, че трябва да стигна до него, но не виждах и помен от пътека. Обаче имаше конски лайна, което внесе доза успокоение във вените ми. Пак последвах гласа божи и се шмугнах в една урва, която, макар и екстремна, ми се струваше възможна за спускане. Представляваше каменна река (малки скални отломки), с около метър тревица от двете страни, заградена от отвесни скали. В един момент осъзнах, че съм достигнал the point of no return и си дадох сметка, че до долу са над двеста метра предстоящо лазене. Точно тук отдадох пълно право на философската школа на рационалистите, които за разлика от емпириците отричат обективността на сетивата. Бях подценил ситуацията толкова пъти, че направо ми се дръпна лайното. Не само трябваше да сляза до долу, в успеха на което започвах да се съмнявам, но и да се върна горе (задължително по друг път) и после до лагера преди да се е стъмнило. Вечер температурите падат почти до нулата и евентуално замръкване в планината (над 2000 метра надморска) би означавало или падане в пропаст или пълно фризиране.
Онова ми нямаше накъде повече да се дръпне и ме обзе някакво неземно спокойствие. За да имам шанс да се върна по светло, трябваше да проява нечовешка физическа издръжливост, като същевременно се движа в алегро виваче. Това и направих.

Опитвах се да не стъпвам на камъните, защото едно раздвижване на реката би променило трайно визията ми. Лазех надолу като човека-паяк, хващайки се за всяка възможна тревичка и завиждах змейски на човека-прилеп. В един момент камъкът под стъпалото ми се сурна и аз с него. Тъкмо да литна съвсем и с котешки рефлекс успях да се хвана за скалата отстрани. Тя пък реши да се откърти и към трийсет килограмово парче се стовари на ребрата ми. Слава богу те само изпукаха, на всичкото отгоре успях и да се закрепя. Как човек да не живее в благодарност. Направих бърза равносметка. Имах силно разтежение на китката, мускулна травма на бедрото и четири дълбоки порязвания, от които целия бях в кръв. Но бях жив и с това се изчерпваха всичките ми желания при евентуална среща със златната рибка (или гущер, в случая). Освен това увеличих колекцията си от белези (страстен събирач), като прибавих цели четири към онези от виетнам (детството ми). Продължих да пълзя надолу, като регистрирах внезапното изчезване на скепсиса ми към молитвите. Помежду тях се сетих за онзи сериал ‘Стъпка по стъпка’ и се замислих за метафизичните смислови дълбини на всяка дума. В днешно време май плуваме в дълбокото само когато ни хвърлят.

Времето в този момент не съществуваше, мислите ми бяха кристални и нямаше нищо друго освен мен и живота. Ей на това се вика просветление. След повече от час и няколко благополучни залитания стигнах подножието. Погледнах нагоре, нож нямаше. Взех да хълцам, като видях откъде съм се спуснал. Странно, но желанието ми да отида до езерото се беше превърнало в непоколебимост, въпреки дефицита откъм време. За тази цел трябваше да се изкатеря до терасата, което направих учудващо бързо за куцащ човек. Пак започнах да срещам конски лайна, което съвсем ме убеди в божественото предопределение (в един момент на урвата псувах всички коне на света). Това преживяване явно съвсем не беше случайност. То обаче не беше приключило, затова запретнах крачоли и припнах нагоре.

Езерото беше изключително. Наистина отникъде нямаше пътека към него. Тази уединена непристъпност му придаваше почти свещено измерение. Беше малко и прозрачно, поне докато не цопнах в него. Стоях във водата и се усмихвах както никога. Ще оставя един празен ред, където не успявам да опиша усещането.

Седнах на брега и медитирах няколко минути (малко ме разсейваше едно прясно конско лайно, което мистериозно се беше появило отнякъде). За пореден път изживях усещането да видя бъдещето си, сякаш целият живот е част от холограма, чиято най-малка частица съдържа вселената. Усетих енергийните канали на планината. Смесих се с тях. Като свърших, отпих от водата и направих един от древните ритуали за благодарност и пречистване. Точно тогава видях отражението си в езерото. То недвусмислено показваше, че съм кон. Моментално се шокирах. И съвсем разбираемо, чувал ли е някой кон да медитира.

Не ми оставаше друго, освен да впрегна всичките си конски умения, за да сляза от терасата и да изпълзя някак по отсрещния склон. Подметнах му факта, че ни делят само две букви и той се оказа благосклонен, намерих едно местенце, по което катеренето беше възможно. Пак захващайки се за тревици (по-често за бодили, ма въобще не се оплаквах) успявах да се дистанцирам от падането и някак допълзях до билото. Проснах се на земята и оставих дъхът ми да ме догони. Едва ли някой е развивал такава скорост по почти отвесен склон. Имах към четирийсет минути до пълното мръкване. Не знам откъде намерих сили, но се затичах. Имаше доста равни участъци. На стръмните се пусках шус без да мисля, щото в такива случаи е противопоказно. По едно време съвсем си изплюх червата и добре, че си носех торбичка. Сигнах до лагера при пълен мрак. Едвам си намерих палатката. Цапардосах се на земята, болките в крака, ръката, ребрата и срязванията ме връхлетяха с наднормена сила. Изхилих им се. Седнах и си свих цигара. Свих и коняк (от хижата) и отпразнувах този забележителен ден. Пожелавам на всички пушачи да пушат така.

(после се оказа, че това били Отовишкото езеро и Отовишката река, до Сълзата си имало ей такъв път)



епоси
сряда август 16th 2006, 19:46
Публикувано в: Без категория

 ‘Някога духът беше бог. После стана човек. А сега е направо сган.’

Живеем във време, в което епичното е отживелица. Най-значителните му проявления са футболен успех в евротурнирите или пет-процентов ръст на пенсиите. Дотам се маргинализира героичното, че вече му се подиграват. Сега на мода са малките ценности. Хора с големи са смешно-наивни.

А историята има нужда от герои (Верно ли бе, бате). Защото те й дават съдържанието. Такива ще срещнем още в първата литературна творба - Епосът за Гилгамеш, от който ни разделят няколко хилядолетия. Оттам започват приказките за приятелство, за безсмъртие и вечно търсене, за човека като път нагоре. Епичното минава през Омир, Данте, Гьоте, Сервантес, през биографиите на Линкълн, Шлиман и много други вече преекспонирани имена. Та до днес, би било логичното финално изречение.

Днес обаче човечеството се множи, но сякаш се смалява качествено. Спокойствието, сигурността и пълните стомаси раждат посредственост. Нямаме си аналог на Левски (човек с болестно вманиачаване), на Ботев (наивен идеалист), на Дънов (сектант) или поне на Георги Димитров (промит червен мозък). Затова когато онзи ден срещнах един човек, който ми навя алюзията за Дуенде, за епичност в делника (ако не друго, поне като потенция), се зарадвах дивашки. Жалко, нали, да се радвам на такъв микроб (евентуално) величие. Но пък се сетих за малкия Бастиян от ‘Приказка без край’ и за това, че вселената се ражда от прашинката, а животът - от бактерии.

(Всъщност сигурен съм все още има епични личности. Големите раци се крият под камъните :) )



слънч
понеделник август 14th 2006, 13:30
Публикувано в: поезия

Нещо малко от Сев, която цъфти като вишна.

Хората никога

Когато се самоубия,
вие ще плачете, о, ще плачете,
но няма да има кой да ви чуе,
каза водата на камъните
и се хвърли от водопада.
А те се разплакаха, о,
разплакаха се,
но имаше кой да ги чуе -
всичките хора всъщност ги чуваха,
но мислиха това за шума от водата.

Хората никога не разбират,
никога не разбират,
хората никога.



пардон
неделя август 13th 2006, 10:55
Публикувано в: Без категория

Пак се проявих като тиква. Наскоро споделих грандиозното си вдъхновение от един етно албум, наречен Thimar, който, не знам защо, набедих за сръбски. Изпълнителят се оказа Anouar Bahrem, който би могъл да е сърбин единствено по маниер на ругаене.

Ето линк за нещо, което просто трябва да се види. Този полски аниматор е впечатляващ. Гледах две негови няколкоминутни филмчета, които могат да се дръпнат от Arenabg.com

http://www.arenabg.com/details.php?id=16043 

При добра връзка може да се види и тук, но на малко екранче, което не е гот.

Това пък е сайтът на Fallen Art от другаря Багински - http://www.fallen-art.com/

 



ренесансовият човек
събота август 12th 2006, 17:44
Публикувано в: есета/разкази и безподобни

През последната година се сблъсках с различни професионални писатели, поети и други про-та в изкуствата, които прекалено се прехласват по формата и само нея виждат. Търсят нестандартното и авангардното, подминавайки с пренебрежение всичко, което повтаря познатото. Интересното е, че много от тях изглеждат доста безлично, поведението им с нищо не блести. Та за формата ли говорим.

Срещнах също професори и докторанти с емоционалност на шестокласнички, духовно закърнели интелектуалци, и всичко щеше да си е съвсем наред, ако не беше тяхната арогантност и самомнителност. Грозното при такива хора е, че мачкат околните с дребните си превъзходства, налагат някакви стандарти за качество, по които те да са качествени. Иначе казано, гледат да стъпят на някого, за да са по-високи. Излиза, че като не можеш да си качествен човек, ставаш професионалист в нещо. Нещо, зад което да се скриеш.

Все си мисля, че светът се крепи на хармонията и в този контекст човешкото развитие трябва да балансира между физическото, емоционалното, интелектуалното и духовното. Всяко от тези измерения е еднакво съществено и е отражение и катализатор за останалите. Така нареченият ренесансов човек развива цялостно себе си, а многообразните му качества почиват на една основа, наречена човешка зрялост. Без тази зрялост ‘и най-умният е малко прост’, а геният - само надарено дете.

Съвременното бягство в тясната специализация е мащабно като великото преселение на народите и величествено като шекспирова драма. Сякаш липсата на внимание и признание в пубертета (а понякога и просто на секс) кара хората да се комплексират и да търсят самочувствие в сферите, където имат някакво предимство, като често направо се заравят там. Жалко наистина, защото всички те могат да бъдат изключителни, ако първо се научат да бъдат хора. Това ме подсеща за класиката и този шекспиров сонет:

32.
“Щом надживееш сетния ми ден,
когато в прах приятелят ти скрит е
и трябва в сътворените от мен
несносни думи да се взрат очите,
с по-сръчното си време ги сравни.
И нищо, че са толкоз остарели,
за тяхната любов ги съхрани,
не зарад римите им неумели.
Една едничка почит ми отдай.
Кажи: “Да беше Музата му жива,
потомък би създала, то се знай,
от ранг по-висш, с осанка по-красива.

Да, за стила чета поета нов,
но него - зарад силната любов.

Та си мисля, истински творец е онзи, който успее да съгради себе си. Животът е най-великото произведение на изкуството.

Но и това е само мнение.



Перфектен кръг
четвъртък август 10th 2006, 16:03
Публикувано в: есета/разкази и безподобни

Ето още нещо от моята младост, когато се борех с големия сън . .

Перфектен кръг

Сънувах, че съм пеперуда. Не, това го сънува Джоу*. Птица. Това бях в моя сън. Но не знаех. Съдех за себе си по околните. Като тях се учех да летя в кръг. Катерех стълбички. Кълвях в паничка. Родителите ми ме учеха да викам ‘Га’. По-силно. Обичах ги, защото само тях познавах. Мина доста живот и ме глождеше. Някаква вътрешна нужда оставаше празна. Бях чул думите на светеща чайка за другото. Нещо трепваше в мен и гаснеше, ненамерило потвърждение в другите.
Книжни призраци. Само призраците ми говореха различно. Резонансът на сърцето ми ме правеше щастлив. Неразбираемо. Ежедневен шум ме заглушаваше. Обърквах се.  Кълвях от притеснение. Крещях. Кълвях. Остарях. В тишината на прииждащата смърт чух ясно ‘Това е сън. Повярваш ли му ще умреш. Ти сам създаваш своята реалност.’  Събудих се от пот в очите. Студ и ужас. Онзи глас, отвъден, спокоен, постепенно се сля с гласа на Мейнард от колоните . . . ‘дадох ти очевидното, за да видя дали ще погледнеш зад него . . . ’

 

* Чжуан-дзъ, ‘За превръщането на нещата’.



Лит Лит Ура
понеделник август 07th 2006, 16:30
Публикувано в: изкуство

Ученето през последните осем месеца сериозно окраде времето ми за четене, та сега мисля да си наваксам злодейски. Вече награбих няколко книги и ги засмуках както аз си знам. Това ще се отрази и на съдържанието тук. Най-после успях да кача неповторимата ‘Гъзове и Облаци’ на Иван Методиев. Така и не я намерих в нета, та запретнах показалци и я набрах собственопръстно.

Също така метнах разказ на Виктор Пелевин, който преведе един познат и е също толкова дефицитен. Награбна ме извънмерно и ми припомни колко го обичам този тип. ‘Generation П’ така ме очарова навремето, че я повторих моментално, а наскоро и потретих. Тъкмо се сдобих с ‘Чапаев и Пустота’ и вече сме си уговорили среща. В нета има доста негови неща, ето няколко линка:

http://underpear.gyuvetch.bg/pelevin/index.htm 

http://underpear.gyuvetch.bg/pelevin/gener_p.htm  

Второто е откъс от ‘Generation П’, която е вкусна еклектика с високо съдържание на хумор, нестандартност, психология, вавилонска митология и дълбочина (най-добрият анализ на съвременната масова култура, на който съм попадал). Из нета е пълно с анотации на книгата, така че аз ще се огранича с ‘прочетете ги’.

Друго, което ме отнесе наскоро беше сборник с четири новели на Аркадий и Борис Стругацки. Последните години позанемарих фантастиката за сметка на разни възсериозни четива, но това направо ми скри топката (от миналата година съм с една). Фантастиката тук е фон за широтата на идеи, непобиращи се в традиционното. ‘Пикник край пътя’ (по която е направен култовия ‘Сталкер’ на Тарковски), ‘Охлюв по склона’, ‘Милярд години до свършека на света’, ‘Бръмбар в мравуняка’ са необикновен поглед в бъдещето, провокиращ и многопластов като най-доброто в жанра.

Е, аз отивам да се гушкам с четивото. Скоро пак ще съм тук с впечатления.



Корени
сряда август 02nd 2006, 14:41
Публикувано в: поезия

Уилям Карлос Уилямс ми е толкова любим, че няма как да му се размине с one night stand. Затова ето ви още от него. А който не е опитал предишното, може да навакса тук.

Повърхността ми съм самият аз.
Под нея, знай, заровена е
Младост. Корени?
Всеки има корени.

Започват
Съвършенствата изострят.
Листенца пъстри цветето разтваря
под слънчев лъч.
Но не улучва ги хоботче пчелно,
отминава,
те пак потъват в глинестата почва
със плач —
да, плач го наречете,
що плъзва върху тях с печална тръпка,
докато се съсухрят и изчезнат.

Слизането,
сбор от отчаяния,
и без никакви успехи
е пробуда обновена
що обръща мъката назад.
Каквото не постигнахме, каквото   
отказахме на любовта,
каквото губим в чакане безплодно,
поражда слизане -
безкрайно, всемогъщо.

А това ми е в топ 3 . .

Не е възможно. От протекли струи
завесата прогнива. Tлен обгръща
плата. Но от машината студена
плътта освободи, не строй мостове.
Къде ще търсиш въздух за да литнеш
от континент до континент? Словата
да падат където си щат – дано улучат
любов от първи път. Рядка ще е тая
сполука. Прекалено много искат
да извлекат. Потопът глътна всичко.

И нещо малко от моите корени:

Прераждане

Мечтата,
която се стапя със залеза,
блести отразена в очите ти.
Не умира,
отново разцъфнала в чувствата,
които залезът дарява.



вруууум
вторник август 01st 2006, 0:25
Публикувано в: Без категория

Има толкова начини за летене. Качих се на байка и прехвърчах петдесетте километра от Ихтиман за два часа и малко. В тази посока си беше съвсем летежно. Спомням си, на отиване баирът до Вакарел (къде 20 км) ми взе здравето съвсем не назаем. Изплюх си червата от зор, събрах си ги и след няколко километра пак ги изплюх. То и в това има кеф. За непристъпните неща ми е думата (къде баири, къде хора). Страхотно е чувството да се напрегнеш до максимум, да се надрастнеш.

Та летях към Софето и си мислих. После само летях. Така се бях засвяткал, че отнесох GRE-то със 700 (от 800) точки. Доколкото ме светна Станчик, с този резултат влизам в Бъркли и Принстън. Малко ме е яд, че не се представих съвсем на ниво. На математиката накрая очите ми получиха мазоли и решавах задачите като маймуна - кръстословица. Дори не ми стигна времето за последните три-четири, та пуснах един фиш 5 от 35. Все пак трябва да призная, че това нещо беше най-голямата грозотия, с която съм се натискал. Не стига, че искат да знаеш думи като gerrymander и genuflect, а и трябва да си пушка-самострелка - трийсет задачи за толкоз минути. Всичко това, обаче, е вече в миналото, което го няма (щот’ си отиде). А напред се задават няколко месецa сибаритски живот. Ще си наваксам с книгите, които занемарих заради гре-нката последните осем месеца. Ще се навиждам с всички много и любими дружки, дори мисля да поприпкам като балерин из Рила и Родопите. От толкова време се точа, че заприличах на бръснарско ножче. Кръстова гора, Перперек. Ако някой обича да се губи из дерета и гори, сега е моментът да се предложи за компания. То и сам да се губя ми е гот (какво беше казал народа - сексът е за престиж, чикията - за удоволствие), но пък няма по-голям кеф от споделената паника.  Дори ми се ще да побръмча планински с колелото, но като се познавам, преди това е добре да си направя застраховка живот.

Както и да е, ей мъ пак в бърлогата. Замисляли ли сте се, че всъщност съм къртица. Онова отгоре с тревата е повърхността, а аз съм в дупката (не сатурнова, а земна). Обаче по-добре да си ‘underground’, отколкото ‘mainstream’.

То една къртица какво друго да каже :)