В този ден трябваше да се случат съвсем едни неща, но се случи само репликата на Джон Ленън за плановете. Няколко души ми вързаха тенекия и не ми остана друго, освен да си подрънча насам натам. Само дето нямах надпис ‘Just Married’. Та подрънчах из централните улуци и градинки, купих си две (торби) праскови и две череши, повисях час на лостовете в 120то и тарампаджик се върнах вкъщи по някакъв път почти в обратна посока. Саундтрак към цялото ми шляене беше едно разкошно етно (май македонско) - Thimar, кавалът на Теодоси и някаква омагьосващо самобитна таджикска музика, наречена Luna Papa. Тъкмо бях забравил къде отивам и си влязох във входа. Обаче то и вкъщи човек може да се чувства на ново място. Екстемпорното (това не е мръсна дума) ми настроение бързо напълни осемдесетте квадрата. Трябваше спешно да го канализирам (преди да е избило в пъпка) и хванах Нечо да изкитари няколко дейвматюсчета с гарнитура от чили пепърки. Пуснах си гласа да тича като някакъв див балканджия. Той обиколи набързо теснотията и се върна (май отскочи и до съседите), забивайки се в мен, от което се наелектризирах и настръхнах. Ех, това настръхване е най-хубавото нещо на света. Даже очите ми настръхнаха и спрях да виждам, което ме подсети за думите на Фернандо Песоа:

‘In broad daylight even the sounds shine.

I listen without looking, and so see.’

После Нечо отиде у Сияна и останах сам в полумрака. Аз обаче обичам както самотата, така и полумрака. Усещането за чудо си седеше в мен и чакаше да му придам форма. Сетих се как го е направил Е.Е. Къмингс:

‘Какво щастие за теб и мен 
наш дом да бъде вечността;
слезли от благоуханните гори
на вечното сега,
да сме участници в тайнствата
на живота и смъртта
за ден, за два,
а може би по-кратко.’

Отворих пликовете с плодовете и им се метнах с такава стръв, че само дето не взеха да пъшкат. Сок от праскова се стичаше по брадичката ми, черешите ме направиха целия в следи от червило. Това ми напомни за няколкото жени, които са ми били толкова вкусни, че съм ги оглозгвал до костилката.

Време беше. От сутринта се точех на ‘Лисабонска История’, един от най-редките филми на Вендерс. Бях поканил няколко дружки да споделят усещането с мен, но това, че на всички им нацъфтяха някакви ангажета, не ме спря да си го гаврътна сам. Станах на локва от кеф. Чудната португалска музика ме върна към всички етно концерти от последната година - фламенкото на Пако Пеня, бразилското шоро, Сезария Евора, танго спектакъла и онзи шеметен тип от Сардиния, който ме омагьоса с нещо като бандонеон.