Има хора, в чието присъствие ставам нещо повече, хубавото в мен изпъква. Без думи и доводи усмивката ми потича, красотата на момента дефинира себе си. Тях наричам истинско семейство и имам щастието един такъв да ми е брат и буквално.

С Нечо не си приличаме физически. Още повече във всяко друго отношение. Затова рядко разговаряме. Оставяме различията ни да се смесят в аламбика на синергията. Обикновено се гравитираме безмълвно вкъщи, всеки вършейки своето. Но нещо в мен нащрек за всяка негова реакция, звук, вдишване. Откликва като на детонатор.
Друг път взимаме китарата и отплаваме с тази обща лодка в споделянето.

Усещането, без начение от формата, е как от тялото ми никнат нишки, протягат се към неговите и изплитат възел. Това общо кълбо расте, изпълва стаята, апартамента, околните. Усмивка се надига по присъстващите като мексиканска вълна. Всяко събиране се превръща в празник.

Когато сме само двамата, е тихо и наситено. Нещо осезателно тупти и свети в него. Действа като кокаин - безпричинна възбуда, пее ми се. 
Магията в естествеността. С която се смее, ядосва, рисува. Ме зарежда с лекота -съвършеният допинг. Сякаш съм сред девствена природа, опияняваща ме с простотата си. Тази негова простота е толкова голяма, че често остава незабелязана. За нея се изискват специални сетива. Или както би казал бай Лао - човек трябва да е изринал излишното от себе си.

Уча се да не цапам отношенията ни с думи (трудна за поет задача). Гледащите през думите няма да видят в него магическото същество, а обикновен бял кон. Това се отнася и за картините му, пълни с нещо, което няма форма.

Разбира се, всеки от нас има своите зацапвания. Ежедневието оставя слузест отпечатък върху всички ни. Симфония се ражда, само когато сме добре настроени. Слава богу, научих се да ползвам камертон.

С всички тези думи само се отдалечавам от него. Такива хора просто трябва да се познават. Ето няколко от любимите ми парченца Нечо.

На черен фон картините изглеждат по-добре. Но се радвам, че мога да ги имам и тук. Ето и линка: http://necho.dir.bg

Попаднах на стар файл с цитати от ‘Метеорите’ на Мишел Турние, много любим автор. Не помня вече кога я четох, но още усещам вкуса й в устата. Ето хапка от нея:

Психология на бедняка

‘Беднякът яде два-три пъти повече от богаташа. Отначало изглежда, че така компенсира по-големия си енергиен разход, свързан с ръчната работа и тежкия труд. Нищо подобно. Истината е, че беднякът - дори да не страда от никакви лишения - не се е освободил от вродения страх да не изпадне в немотия, да не остане гладен. Същевременно беднякът става верен на естетиката, породена от оскъдицата, според която красиви и желани са дебелите жени, а мъжествени и достолепни - шкембестите мъже.

Беднякът се облича повече и по-топло от богаташа. След глада, студът е най-страшната беда за човеците. Беднякът изпитва атавистичен ужас от студа и го приема като първопричина за множество заболявания.
Да ядеш малко и да ходиш гол са привилегии на богатите.

Беднякът е роден домошар. Селският му произход го кара да гледа на пътуванията като на лишаване от корен, на блуждаене. Той не умее да пътува простичко. Необходимо му е да се подготвя, да взема предпазни мерки, да влачи ненужен багаж. И най-дребното му потегляне за някъде заприличва на смяна на жилището.

Беднякът непрестанно виси пред лекарския кабинет. Негов трети неовладян страх е болестта. Лекарите в простите квартали непрестанно биват тормозени заради хреми и лошо храносмилане. Понякога беднякът се пита как така богаташът никога не боледува. Отговорът е прост: не се сеща.

Работата на бедняка го изтощава и отвращава и той бленува за две неща: почивка и пенсия. Човек трябва да принадлежи към кастата на господарите, за да пренебрегва тези химери.

Беднякът жадува да бъде почитан. Той не е напълно уверен, че принадлежи към човешката общност. Ами ако е само животно? Оттук иде и потребността да се издокарва, да носи шапка, да заеме някакво място - колкото и скромно да е то - в социалната система. На това се дължи и мнимата му непорочност. Лесно е да се определи произходът на почитта: тя е резултат от упадъка на кодекса на честта, приеман за нравственост на аристокрацията. През 1789-а третото съсловие застанало начело на държавата вместо благородниците и честта била заменена с почитта и нейните две опори - мнимата непорочност и култа към собствеността, неща, към които аристокрацията се отнасяла с блестащо пренебрежение.

Беднякът приема социалната система в съществуващия й вид и желае да заеме в нея по-съществено място, така че от политическа гледна точка е непоправим консерватор. Стремежите му не се простират по-далече от дребнобуржоазното съществуване, до което се надява да се домогне колкото се може по-скоро. Тъкмо затова нито една революция не е била дело на народа.’

Беднякът е рационалист и позитивист (ръка да види, око да пипне).  Той не обича изкуството. За него то е отвлечено и безполезно. Иначе казано ‘Музикант къща не храни’.

На бедняка са присъщи атрибутите на културата, но не и самата култура. Къщата му е чиста, за да не го одумват съседите, образованието е самоцел, библиотеката е пълна с неотваряни книги. Стреми се към инсигнии, както свраката към лъскавото.

На тесен планински път се разминават две коли, карани от мъж и жена. При изравняването жената се показва от прозореца и извиква ‘прасе’. Мъжът моментално проточва врат и крясва ‘кучка’. На следващия завой се блъсва в прасе и катастрофира.

Е, да, животът е прозаичен, но днес забравих за това, потопих се в парченце японска естетика и си спомних стихчето:

Техните крила са мои,
                           няма нищо друго 
Само техният летеж
                           гони моята тъга.
Техният летеж от светлина
                           и от звезди.
Техният летеж от пръст и камък.
Мисълта ми се поддържа
от живота и смъртта.

                                 Пол Елюар

Мисля да смигна на смръщеното време с няколко лъча от пътуването на братлето до Италия. Ние и така го харесваме, но усмивката му ни липсва.

Времето е хубаво
когато вали 
Толкова хубаво  
щом е слънчево
или гърми
Времето е хубаво
когато сме щастливи

Ех, това стихче ме върна десет години назад, когато бях щастлив като сега.

Бесен съм. И поне да ме беше ухапала някоя. Загубих три часа с ‘Крал Лир’ на Явор Гърдев. Най-лошото от всичко гледано напоследък. Театърът се е заринал в самоцелност. Някои хора толкова се пънат да бъдат авангардни, че ми се губят зад хоризонта. Яд ме е, че заради това пропуснах концерта на Рождественски в зала ‘България’. Направо не ми се говори. Хапе ми се. Отивам да вия.

E, всичко това е само наужким. Нали животът е сцена, трябва да играем с повече чувство. Днес ще се компенсирам обилно с Фламенкото на Пако Пеня в зала 1. Какво да кажа. Пее ми се.

Никога няма да прочета ‘Безкраен Празник’ на Хемингуей. Заглавието съдържа всичко нужно в себе си. Опиянението от живота не подлежи на обяснение. То винаги е тук. Не го ли виждам, нося си компютъра на доктор.

Артюр Рембо, детето-електричество, любимият ми крясък, смях (наивно-саркастичен), кихавица. Ослепея ли за миг, му се отдавам (без презерватив), за да ми лепне пак заразата на устрема и лекотата. На ви и на вас . .

През синя лятна нощ ще тръгна през полята -
ръжта ще ме пощипва и ситната трева
с прохладни ласки ще ме милва по краката.
Ще къпе топъл вятър немирната глава.

Унесен ще мълча и ще ми бъде леко:
в гръдта любов безмерна ще лее свежина
и като скитник млад - все по и по-далеко -
с Природата ще бродя, щастлив като с жена.

Из ‘Нощ в Ада’

Погълнах голяма глътка отрова. Трижди благословена поуката, която извлякох. Утробата ми гори. Силата на отровата сгърчва моите крайници, обезобразява ме, просва ме. Изгарям от жажда, задушавам се, не мога да крещя. Това е адът. Вижте как огънят се надига. Изгарям - както и трябва. Давай, демоне!

При музиката

В градинката, която започва от площада,
фризирана прилежно до крайната черта,
с пръхтене буржоата в четвъртък вечерта
ревнивата си глупост извеждат на площада.

Оркестърът строен е и е в такт с тръбите клати
и киверите черни с пауново перо.
Най-първо дефилират контетата богати.
Нотариусът – обесен на ланец от сребро.

Чиновници с кариера и дамите им тежки
напредват след водача на слонове – по-мил,
по-хубав и от кукла с купешките си дрешки;
във валса рентиерът пак грешка е открил.

Скамейките са пълни. Бакали-пенсионери
по пясъка чертаят с бастун или пък с крак,
в подробности обсъждат заглъхнали афери,
въздъхват за парите, но сепват се: - Все пак …

На пейката търговец се мъчи да намести
корема си фламандски на свойте колена,
лула блажено вади и в пръстите му месести
тютюнът контрабанда увисва на влакна.

Безделници пресичат през равните морави;
разнежил се от валса и падащия здрач,
пред младата слугиня – дано и се понрави –
с детето си играе залян с парфюм свирач.

Като студент минавам с движения нехайни,
девойчета сред парка, облъхнат от нощта,
с престорен смях ме стрелват – те знаят всички тайни! –
и в погледа им виждам влудяващи неща.

Окото ми разгръща – без думичка да кажа –
дантелите от къдри и блясва бяла плът,
в миг смъквам труфилата и разкопчал корсажа,
съзирам как изпъква божествено гърбът.

Събул съм вече ловко ботинката, чорапа …
Пак в сладка треска милвам най-дивните места.
Те шушнат си и всяка насмешливо ме зяпа.
А мойта дързост лепне по техните уста.

Този пич също е качил някои глътки Рембо.

Днес случайността ме подсети за един от любимите ми бг автори – Николай Гроздински. Този пич пише покъртително забавно, а биографията му е като някой от онези вицове за Коня (влязъл Конят в един бар, казал ‘кво като съм кон’ и излязъл).
Момчото (малко над трийсет) расъл в заможно бг семейство, завършил музикалното (пиано), после се метнал до ‘Бъркли’, Калифорния (едно от най-добрите унита за изкуства и хуманитарни науки) на пълна стипендия. Тъкмо да се дипломира и си рекъл ‘бе що да се дипломирам, като мога да ида в Тибет и да стана монах’. Рекъл и се подстригал. Киснал в Индия (истинският Тибет е в Китай, т.е. няма го) четири години, научил тибетски и какво ли не още. Като странично хоби преболедувал няколко разновидности на малария и опознал местните видове змии и скорпиони (с много от които съжителствал). Почти бил вече про в тибетщината и си рекъл ‘що да ставам будистки монах, вместо да си ида в БГ-то и да се оженя’. Върнал се насекундно, оженил се в следващата и даже дете си направил. Започнал да преподава тибетски в НБУ, но една скорошна сутрин се събудил и започнал деня с репликата ‘бе що да не ида в щатите и там да се оженя’. Вярно, защо не. По непроверени слухове и там има дете. Бедно ми е въображението каква ще е следващата му авантюра. При някои хора големите приключения ‘започват с една невинно изпита бира’. При други и толкоз не трябва.

http://www.slovo.bg/old/grozdinski/zhitia/

Човешкото общуване е пъстра нееднозначност. Една целувка може да жигоса същността с есенцията на нечия душевност. Понякога думите са плът, а плътта поезия.

‘В живота творбата,
в творбата живота,
изучавай.
Вярно едното видял,
виждаш и другото ти.’

Това трябва да се прочете. Който не се е сблъсквал с Достоевски, ще може да отпие глътка от величието му.

http://sfumato.info/?show=acts&id=9

Хубавите неща се предават не само по полов път. Ето как тази поетична минутка направи скок-подскок от блог на блог и кацна тук. Заглавието ми напомни за едноименната картина на Густав Климт. Подозирам, че е изиграла ролята на вдъхновение. Поне мен ме.

http://legion.besove.org/movies/the_kissVCDquality.mpg