Времето се вкисна и гъбяса.
Модата от лято ‘05 се връща.
Ще боядисам шнорхела си морав.
Или пък ще го ядосам.
Пак си пускам ципи между пръстите.
Преструвам се на охлюв и се радвам.
Ако успея и с уши да махам,
ситуацията ще е прекрасна.

Неприятното да си охлюв е, че Шекспир става малко елитарен. Всъщност просто не мога да чета от толкова близо. А тъкмо намерих страничка със сонети.

http://www.slovo.bg/old/litvestnik/138/lv0138010.htm  

Възрадвах се могъщо на изречението от 129ти сонет - ‘All this the world well knows; yet none knows well‘ (в превода е окуцяло). Засмях се, но се сетих, че охлювите не могат.

Благодарности на Hazel за линка.

Време е отново да се изкашлям многозначително, че дори аз започнах да усещам липсата си тук. Влязох в период на пребиваване на село и затова ще поствам по няколко неща накуп за компенсация на продължителните отсъствия.

Искам сърдечно-съдово да благодаря на Лора, която освен чудесните ни разговори ми подари два безценни филма на Ким Ки-дук, видео концерта ‘Toward the Within’ на Dead Can Dance (към които съм пристрастен) и този на Mike Oldfield, както и диск с музикална еклектика. Благодаря и на Lazzi за компилацията, с която ме върна към старата любов Alan Parson’s Project и други бивши гаджета.

Твърде много неща изгледах и изслушах напоследък, та ми е малко спихнат пъпеша. Все пак, бях обилно вдъхновен от поредния филм на Джим Джармуш - ‘Отвъд закона’ (Down by law), наистина ме пренесе отвъд, омагьосващо изпълнение на Роберто Бенини, а участието на Том Уейтс ме подсети да си издиря цялата му дискография.

Друг запомнящ се филм - ‘Сблъсъци’ (Crash), много напомнящ любимия ми ‘Магнолия’. Гледах го дваж, харесвам тази многопластовост на детайла, преобръщането на гледните точки, метафизичните закачки с идеята, че морални категории не съществуват и човек е такъв, на каквато страница го отвориш. Подсеща ме за едно стихче:

‘Само още една крачка нататък                                                                          
и разбираш, че си се лъгал.
Човекът е като малко стъкълце на земята –
блести под точно определен ъгъл.’

Красотата на света в неговата многоизмерност, всичко с толкова страни, колкото успееш да намериш. Сещам се за феноменалния  ‘Тънка червена линия’, откъдето си извадих:

‘Един вижда умираща птичка                                      
и усеща само безкрайна болка.
За него смъртта има последната дума.
Тя му се присмива.
Друг вижда същата птичка
и усеща величието на живота.
Усеща как радостта минава през него.’

Закономерно съвпадение беше онзи ден да прочета същото и в Диско-патиите на Тери Пратчет, където Смърт казва: ‘Никога не съм бил сигурен какво е добро, дори не знам дали такова нещо съществува. Или пък лошо. Просто различни гледни точки.’
Пратчет умее да поставя простичките изтъркани истини в осмислящо нов контекст. Дефилира с дълбочина, облечена в чудовищен хумор и овкусяваща самоирония. Няма да забравя как след като прочетох ‘Владетелят’ на Макиавели, сборникът с трактати ‘Изкуството на войната’ и ‘Записки на Самурая’, метнах ‘Нощна Стража’ и ‘Крадец на време’ на Пратчет - същите неща, но гарнирани със сълзи от смех. Купих си шапка, за да му я сваля. Ерудираното око може да открие в него не по-малко алюзии, отколкото в роман на Еко.
Като си говорим за относителност, още една знаменателна творба по темата - ‘Догвил’ на Ларс Фон Триер. Този филм създаде нови измерения в киното, подобно на ‘Рашомон’ на Акира Куросава през 1951. Кучешкият град, където къщите, лампите и дори кучетата са само очертания по земята, е обитаван от загрижени и услужливи хора, идеалисти, моралисти - докато режисиращият Живот не смени осветлението. Тогава за пореден път се питам - има ли разлика между човека и животното. ‘Догвил’ се доближава до пиеса в стил Кундера, Чехов или Михалков. Личностната метаморфоза на персонажите ескалира до пълен негатив, до взрив на всяко определение за добро и зло. И се връщаме до пияния Айнщайн, когато му връчили сметката за осем бири - ‘Всичко е относително’, казал и излязъл.

Бате Ларс ми събра очите още с ‘Танцьорка в Мрака’, друг култов филм, за който мога да напиша почти повече, обаче се изморих и отивам да ям.