Това е първото парче проза в моята графоманска библиография. Споменът е още ярък и въздействащ, защото времето, което прекарах в онзи магазин, докато замествах един приятел, беше изключително. Много си я обичам тази еклектична синкретичност от идеи, чувства, лекота и безвремие. Дано се услади и на вас. Нави я:

Магазинни Хроники

Да пишеш е да израждаш мисли. Изплюваш ги с мастиления си език, отмиваш ненужното, завръзваш им връзките и ги пускаш да тичат.

Пиша върху амбалажна хартия. Тя е огромна и съм разюздан. Редовете ми се мятат като ръкоблудство. Няма номера на тези страници. Няма количество.

Разсейвам се в цвета на хартията. Не знам как се казва. Само колко неща не знам. Какво да кажа. Химикалката е жълта. Прекалено лесно. Не трябва да се захващам с лесни неща. Ще си остана в днес, което ще стане вчера. Книгата, която четох преди малко също е жълта (ако книгата е от Китай, жълта ли е?).  Не мога да избягам от инстинктите – да ми е лесно, да ме харесват. Обществените инстинкти. Раждам се, за да повтарям. Хм. Това не може да го казвам аз. Започвам наново.

Сгънах листа на две, за да не се разсейвам. Разсейването носи отчаяние. То е отпускане и нахлуване на монотонните послания на един брошурен свят. Никакво отпускане. Докато истината не стане като дишане. Стигнах до средата на хартията. Ако не бях сгънал листа, щях да съм наполовина на това. Ако бях писал ситно – на четвъртина.

Пийнах малко чай. Накара ме да се почувствам по-конкретен. Продължавам да пиша. Какво друго ми остава. Останалото не е избор. Чувствам се като Людмил Станев, който веднъж трябвало да не спира да пише, иначе щяло да му се случи итойнезнаелкакво, което много го плашело.

Нова страница. Или по-скоро дясната половина на същата. Трябва ли да напиша нещо умно или спецялно. Написах една правописна грешка. Така става при много напъване. Грешка или хемороиди. Баба ми казваше, че хубавият човек, каквото и да напише, все е хубаво. Хубавото прозира, казваше, през думите и през очите. Някои ценности трябва да се следват сляпо. Замислиш ли се, се объркваш, особено ако мислиш като Дориан Грей.

Открих, че най-добрият начин да избегнеш цинизма на света е като не вярваш, че съществува. Обратното също. Светът е болен, когато човешките мисли са болни. Отровени от навика, микробите или както там го наречете. Опитът на историята учи, че хората не се поучават от опита на историята. Това го е казал Шмегел, незаконният баща на Бухала.

Идва краят на листа. Какво ще правя после. Да спра да пиша? Ужас. Трябва да пиша! Сигурно има някакъв начин. Помощ.

Е, всъщност преигравам. Писането е за удоволствие. 

В магазина съм. Седя зад щанда и наблюдавам променящото се лице на вечно влизащия клиент. Това подостря вниманието ми. Хората са & - от сьомги до тикви без семки. Нямат маски. Никой не слага маска в магазина, освен онези, които са се срастнали. Гледат ме в очите и се смущават от начина ми. Някои са на автомат. 

За момент се притеснявам, че съм зад щанд. Не е като гора или библиотека. Бързо убивам този пристъп на социална принадлежност. Отдавна съм отритнал обществото. Но съм расъл в него. Кръвта вода не става. 

Десетте нощни часа са упоителен  коктейл от тишина и наблюдение. Прочитам учудващо поетичен разказ в стар брой на списание. Откъсва ме обезпокояващо от холограмата на битието. Все пак съм на работа. Случвам малки удоволствия. Черна маслина. Страници от човек на има Гвудбергур. Екзистенциални въпроси върху опаковката на пилето. Секундите са сочни. Усещам задоволство. Моето субективно време е повече от чуждото. Ха. Харесва ми да си играя с чувствата си. Да съм актьор, сцена, зрител. 

Споменът за дните е като сън  - беззвучен от твърде много шум, накъсан, припряно чезнещ. Колко трактати-приказки могат да се напишат в такава нощ. Затова отивам в 00 да докажа, че и моето лайно мирише.Влиза човек. Не е нужно да прави нищо, да казва нищо. Денят е изписан на отпуснатото й лице. Животът й. Поздравявам с тон на Робинзон, осъзнал Петкан през очите на осъден на вечна самота човек. Искрен съм. Сигурно от тишината. Не винаги е останал достатъчно живот, за да отвърне с усмивка. 

Време за сандвич. Все още съм зависим от това. Дъвча своята зависимост със здравословно удоволствие. После. Протягам се по всички котешки стандарти. Съседът ми отдолу – бай Хуан, и по-отдолу – бай Лао непрестанно ми напомнят да се протягам често. И други такива. 

Транслоцирам енергията си от стомаха във върха на езика. За да си почистя зъбите. Не става. Но е хубаво да опиташ. Вадя минералната вода, конците и дражето. Чист съм, следователно съществувам. Това е моята магазинно-мастилена нощ, в която ще изплюя себе си на амбалажната хартия. Като раждане. Можеш да се родиш само веднъж, каквото и да ти разправят. Утре хартията ще служи за опаковане. 

Като дъвча бившето драже, сега безвкусна дропла, нещо се издува на слепоочията ми. Бай Лао би казал – случайно не мъ. Представям си репликите на другите баьовци, които си пият абсента на масата горе. Всичко е любов. Всичко е относително. Лъжите, това са чужди истини. Какво повече мога да кажа. Същото. По неповторимо-моя си начин. Дори това вече някой го е казал. Рембо. На 16 години. Хартията свърши. Животът е прозаичен. Ако мислиш на хартия. 

Отново съм в магазина. Наложи се да моля другото момче да се сменим. Трябва да бъда тук. Времето е субективно. Охлюв. Хвърчило. В магазина няма време. Виждам неизкривено. Представям си, че съм на остров. Животът е изцяло мой. Само Петкан ме посещава. Спорадично. За да си купи цигари. Тихо е. Моят глас. Като свръхдоза. Развълнувах се. Ще погледам в очите на змията. Това винаги действа. Тя е дългозеленосива. С въртящи се празни зеници. С безстрастна усмивка. Измислих я такава, защото празнотата ми харесва. Змията и аз. После само аз. Безстрасрен и празен. 

Разбивам хладно случките от миналия ден. Като златотърсач. Подреждам буци смисъл. Смисълът си го измислям.
Късен клиент ми препоръчва проститутка от съседен клуб. Камелия. Викала и хапела. Изглежда щастлив. Купува си банани. Отчупвам къс от щастието, което ми подава. Прегръщам го с език. Плъзгам по папилите. Изплювам. Само за дъвчене. 

Дядо Кольо от щанда за колбаси открива филтрите за цигари. Продължава да пуши по кутия на ден, но с пластмасов филтър.
Мия пода. Гледам шарките на плочките. Очи с криле. Кръгове в очите. Въртящи се кръгове. Въртящи се кръгове в кръговете. Звук. Дядо Кольо ме потупва по рамото. Помислил, че съм заспал. Продължавам да мия. 

Опитвам салата с тиквички и чесън. Мазна е. Вкусен ми е фактът, че е вредна. СВС 98 – Истинското пиле. Пиле със зеле. Пиле с лоботомия. Рисунка на петел. Уж пили, пък петел. 

Връщам се към книгата. Разказва за малкия Кван Сайхун. После за големия Кван Сайхун. Кван живял в планината Хуашан, където хората се сливали с живота и ставали безсмъртни. Той и сега живее там, защото в китайския няма минало и бъдеще време. Олицетворение на закона на Бел* – ‘Аз съм и стар, и млад. Колкото мъдър, толкова и глупав . . ’,  но това го е казал стария Уолт*, който си редактирал книгата петдесет и пет пъти. Така става като напишеш нещо умно. Почват едни съмнения. 

Навън е вече светло. Ушите ми бучат. Слънцето огрява тролеите. Ежедневието се наслагва върху мен като картина. Аз съм картина под картината. Ще се рисувам пак, когато мастилената тишина ме отмие. Тук в магазина. 

Сега заспивам. По-дълбоко. Март е. Март е и в Ница. Мартеница. Усмихнати мартеници. Усмих на ти. Ти. Смихнат. Не, не. И спихнат не. Усмихнат. Да. Весел съм и брбр. Пиша. Играя. Си сам. Самодостатъчен. ‘Така е то’. Казал го е Воннеггътт. И друго е казал. Но то се побира в първото. Сещам се. Не се сещам. Все едно. Там си е. Ако ми е трудно, по-добре. Ще се надскоча. Мисълта ме гъделичка. Мисълта за всичко. Дори за чичко-тревичко . . .   Хамстер. Защото така ме харесват. 

* Законът на Бел доказва, че едно тяло може да бъде на две места в пространството едновременно. 

*   Уолт Уитман, ‘Стръкчета Трева’.

Разбира се, че имам и други най-любими писатели. Но този е бугарин и това го изстрелва с едни зърна пред другите.

Едва ли някой не е чувал за Людмил Станев. През 90те неговите книги, поради липса на наличности, се разпространяваха на ксерокопия, преписваха се по тетрадки, предаваха се сред студентите от ръка на ръка. Легенди се носеха за тях. Като свещения граал бяха те. Тази популярност се дължеше на чудовищното чувство за хумор на автора. Но това, което ме спечели мен бяха не само сълзите от смях, а и тези от искренност и истинност.. Такава комбинация е толкова рядка, че дори и с разхлабително трудно се получава.

Мисля да ощастливя себе си, а надявам се и други, като постна няколко малки неща с форма на борче тук. Да ми ароматизират блога, дет се вика.

Една сутрин Иван Петрович не се събуди.
Не се събуди в 6 часа. И в 7 не се събуди. В 8 часа напрежението нарасна, то той отново не се събуди.
        В 9 часа паниката беше пълна. Не е шега работа това Иван Петрович да не се събуди. Kaквo, пo дяволите, става, засуетиха се близките. Иван Петрович - акуратен и педантичен човек, и да не се събуди!
        Иван Петрович и в 10 и в 11 не се събуди. Това cякaш беше краят на света. В 12 на обяд в стаята влезе уж случайно Степан, вратаря. Дето се вика, направо влязъл и какво да види. Стой Иван Петрович вътре, досущ кaтo жив, само клати глава и вика:
        - Ах, Степан, ах, Степан, пропуснах заради вас да си легна, как сега ще се оправим - не знам.
        А Степан стои, пули очи и си мисли: “Иван Петрович! Уж учен човек, а пропуснал да си легне на мръкване.”
        Ами кyчeтaтa кoй ще нахрани?

Промяна

Мъжът и жената видимо се обичаха, но стаята им беше празна. Напълно. Е, като не се броят масата и леглото. Те също се обичаха, но не знаеха кой от тях е мъжът и кой жeната. След година младите хора се разделиха. В стаята останаха само масата и леглото. Нещо се бе променило в живота им, но те не заеха точно каквo.

МОЛБА

от едно коте, кoeтo не познава числата и се гордее с това

Моля погледнете надолу.
        Виждате ли едно коте? Аз съм това коте. Aкo не ме виждате, значи съм някъде другаде и не съществувам за вас. Но това не е страшно. Вероятно в този момент съществувам за няoй друг. Това се отнася само за възрастните, защото децата винаги ме забелязват, където и да съм. Всъщност аз основно съществувам чрез децата. Ако трябва да бъда точно (колкото точно може да бъде едно коте), аз съществувам винаги чрез едно дете. Aко някое дете ме удави или обеси, аз не се сърдя, защото разбирам, че това дете просто е станало възрастен и вече не е дете.
        Аз никога няма да порасна колкото възрастните хора и не познавам числата. Ето сега се сетих, че това е най-важото: това, че не познавам числата, ме кара да се чувствам свободно и коте. Hикога не пропущам слънцето в излишно бързане за някъде. A когато го усетя, внезапно лягам, за да го хвана на самото му място. Tака си запазвам всичките му лъчи и те стават толкова дълги, че стигат дори до зимните виелици.
Bсичко това ме кара гордо да се чувствам едно коте.
Вероятно разбрахте, че знам само числото едно. Но за мен това не е число, а първото ми име.                                                                                      С уважение:
                                                                                       Едно Koтe

Четенето като опияняващо удоволствие

Скъпи ученици, зная, че нямате много време за четене на книги. Сигурно си мислите, че това е скучно и самотно занимание за разлика от дискотеката. Докато чете, на човек не може да му се случи нищо интересно. Никой няма да ви застреля, защото сте харесали книгата, която той харесва. Не съм чувал и да стават масови сбивания за това, че някои предпочитат Елиът, а други не го понасят. Няма да чуете поздрав за момчето от трета маса (в читалнята) и неговата дама с нашумелия монолог на Разколников от хита на Достоевски “Престъпление и наказание”.
Но ако си представите четенето като опияняващо удоволствие, всичко става съвсем друго. В бара може да си поръчате 100 страници Джойс и 25 страници Кафка (все пак той е по-силен). Да не говорим за Хемингуей и Фитцджералд, от които се поръчват направо цели глави. Всеки си поръчва любимия автор. Барманът също от време на време прочита по някоя страница. И тъкмо сте свършили парите, но ви се чете още, и се появява някой непознат благодетел и казва: “Дай на всички по 50 страници от Селинджър. Днес аз черпя. Имам повод.” А какъв е поводът? Човекът с широките пръсти е спечелил на лотария събраните съчинения на Дикенс с оригинални илюстрации. Всички са усмихнати и радостни. Двамата старци в ъгъла се смеят шумно. Ами разбира се - и двамата четат Швейк. Богатият господин вляво от бара чете Шекспир и си разрежда с литературен анализ. Но това са луксове, които не всеки може да си позволи. Най-зле са скитниците без пукната пара, които могат да разчитат само на някой безплатно подхвърлен том от Маркс или Ленин - все неща неприятни за четене и неводещи до опиянение. Не дай си боже да прочетат стихотворение за партията от български автор. Тогава токсикологията не им мърда.
Но да се върнем в бара и да видим какво става там. Някои вече са чели прекалено много. Ето, високият младеж  в ъгъла плаче и крещи, че животът е безсмислен  и му се повдига от толкова много Камю. А седналата до него хубава блондинка, явно прекалила с Мопасан, го гледа влажно и се опитва да го целуне. Възрастният мъж зад тях, очевидно закоравял читател, смесва Толстой с Набоков, за да понесе по-лесно “Ана Каренина”. По-нататък е тоалетната. Старицата, която събира таксата, естествено чете вестник. Самата тоалетна е заета. Там пристрастените четат Буковски и Керуак, след което излизат с променени зеници. Сред читателите има, разбира се, и такива, които нищо не разбират от литература и спокойно може да им пробутат списание “Наш дом” вместо Балзак или “Ръководство по охрана на труда” вместо “Жерминал” на Зола. Те, разбира се, и разводнен текст няма да усетят и с часове могат да четат “Отнесени от вихъра”, мислейки я за “Кама сутра”. Всички други нещастници, които нямат пари за четене, пишат в близкото бинго цифри или решават кръстословици. Разбира се, и с четенето не бива да се прекалява, защото може да ви се увеличи мозъкът и тогава няма спасение. Сутрин, докато не прочетете едно малко хайку, ръцете ви ще треперят и светът  ще ви изглежда чужд и враждебен. И така докато върнете прочетените книги и съберете пари за нова. Ако нямате пари за цяла книга, едно литературно списание също върши работа. Вземете ли заем, може дори да купите нещо от Нобелов лауреат. Но да не мечтаем. При тези цени на книгите единственото, което остава, е да си изрязвате стари вестници, докато получите домашно четиво. И тук се крият опасности - лошите текстове с много курсив водят до ослепяване.
Отказването от четене е много трудно, почти невъзможно. Но все пак можете да опитате като от силни минете на слаби текстове и накрая на напълно безвредни вестници, партийни програми и предизборни обещания. Така ще стигнете до отвращение от четенето.

Тук обитават някои от нещата му:

http://liternet.bg/library/bl/s/lstan.htm 

http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=214&LangID=1

Две путки се срещнали и едната вика: знаеш ли, че говорят за нас, че сме били много кисели.

А другата: това сигурно са злите езици.

На това така се смях, че ме помислиха за епилептик. След толкова години култивиране, ерудиране и парфюмиране така и не се отървах от простака в себе си.

Още нещо от вегаския период. Затара ми липсва.

Кучетата не обичат затворените врати. За разлика от хората.
Хората затварят вратите. Кучетата ги отварят с постоянството на апостоли. Те чувстват нужда от пространства, за да разгърнат душата си. Ако ги няма, страдат.
На мен ми е студено, а жълтото куче ме гледа през стъклото, после гледа градинската врата, сякаш ми казва: ‘Не виждаш ли . . така затваряш и топлината’.
Неговата топлина, която е по кучешки искрена. Сякаш съм го ограбил от възможността да дойде без да го очаквам и да пъхне муцуна в ръцете ми. Гледа ме и чувствам, че трябва да му се извиня. Трябва още дълго да се уча на кучешка логика.
Хубавото е, че жълтото куче винаги ми прощава. Затова е Жълто.
Предполагам се досетихте, че да си жълт е качество. Нещо като да си. Иначе цветът му е по-скоро ръждив.

Навън е най-красивата буря. Дърветата се извиват страстно, дъждът влиза на тласъци през широко отворения прозорец. Настръхнал съм. Пия от бутилката, за да издържа на емоцията. Това е един от онези моменти на непосилна радост, в която можеш да се удавиш. Кръвта ми се пени. Как се спи в такъв момент? (Викам й ‘не се пени’, ама кой ти слуша, кръв уши няма).

Главата ми тича по облаци стръмни,
по бели течения,
виси по простори.
А погледът ми – бирено шише,
разлива се,
дрънчи и стене
от свръхчувствителност.
Посоките са думи.
Нещата - настроения.

. . .

Ще принасям всяка глътка въздух.
Ще посвещавам всяка крачка . . .
На теб, Живот,
на всяка твоя клетка,
студена като камък или пърхаща.
Защото е велико да споделям
цялото ти съвършенство,
да бъда част от него и да чувствам,
че аз живея в теб
и ти чрез мен.

. . .

Нощта е страхотна.
Дори да не заспя.
Дори да няма утре.
Нощта е страхотна.
И ще и се насладя докрай.