В края на театралния сезон искам да се върна към постановката, която най-много ме грабна. Имаше и други хубави неща - почти всичко в Сфумато, ‘Дуенде’, ‘Рибарят и неговата душа’, адаптациите по Чехов, че дори и комерски като ‘Хъшове’ и ‘Отело’. Обаче само моноспектакълът на Мариус Донкин успя да спре времето за мен. Затова още веднъж моето впечатление от него:
Тази вечер
Някои неща не могат да бъдат разказани. Те просто трябва да се преживеят. Понякога обаче са толкова големи, че споделям с мишката* това, което не мога да побера в себе си.
Колко смешно само, и най-значимата творба може да бъде видяна с прозаични очи, а малки искрени неща помитат. Обикновена житейска история, разговор между един Момо и един господин Ибрахим*. Изкърти ми бентовете.
Чувството е хаотично. Тичането в пет посоки няма логика. Логиката е като цикъл. Оби, OB, обичам без нея да тичам. Харесвам блясъка в очите ти . . С Нечо често си говорим за изкуство. Тук всеки има своя дефиниция. За Дюшан то е декориран писоар, за Кант – всичко без функционална стойност. За мен е онова парченце душа, еуфорично и агонизиращо, което крещи от творбата и кара формите да се размиват. Като в стихчето:
‘Love can never be portrayed
the same way as a tree . .
Оr the sea, or any other mystery.
It’s the eyes, with which we see.
It’s the sinner in the saint.
It’s the light inside the paint.’
Любов, ето какво е изкуството. Но не оваляната в секрети вагинално-ректално-орална, която е само парченце от цялото. Онази, по-голяма от тялото, която блести като квазар, кара ме да крещя и да треперя от опиянение, от възхищение към всичко. Харесвам блясъка в очите ти. Когато си почувствал нещо с душата си, докоснал си се до същността му и тя те е опърлила с неповторимата си истинност. Тогава мълча и те гледам усмихнат. Някои неща не трябва да бъдат разказвани. Отчупвам от щастието ти и се чувствам сит – Дарт Пич, Щастливия Люк, Краля на Рибарите.
Такива вечери са празник. Сгънах един дюнер с гастрономически кеф. После припнах по улиците като камилска птица на амфетамини.
Нямаше с кого да споделя щастието. Така е като ходя сам на театър. Обаче любовта е магнит, магия, кредит карта. Изведнъж пред мен се материализира най-великият клошар на света. Познах го, бивш учител, поет, велика душа. Цял ден си бях мислил за него, за този изчезващ вид хора, които са чувствителни като оголен нерв. Дори сега, подпиращ се на счупен чадър, този човек имаше осанка, беше ходещо измерение. Навремето се носеха легенди в училище. Пипваше по нещо в учениците и ги правеше хора. Само искрящият яркосин поглед беше оцелял през тези двадесет години.
Попитах го дали е ял, а той ме погледна усмихнато . . ‘Ядене има. И пиене има. Само цигара няма’. В първия момент се шокирах. Не бях очаквал. После бих тампона на логиката. Дадох му малко пари. Спогледахме се. От очите ми блесна цялото тазвечершно вдъхновение. Той гo пое с поглед, прибра гo в себе си и гo вкуси.
Нямаше думи. Очите му грееха, въпреки че наскоро му бяха ампутирали пръсти на краката, след като заспал на пейка в студа. Моите също блестяха и забравих, че сутринта ми се отвори шев от операцията и ми щръкна червото.
Върнах се вкъщи и си свих папирус с любимия Ред Бул тютюн. Пуснах стара ирландска песен, запалих.
Да бъдеш жив,
това е съвършенство.
И въпреки че има видове живот,
както духовна и телесна смърт,
да бъдеш мъничка частичка от света
е тъй красиво.
* . . клавиатурата или белия (не съм расист, така ги продават) лист.
* ‘Господин Ибрахим и цветята на корана’, пиеса от Ерик-Еманюел Шмит.
1 Comment so far
Leave a comment
Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>
Blagodarja ti za tova :-)….
Comment by andilcik 07.16.06 @ 17:15