Вратата на банята е заключена,

но слънцето влиза през прозореца

и се къпе във ваната,

и се смее във пяната,

а сапунът плаче, защото

му е влязло слънце в окото.

                                      Жак Превер

Толкова съм жив, че не мога да заспя . .

Ето нещо, което циркулираше из нета преди време. Има своите забавнo-автентични моменти, въпреки че звучи преувеличено.

Малко преди 3 часа сутринта, в спешното отдление на гр. В. пристига момиче на 19 години в добро общо състояние. След 10 минути опити да разберем каква точно мъка я е довела в този дом на човешката добрина (извинете колеги), тя най-тържествено помолва всички мъже в стаята да излязат. Така практически оставаме без Доктора, но пък с голяма доза любопитство. Последвалият разказ няма да цитирам, но ще разкажа относително достоверно:

Била нежна нощ. Тя и нейният млад приятел искали да навлязат в нова фаза на взаимоотнощенията си. Вече 2 часа седели в дискотеката, в първата си фаза и след като изчерпали всички нейни предимства, с бясна скорост на животни, болни от вируса на разгонването, се засилили към неговата квартира. Той бил „ многу сладък и така хубаво й съ усмихвъл”. Всичко било по ноти.. Нотите били от онази песен:

„You and me, baby.
We’re nothing but mammals,
So let’s do it as they do on the Discovery Channel”

Тя нямала нищо против … Даже се обърнала  „на задна прашка, що’т той така ма обърна…ма то т’ва ни е нинормално..”. И някъде около този момент, изпитала ново, непознато чувство.. То идвало от място, от където обикновено идват неща, които всяки произвеждаме а се правим, че правим че не го правим ( поне в първия 1 месец, ако живеете заедно, примерно). Тя просто не разбирала какво става и затова, независимо че я „забулялу, ама мноооогу”, си прехвърляла няколко варианта за действие в главата и една песен на Азис, поне 1-2 минути. Накрая под напора на дедуктивно-индуктивен извод (цитирам „щото то и отпред имам нещу и отзад явну..”), любопитство и болка, тя се извъртяла рязко на 180 градуса … Помислила си, че можела да му счупи „онази работа”(!!!), но все пак го сторила.. Разбрала само, че той не е някакъв хромозомен мутант с двойно бойно снаражение и че болката отзад си седи. С рязко движение изтъгнала нещото (вече в състояние на крайна фрустрация)… и с безкрайно недоумение открила банан. Гледала (най-вероятно) както първата маймуна-първият банан.. Имало много емоционални катаклизми в душата й в този миг, но…нито един от тях не довел до реакция… Тя се усмихнала и му казала да продължат..просто без плодовете, ако можело.. Той бил зашеметен (аз лично предполагам, че и почти влюбен вече) от реакцията й…

„Направу ни мога да пувярвам чи си такава свясна!!!” й изломотил, точно след като свършил, в секундата преди да заспи. Тя - една истинска жена - не заспала. Защо останала? Ееех, любимата ми част… Разсъждавала за кратко и след като усетила пак, как я боли дупето се решила на действие..
Разказа само как обилно е намазала същия банан с вазелин. Как е протекла на практика операцията  „Око за око. Дупе за дупе.”, само мога да си представям, но предпочитам да не.. Резултатът бил зашеметяващ. Той така се изстрелял от леглото, че се треснал в стената и припаднал. Злочестият плод не останал там, където тя искала, но ефектът от него бил отвратителен, дори за нея… Момчето просто нямало как да стигне до тоалетната, а рефлекторната дъга вече се била задействала….  Така, тя пристига с леко кървене от „нали са сиещати, дупиту” и желание да разбере „дали това ни ма е разкъсало ниещу, щот ша му взема здравица”. Тя разказа всичко това не защото трябваше, а за да може да заключи ‘ Були ме и съм Омирзена . Честно ви казвам. Омирзена са чувствам”.Чак тук, мацката се разплака. Малко, но трогващо. Прегледаха я. Нямаше нищо сериозно. Тръгна си и даже ни благодари сърдечно. Аз също си тръгнах. След тази историйка исках да погледам ”Пинко Розовата Пантера.„  Омерзена и отмъстена, мислех си аз…Но..

На другия ден колегата ми разказа как след един час дошло момче със спукана вежда и странен поглед. Идвал от същия квартал и много му кървяла раната.. Докторът на майтап го питал „ Да не си се блъснал в стената като си скочил от леглото?”. Той с възхищение и почуда казал „А бе найш че точно така май стана”. Следващият въпрос бил логичен „А някъде другаде да те боли?”. „Ми да ти кажа боли ма гъза. Така съм са напил тая вечир, чи съм са насрал на пода вкъщи, да го еба. Кога съм си ударил галвата хич ни знам”.. Докотрът в началото си помислил, че това цялото е някъв номер .. Обаче гледайки момчето, все повече се убеждавал, че полу-пияният младеж наистина не знае какво е станало и наистина не помни нищо.
Предложил му да прегледа ако иска и гъза, но пича казал, че нямало нужда (Ай са да ни съм си паднал на гъза си бе) …

Историята завършва така.. Със залепена вежда и омерзена жена.. Аз не мога нито да съдя, нито да давам Де Гол-овски оценки… Само мога да кажа, че Джейн Остин не е разбирала така омерзението и би написла дълъг роман с много патос, сълзи, самосъжаление и житейски обрати.. Но в крайна сметка … O, tempora! O, mores!
„С пожелание за повече tempora и повече a-mores !” (Иванка Могилска)

Преди известно време едни познати се забърсаха. Виждаха се няколко пъти. Към края на поредната гимнастика девойката му позволила да я опознае и отзад (нещо не можел да свърши). Това помогнало и след сюблимното изгрухтяване й прошепнал: ‘Обичам те’.

А казват, че любовта е сложно чувство.

Смехурко обича живота и се усмихва на смъртта. Отхапва по парченце живот като от геврек, мляска и си мисли за трохите, които са били геврек, а после и геврекът, и трохите (т.е. пак геврекът) стават на каша. Смехурко се усмихва на смъртта, защото е отдалечен на една усмихната вечност от нея.  Да помни Смехурко не може. Може да се усмихва. Той сложи крилце от хлебарка на жълтия шкаф в кухнята и си направи гроб. Така, вече решил къде ще бъде погребан, можеше спокойно да се отдаде на други страхове. Най-много Смехурко се вълнува да се страхува от сърнички. Представя си как сърничката се приближава доверчиво, отърква меката си муцунка в ръката му, после го поглежда с влажен поглед и ‘Ам’, му отхапва ръката с едни ей такива зъби. Щото това не била никаква сърничка, а гримирана пираня. В опасни времена живее Смехурко. Един фейс-лифтинг сменя всички данни в паспорта. Добре, че си няма паспорт, че иначе току виж му цъфнал някакъв фейс-лифтинг на главата без да се усети. От такива мисли на Смехурко му засяда бучка на гърлото. И той си я слага в чая.

Всъщност на Смехурко му е толкова весело, че обича да си представя какви ли не ужаси. Например, че телевизорът се превръща в огромно гърло и му глътва всички гънки, включително и тази на шкембенцето, дето най си я обича. Оставя му само една болезнена празнота на мястото на гънките. Толкова празно, че чак боли. После Смехурко трябва дълго да си прави нови гънки като се извива в какви ли не изкълчени пози.

А понякога сънува наужким-кошмари. Например онзи, в който му открадват стотинките и той вместо да се радва, че няма да трябва да се чуди какво да си купи, започва да се ядосва най-сериозно, защото видял едни други хора така да правят. Направо от този кошмар го заболя главата. И добре, че така стана, защото това беше сигурен признак, че си е още на мястото. Смехурко беше започнал да подозира обратното. А представяте ли си да го зареже собствената му глава. Ще стане за резил. Ще трябва да пуска обяви, да проверява в ‘Изгубени вещи’. Въобще, само едни много добри приятели могат да му помогнат тогава. А ако пък не дай боже се зарази с онази болест и започне да го е страх да споделя с другарите, му остава само да си полива врата, въпреки че не е сигурно какво ще порасне.

Голям страх е това страхът. И си има голямо очарование. Случва се Смехурко да го чопли любопитно и да си счупи нокъта. Смуче си пръста тогава и дълго мисли, дали би си смукал пръста, ако не си беше счупил нокъта. Как да не е щастлив Смехурко с толкова приключения. Колко неща изчопля от себе си. Минават като ток през него и само трябва да седи и да им се радва. Чак му се иска да не ги осъзнава, за да им се чуди по-истински. Гледа той насам натам и все открива по някое изпуснато щастие. Сякаш животът е минал като кокошка и е нацвъкал всичко. Откъде тоя късмет при него? Да не би в минал живот да е бил някой много благороден бобър? Засърбяват го Смехурко зъбите и бърза да се почеше по задника, за да не го урочаса някоя прекалено натрапчива мисъл. После скача в кревата, затваря очи и оставя да изветреят всички смисли и други сериозности. Че току виж запомнил.

Ето какво е duende според Федерико Гарсия Лорка:

“Всеки, който пътува по тази бикова кожа между реките Хунар, Гуадалете, Сил и Писуерга, рано или късно ще чуе думите: “В това има много duende.” Мануел Торес, големият андалузки художник, веднъж каза на един певец: “Вие имате глас, имате и стил, но никога няма да успеете, защото ви липсва duende.” По цяла Андалусия, от скалата на Хаен до раковината на Кадис, хората постоянно говорят за duende. Чудният певец на фламенко, Ел Лебрихано, казваше: “Когато пея с duende, никой не може да се сравни с мен.” Старата циганка Ла Малена веднъж извика, докато слушаше Браиловски да свири Бах: “Оле, това има duende!”, но беше отегчена от Глук, Брамс и Дариус Мило. А Мануел Торес, човекът, който носеше в кръвта си повече култура от всички, които съм срещал, слушайки Файа, направи следната блестяща забележка: “Всичко, в което има тъмни звуци, има и duende.” Тези тъмни звуци са тайната, корените, впили се в плодородния чернозем, който е познат на всички ни, пренебрегван от всички ни, но от него ние взимаме истинското в изкуството. Тук Торес е в съгласие с Гьоте, който определя duende, признавайки на Паганини “една тайнствена сила, която всеки чува, но никой мислител не е обяснил”.

Duende е сила, а не поведение, то е борба, а не понятие. Един стар майстор-китарист ми каза: “Duende не е в гърлото, то идва от петите.” Това значи, че то не е въпрос на умение, а на истинска, жива форма, на кръв, на древна култура, на създаващо действие.

Госпожи и господа,
Аз ви очертах три ниши, с груба ръка поставих в тях музата, ангела и duende-то.

Музата остава безмълвна; тя може да се въплъти в тясно нагъната туника и във втренчените кравешки очи на Помпей, или в големия нос, с четири лица, който да й даде нейният приятел Пикасо.

Ангелът може да оживее в къдрите, нарисувани от Антонело ди Месина, или в дрехите на фра Филипо Лили, или в цигулката на Масолино и Русо.

А duende-то - къде е duende-то? От празната ниша идва лъхът на оня дъх, който неотменно витае над главите на мъртвите в търсене на нови простори и неподозирани гласове, един лъх на детска слюнка, на стъпкана трева, на покривалото, скрило лицето на Медузата, лъх, който възвестява постоянното кръщение на новосъздадените неща.”

Магьосник е Лорка, пил е от световната кръв и знае. Но какво става с онзи, който е само duende, който е дим без цигара, усмивка без устни? Как оцелява чистият дух извън вечността, в света на грубата материя и абсолюта на формата? Убива го някой Франко? Емигрира в Мексико за четирийсет години? Или се превръща в арт курва, обсебена от своята гениалност.

Имало някога трима другари - Салвадор, Федерико и Луис. Тях ги свързвало duende-то, както кръвта свързва едно семейство. Единият го влагал в картини, другият в стихове, третият в кино. Това нямало значение, защото знаели, duende не е форма и умение. 
В тази връзка Салвадор и Луис създали ‘Андалуското Куче’ - първия сюрреалистичен филм - безсмислица, целяща да подриграе аналитичната западна превзетост, вечното интерпретиране и вербализиране на изкуството. Duende не подлежи на обяснение, казвал техният филм. Оставете го на мира с хемороидните си напъни чрез него да си придадете смисъл. На премиерата в Париж Луис си напълнил джоба с камъни, за да замеря публиката в случай, че го освирква. Не го освиркали. Славословили го чак със срамни устни. Какво новаторство, смислова многопластовост, знаковост на детайла, казвали. Колко само се смяли тримата приятели на ефекта от малка им шега.

Но минало време. Duende-то Лорка умрял за идеалите си. Duende-то Бунюел отишъл в далечна страна, сред бедни и сърдечни хора, за да прави с нищожен бюджет филмите, които иска. А duende-то Дали станал знаменития гений, който в края на живота си подписвал празни листи за пари и умрял заобиколен от лешояди.

Това е житейската история на duende. Тя е красива, но и жестока, като този откъс от ‘дневникът на един дух’:

‘Напрягам се, за да си придам плътност, да бъда приемлив и видим. Уча се, че две и две е четири, че човешките отношения са думи и жестове. Защото иначе . . . иначе съм невидим. А това е почти непосилно.’

И все пак, мисля си аз, ‘когато си дух,  
можеш да си всякакъв размер.’

Как да не се радвам, че се върнах в България, когато тук съм заобиколен от толкова изключителни хора. Не само, че интелектът им искри като бенгалски огън, емоционалността им блика и ухае на домашна питка, духът им скача като кенгуру нагоре, но и притежават една омагьосваща чистота и безкористност, неприсъща за американското животно. През последните месеци получих цяла кошница видими и невидими дарове, и се чувствам ценен и обичан. Това компенсира на екс всички материални неудобства и  битови простотии, с които бъка бг ежедневието. Така, мисля, отговарям на онези, които в щатите изумено ме питаха защо си тръгвам, при наличието на толкова блазнещи оферти за оставане в страната на безкрайните (материални) възможности.

Хора, радвам се, че ви има. На ви пуйка за благодарност.

Алекс (знам, че четеш, въпреки че си траеш), благодаря ти за музиката към ‘Nightsongs’, страхотна е

Ех, колко е хубаво, когато се чувствам провокиран от нещо. Мелницата в мен се завърта и изкачат чували със смивки, закачки и къдрави стихви. Празник работа. Този път думите не мълчат, а ме хамалят кат’ градушка. Смея се неконтролируемо, вече три зъба ми липсват в устата (прилича на счупена мивка).

За всичко това е виновна Аки (Acrista), която наскоро и за голяма моя радост се обложи (нещо като отели с блог). Сега ще мога да пия от вимето (извора де), когато пожелая и да се зареждам с тръпки, щото тя е един от хората, които могат да се радват на живота безпричинно.

Днес тъкмо бях затънал до вежди в поредните тестове за GRE, когато се зачетох в нейните планински преживелици и то като се заточи (като в онзи виц за пълния плювалник), та до дъно. Само че не Беинса Дъно, а едни съвсем други мисли ме обладаха. Примерно за начина, по който пише ‘факинг’. Звучи толкова разкрачено, че се изчервявам не където трябва. Или пък окопитването. Това жена да се окопитва звучи влудяващо. Ако вземе и да се орогатва, няма да издържа и ще настръха съвсем не виртуално. Една така веднъж се окопити в мое присъствие и изкарахме пет години заедно. Голям евродизиак ми е това, и съм бладодарен на Дрина (пак Acrista), защото отдавна не се бях вълнувал с такава амплитуда, че дори и само наушким.

Така се кондензирах, че докато тя плачеше в тойлетната на офиса, й написах стиховрение. Хейго:

Нека да съм кърпичка
                           за твоите сополи.
Обещавам да съм къдрава,
а отляво без мазоли.
От секретната ти същност 
ще ти изплета елече -
                                 моравозово, на джувки
И от смях ще плачеш вече.

То не, че тя плачеше от някакви скърбомъки, наопаки даже (продала своя картина), но толкова сополи изхлузи, че ми прокапа по тетрадката. Това й е още една от хубостите на Али (не Макбийл, нито Баба, а пак Акриста), че може да плаче от свръхдози щастие (онова безпричинното). Представям си я след един такъв пърформънс как прилича на Алис Купър с елементи Иги Поп. Тя обаче е олимпийски шампион на двеста метра гримиране с препятствия и се е соанирала още преди да спре да подсмърча.

Стига толкоз със заигравките, че ученето съвсем ще омекне. Благодаря за вдъхновението, дружка, отивам да го вложа в практиката.

Искам тук да благодаря на моя приятел Ники Т., който направи страхотни жестове за мен и Нечо, и благодарение на когото си прекарахме чудесно в Несебър. Размазахме се на концерта на Стинг, срещнахме много познати, атмосферата беше наелектризирано празнична, дори успяхме да негрясаме на плажа и да се поплацикаме в голямата локва.

Такива благородни хора са ми вдъхновяващи. Без значение дали помощта им е малка или голяма, от тях лъха нещо надчовешко, или може би надживотинско. Показват, че човек може да надрасне себе си, да бъде голям колкото света.

Благодарение на подобни безподобни успявам да запазя плътност в мазолестото битие, въпреки ефирната ми връзка с него. Случаят за пореден път доказва, че всичко хубаво, което съм правил за другите, ми се повръща обилно (класическа трофалаксия). Как да не се усмихне човек.

Не обичам циничните хора, обезсърчените, не вярващи в нищо, скриващи своята безпомощност зад осмиване на възвишеното. Но има и друг вид цинизъм, в който съм влюбен - този на щастливците, достигнали познанието за собствената си незначителност и свободата от вечните напъни за себедоказване и сравняване. От тях струи хармония и ведрост. По-леки от света те могат да се подиграят с всичко и така да го празнуват.

Ето нещо възхитително:

‘Тази сутрин наблюдавах край хотела как глутница помияри се въртят около една разгонена кучка. Душене, закани, ласки, престорени съвкупления и сбивания. Накрая глутничката се насочи към кейовете и забравих за нея. Когато излязох два часа по-късно да си купя вестник, ги видях пак няколко метра по-надолу. Този път обаче едно от кучетата е постигнало целта си и напъва здраво - с изплезен език и изцъклен поглед - кучката, която откликва на всеки тласък със засмукващо движение на задницата си. Постепенно другите кучета се разпръскват с изключение на едно - някакъв рошав и едър шнауцер, каквито обикновено се използват за вардене на стада. Тоя пък какво чака? Да не иска да се вреди след по-щастливия си съперник? Това вече би било връх на низостта, но всъщност напълно достойно за всяка измет. Жалко, че бях без бастун. Бих изчакал да се лепне и той за кучката, та да го опухам. Може би песът усеща намеренията ми, защото ме наблюдава с крайчеца на окото изпод сивите вежди. Или пък иска да се увери, че гледам и няма да пропусна нищо от онова, което е замислил? Ето че се приближава към работещата се двойка. Като че ли проявява интерес най-вече към ануса на мъжкаря, който всъщност е единствено достъпен. Изправя се. Яхва го. Ясно виждам как червеният му и остър като чушка шип се вмъква под чуждата опашка. Бога ми, това си е содомия! Такова го отзад! Идиотската муцуна на действащия самец внезапно издава безпокойство. Той полуизвръща глава към моя овчарец. Само че е много зает другаде и не може да реагира. Отдава се отново на двупосочното си блаженство. Шнауцерът пък направо се кефи. Отворил е паст. Зяпа към мене. Безпорно очите му светят. Забавлява се, помиярът му с помияр. Тъкмо тогава в съзнанието ми нахлува думата ‘цинизъм’. Това си е цинизъм! От най-добрия вид.’

‘Моят ангел е с копита, а величието ми - с дъно.’

Из славянската митология:

В корените на Световното дърво е Нав — подземният свят на смъртта и злото. Там обитават духовете на мъртвите хора /нави/, змейовете и други злотворни чудовища, а над всички властва богът на злото и мрака — Чернобог, придружаван от своята страховита спътница, богинята на смъртта Мора. Нав е пълният противовес на Прав, но съвсем в дуалистичен дух, насами входа към Нав се намира и вечнозелената, винаги топла и светла градина Рай, където праведниците намират покой след смъртта си. В Рай живее богът на познанието, вълшебствата, богатството, и стадата Велес (Всемъдрия), край когото често седят праведните души и водят дълги беседи.

Това научих, дълго след като името Нав само ме намери. Старо знание, но някак затиснато от общоприетото делене на черно и бяло. Веднъж, почувствал блясъка на всички цветове в мен, разбрах, че моята муза се казва Холисто. И се огледах в стихчето на Уитман:

‘Аз съм и стар, и млад    
Колкото глупав, толкова и мъдър.
Нехая за другите, но съм и внимателен с тях.
И майка, и баща.
И дете, и мъж.
Изтъкан от грубост, но и от нежност.
Човек от нация, съставена от много нации.
Най-малкият и най-големият.’

Боли, когато ме разсичат наполовина.