Мислех това лято да мръдна до Индия за четири месеца, да пия от извора, дет’ се вика. Обаче получих внезапно прозрение, че йогата у нас е на по-високо ниво и най-важното, постига се съвсем естествено. Ето доказателството . .
Въобще не е нужно да се пие от извора, важното е да се пие.
Наскоро четох професионални съвети как да направим блога си хитов. Наблягаше се на систематичността, категориите, линковете и про чее. Една приятелка също подметна, че ще е по-добре да подредя постовете по теми, въобще да организирам кюпа някак. Та реших да обясня на мислещите като нея защо няма да го направя.
Организираността помага, но понякога и ограбва. В зависимост от целите и ценностите. Хаосът също има подреденост, дори съзидателност. Той е първичната материя на сътворението. Обратното, организираността приспива духа, вкарва в коловоз. Нашата цивилизация се стреми към непрекъснато улесняване на бита. Апотеозът на това - Америка, е пример за телесна и духовна атрофия.
Този блог е книга без страници, той е метафора на света, в който няма логическа последователност и всичко е относително. Всяко потапяне тук е първо, съдържа доза неизвестност и вяра в съдбата, която ни води към нужното. Някои вярват, че когато имаме проблем или въпрос, трябва само да разгърнем книга на произволна страница и ще открием отговора. Други просто се оглеждат наоколо. За тях светът е единственото четиво, достатъчно объркан, за да може всяко от обитаващите го неповторими същества да го подреди на своя език, да бъде създател. Толкова с причините за антипатията ми към систематизираност и ред.
Така е то, както казва чичко Вонегът. Цял живот вися по лостове, успоредки, фитнеси, спортувам по три неща едновременно, обезкосмявам се, мацам се с хума и разни отвари, храня се здравословно и накрая се оказва, че не съм модерен. Скорошно проучване сочи, че повечето жени харесват мъже космати и с шкембета:
http://news.netinfo.bg/index.phtml?tid=40&oid=766462
Излиза, че влизам в категорията метросексуални (метросексуален - мъж, който обръща изключително внимание на външния си вид, ходи на козметик и т.н.), които никак не били популярни. На всичкото отгоре вчера братчеда от Вегас ми сподели каква разкошна жена забърсал (говорим за връзка) и как тя си падала страшно по паласките и гърдите му (които не отстъпват на нейните), как обичала да го гали по шкембенцето и да заравя пръсти в туфите му.
Въобще, не знам какво да кажа. Явно ще трябва да се примиря и да потърся някакви ускорени курсове по закърняване на естетическо себеусещане. Приемам съвети за бързо затлъстяване и обилно окосмяване (въпреки че за последното ме оправя само присаждане). Ако нищо не помогне, остава да се надявам, че жените ще ме харесват, защото съм интелигентен. Но знае ли човек, може и това да не е модерно.
Време е да материализирам любовта си към Борис Виан, който винаги успява да ме разсмее, провокира и размисли (чудна комбинация). Живял е със змейски размах и хъс, който импонира на моя. Мечтая си за повече от неговия вид.
Майора се подвизава в сборника ‘Човекът-Вълк’, като така и не успява да се добере до главна роля. На едно място дори блъска героя от моста от яд, че не участва в разказа. Това тук е колаж от няколко типични за Майора изречения (две-три от които съм краднал буквално).
Майора
На поета, инженера, музиканта, изобретателя, писателя, филогина Борис Виан.
Майора беше бесен. Просто отсъстваше в текста. Нямаше да може да изнасили замечтана романтичка или да плювне жлъчна застройка в нечия високопарна супа. Стъкленото му око блестеше злобно. Два часа обикаляше около кориците и нищо, никаква дупка.
‘Копелето’, мърмореше Майора, крачейки нервно наум, защото краката му бяха заети да рита една кофа, ‘ще ми се прави на различен’. ‘Скапан многознайко, все ще ми падне някога, ако не се кача преди това при него’. Замахна с глава и зашлеви един ръб, от което тя се поду, поду се още и се пукна, без това да смути Майора, който беше герой на сюрреалист-абсурдист.
Реактивната му злоба възстанови накърнената форма. Извади окото си, плю и го лъсна до гневен блясък. Буйстваше по-скоро от принципни съображения, винаги намираше вратичка. Все пак в този имаше някакъв непукизъм, квази хармония, които държаха Майора отвън. Графоманчето явно си вярваше. А с вярата нещата добиват плътност.
‘Ще му дам да разбере’, изхрачи Майора и се замисли точно какво. Ядно-стъкленият поглед осветяваше наоколо, беше се свечерило. Риташе и псуваше, и не можеше да повярва, че книгата не поддава. Накрая сведе победено глава, за да мине под един клон и да смени ракурса. Спомни си онзи път, когато нахлу в лекарския кабинет, отряза гърдата на пациентка, чието зърно беше щръкнало в категоричен пристъп на тумор, после отряза и ръката на мъжа й, за да не получат сексуална несъвместимост. При спомена Майора се изхили дивашки в ре диез, и то фалшиво, което очевидно доказваше жалкото му дарование. Съзря бутилка евтино червено вино в джоба си и като глътна на един дъх хладката помия, утаена на дъното, се почувства по-добре. Със следващия се уригна. ‘Всичко ще бъде наред, т.е. ще го съсипя’, помисли Майора и продължи да вилнее.
Виан има разнообразно творчество - от самоцелни книжлета до убийствени импресии. Пяната на дните и Сърца за изтръгване са произведения на изкуството. Много ме грабнаха още сборникът с разкази ’Човекът-Вълк’, Есен в Пекин, Червената трева (по-абстрактна от останалите). Имам още няколко неща вкъщи. Ще драсна като добия впечатления. Ето линк към поезията му:
Това е есе, колкото четирикрака врана (като онази на Хармс), но не знам как иначе да го дефинирам. Може примерно е’е. Поне изглежда добре.
Обичам да
Има толкова неща на света,
които да изживея.
Толкова, които да споделя.
Всичко това мога да пропилея.
Каква свобода.
Обичам да кихам, да се прозявам, да се събуждам сутрин. Всяко утро е нова възможност за смисленост. Шанс да оправдая съществуването си. Перфектното предизвикателство.
Обичам да пея ‘Little Wonder’ с Дейвид Бауи. Без обаче да си бръсна веждите. Понякога смесвам Бaуи с Джагър и танцувам по улиците като луд шаман танца на слънцето.
Обичам малките животни.
Не защото са малки.
Не и защото са животни.
Пробвай пак.
Обичам да ходя за гъби. Веднъж прекарах десет часа в планината. Набрах петдесет кила манатарки, печурки и булки. Като се върнах, паднах в леглото и продължих да бера гъби насън. На следващия ден пак бях в гората. Нещата с гъбите явно отидоха твърде далеч (и аз с тях), защото през нощта сънувах, че съм гъба. Стигнах до извода, че не е нужно гъбите да се пушат, за да се получат видения.
Обичам да си изпуквам ушите по стар китайски метод. Светът става по-бистър и се усмихвам сякаш съм чул морето. Не препоръчвам да си пукате ушите твърде често, защото ще си изпукате бързо всички пукания и ще изпаднете в депресивна абстиненция. Също има опасност да добиете постоянен солен вкус в устата. А както знаете, солта е вредна за очите.
Обичам хората със стил, които могат с походка да се изразяват, с прическа да флиртуват и с жест да ти кажат да отидеш до магазина за бутилка вино, синьо сирене и презервативи, като пътьом изхвърлиш боклука.
Всъщност Стилът е субектът. Останалото е аксесоари.
Обичам да се друсам със страх. Аз имам един страх - от високото. Веднъж си закачих мартениците на една ограда и изпищях толкова високо, че получих уплах. Та обичам да се качвам нависоко, където петолинията свършват и освен облаци се вижда само Павароти. Стоя там и краката ми треперят от див телесен ужас. Адреналиново цунами отнася жалките останки на самоконтрола ми и предизвиква пълна загуба на рационалност и разумност, твърде близка до оргазъм. Това ми спестява купуването на субстанции или принизяването на друго същество до парче месо.
Обичам да крещяааааа сам в гората . . . от радост, че не знам къде съм и нищо никога не ще е същото. Гледам зелената маса, отделните дървета, листата. Техните жилки са като линии на живота. Всяка различна. И всички заедно в зеленината.
Обичам да измислям света. Да го рисувам, какъвто ми харесва. Да го обръщам като палачинка. Да му придавам смисъл.
И други такива неща . . обичам да . .
Обичам да 2
Още повече обичам да танцувам. Сигурно защото не мога. Дълго мислих как да се науча, докато случайно не открих . . Най-добрият подиум е градският транспорт. Качиш се в рейс или трамвай и се започва чудно кършене, ламбада с бабички и ученички, хопа-тропа, напред-назад, носиш се с всички. А разстоянието е съвсем некомсомолско. Оттогава не стъпвам по клубове. Жалко само, че затварят рано.
Езиците са друга моя страст. Особено дългите и пъргавите. Обичам да ги гъделичкам, засмуквам, а не са ли достатъчно ловки, ги панирам в масло. Още от малък тренирах сложни лингвистични техники на гърдите на майка ми. Даже роман мисля да напиша на нечия гърда, но още търся подходящата. Някои хора ме наричат цицоман, но те просто не разбират от изкуство. В тази връзка трябва да отбележа, че анатомията е дял на семиотиката. Всеки писател трябва да мине задължителен курс по граматика и прагматика на тялото. Мда, гърдите не са това, което са. Истинските неща са невидими за очите. Познавач е бил Екзюпери и не знам защо всички го мислят за детски автор. Това си е чиста педофилия.
Колкото повече обичам, толкова повече обичам (и една тавтология може да бъде красива). Любовта ще спаси света. Вярвам в това. Дори си мислех да организирам концерт под същото мото, на който да се съберат некрофили, педофили, геронтофили и други обичащи хора. Ще свирят Фил Колинс и сборна Филхармония, ще хапваме сандвичи с филе (за вегетарианците само филии), ще пием и ще филим, тоест ще се обичаме. За русофилите ще има блондинки, а за останалите Филипинки.
Толкова е велика любовта, че е родила фразата ‘бия те, защото те обичам’. Жалко само, че на повечето мъже им е нужен алкохол, за да достигнат до това прозрение. Който пие, пее. Който пее, зло не мисли. Не мисли, а бие. Аристотел е виновен за всичко с неговите силогизми. Но не му казвайте, ще се разстрои. Има чувствителен стомах. Думите са като храната. Ако им липсват витамини, водят до слабост, та дори до слабоумие.
Красивите думи не са верни, верните думи не са красиви. Това каза един китаец, съседа бай Лао, малко преди да го пребият група скинове. Умря си неразбран като Шопенхауер и Ницше. Такава е съдбата на великите. Особено нощем.
Особено нощем. И вече е нощем. Опасно нещо са мислите. Помислиш го и то се случи. Цели вселени така са създадени. Защото някой ги е помислил. Всеки миг мислите ни се сгъстяват в звездни купове. Показвам ти моите. Приеми ги и светът ще порасне. Вземи този свят. В него нещата са каквито ги поискаш. Той е лекота и безпределност. Докъдето ти стигат мечтите.
Джон Дън ми е любимо другарче. Амалгамата от дълбочина, хумор и лекота на думите/чувствата ме печели безусловно. На моменти е очарователно циничен, чудесно качество за католик от 16ти век. Ето нещо от него.
Изгрев слънце
Нахално слънце, стар глупак,
защо обичаш
при влюбените сутрин да надничаш?
И те ли се въртят под твоя знак?
Досаднико, върви се карай
на закъснелите чираци,
на царя свитата на лов изкарай,
сбери в полето мравките селяци,
че любовта не знае ни сезони,
ни дни, ни часове и теб не гони.
Защо реши, че криеш сила
във тез лъчи?
Аз ги гася, затваряйки очи,
но как да снема взор от свойта мила?
Ако съзря и не намрази я
от завист, тичай и кажи,
видя ли ти богатството на Азия
дали е там, или до мен лежи . . .
На любимата, която ще си ляга
Ела, любов, че грохнах от съблазън,
не смажа ли мускета, ще съм смазан.
Когато враг врага си дебне, той
се уморява да стърчи без бой.
Свали тоз пояс – бляскав млечен път
обгърнал тяло с дваж по-бяла плът.
Снеми корсажа, дето на глупците
с рубини би им отклонил очите.
И връзките си развържи, защото
часът със звън напомня за леглото.
Махни корсета, странно здрав и цял –
виж, аз в такава близост бих умрял.
Таз смъкваща се рокля ми открива,
че като лъч след облак си красива.
Дай диадемата ти сам да снема –
корона от коси, пък с диадема.
Обувките хвърли, ела насам
и влез в леглото, в нощния ни храм.
Тъй в бели роби ангелите само
ни носят вест, но бялото ти рамо
по-скоро Мохамедов рай вести –
знам, призракът е също бял, но ти
се различаваш в свойта белота –
той космите изправя, ти плътта.
Дай на ръцете ми сертификат
да бродят над, под, във, отпред, отзад.
О, мой нов свят, о, девствена обител,
о, кралство на един-единствен жител,
о, скъпа, златна мина, таен град,
пред теб щастлив съм, в теб ще съм богат,
свободен ще съм вътре и призван
да подпечатам всичко свое с длан.
Ти, голота, си бременна с успехи:
че само дух без плът и плът без дрехи
трептят в екстаз. Жените диаманта
го ползват като топка на Атланта
и глупавият поглед със замах,
се хваща в него без да хване тях.
В жената неграмотните лаици
ще видят само пищните корици,
но тази тайна книга пред избраници
сама на забранените си страници
ще се разтвори. Вече съм избран,
така че покажи ми се без свян
като на акушерка. Тук бельото
не е престиж, а пречка за окото.
Виж, няма страшно, гол съм отведнъж,
пък ти дори ще си покрита с мъж.
Добрият ден
Кълна се, нищо днес не ми подсказва
един без друг как нявга сме живели.
Играли ли сме в тучна селска пазва?
Или до седемте заспали спели?
Когато бивах с други, любовта
бе сън, а красотата им – мечта
по още невидяната ти красота.
Душите ни приветствам с добър ден!
Те будни са – без страх една от друга.
Светът, от сетивата отделен,
поставя ги на любовта в услуга.
Търси, моряко, странни брегове,
стар свят, разкривай нови светове –
ний двама свят в едно сме, неделим на две.
Ти своя лик в очите ми намери,
а моите във твоя лик се стапят:
къде да търсим други полусфери
с по-топъл север, с незалязващ запад?
Смърт дебне всяка нестабилна смес,
но щом два дяла обич са в синтез,
по равно вечни ще са като нас, от днес.
Екстазът
. . Така, зареяни в екстаз,
проникваме в любов незрима
и виждаме, не полът в нас
ни води, нещо друго има.
Нали душите се изграждат
от смес, за всеки строго лична –
в любов събрани, те пораждат
сплав нова, обща и различна.
Едничък теменужен стрък,
прихванал корени в земята,
надраства всеки свой недъг
в цвета, във ръста, в аромата.
Когато в любовта си двама
съединят душа с душата,
добиват нова амалгама,
от двете стари по-богата.
Тъй общата душа расте
нетленна – тя е съчетана
от двете ни души, а те
не се поддават на промяна . . .
Проклятието
Ако допуска някой, мисли, смята,
че е отгатнал аз в коя съм влюбен,
с таз клетва да умре погубен:
дано девица простовата
му бръкне в джоба, после за отплата
преспи наред със всеки негов враг;
за мъст да стане той, а после пак
пред нея да пълзи с превит гръбнак.
Цял да се сгърчи, мира да не види
от мисъл кой го е довел дотам.
И не от съвест, а от срам,
заради хорските обиди,
любима да смени с хемороиди.
Без сам да е минавал под венчило,
с имот да се прости зарад немило
синче наследник, сестрино котило.
За заговор да бди и всеки път
от страх, че е замесен, да се кае –
сам гроба си да изкопае.
Децата му – все чужда плът –
паричния му дълг да наследят.
И толкоз паразити да натрупа,
че сам да чезне в общата им група.
Да се обреже за безплатна супа.
Жлъчта на мащехите, туй, което
деспот и роб взаимно си кроят,
хазартният ламтеж, ядът
на паяка, змията, псето –
да глозгат вкупом бих желал сърцето
на моя враг. Но ако за късмет
не мъж, жена научи тоз секрет,
мен Бог ще е проклел от по-напред.
За кого бие камбаната
Човекът не е Остров,
вътре в себе си затворен;
Човекът има връзка с Континента,
той е част от всичко друго;
Отмъкне ли Морето буца Пръст,
по-малка става територията на Европа,
както ако откъсне Полуостров цял
или събори Замъка на твой приятел
или твоя собствен Замък;
всяка човешка смърт ме намалява,
аз съм част от цялото Човечество;
и затова недей да питаш
за кого бие камбаната,
камбаната бие за теб.
И още:
Защо да се взирам в глава мъртвешка върху пръстен,
щом нося същата на раменете си.
Как да не се възхити човек на такава самоирония.
Ех чекеф . . отивам на село. Вече си представям как се натискам с тишината из цялата къща.
Защо се радвам толкова ли? Еми заради този летен разказ.
На ви го . .
Le Боза
Навън вали и аз съм побъркан от радост. Защо ли? Защото не чета за дъжда, не го гледам по телевизията, а го преживявам. Кисна в тази селска къща на двеста километра от града. Кисна най-буквално и с най-голям кеф. Не е спирало да вали от шест дни. Дори охлювите взеха да мрънкат. Охлювът е естет, има чувство за мярка. Аз обаче имам да наваксвам. Твърде дълго бях в града. Тук сценарият е толкова различен, че и аз не знам какво. Едно гадже ме попита ‘е к’во ще правиш две седмици на село?’ Какво да й обяснявам. Запуших й устата.
Имах нужда от тази самота, от този дъжд, от пространството. Тук си пуснах мислите да щъкат, тук е достатъчно широко. Цвърча щастливо като пържено яйце. Ей така, от няма нищо. Това в града трудно се прави. Там кефът се нуждае от причини. И причините си имат готин задник, но интелектуалните перверзии писват като виното. Понякога от една гола вода по-добро няма.Наваксах с книгите. Книгата прилича на жената, ако не я уважаваш (редовно), вкисва като боза. А от книга до боза има разлика, вервай ми. И от боза до боза има разлика. Има боза с вкус на чорапи, но не и чорапи с вкус на боза. Ходи обяснявай. Има малка, голяма, разлята боза, разлята където трябва и където не трябва. За юнаците двойна боза, за балъците - двойна празна. Въобще, какво общо има бозата с тая работа (не я бъркайте с оная работа, стига мръсотии).
Мда, наваксах с книгите и ги пуснах да пасат по баира. Моят баир нещо се беше поизгладил, но книгите му опасоха гладкото. По този повод пуснах хвърчило. Пускали ли сте хвърчило в порой? Не е лесно, трябва да го пуснете поне от третия етаж. Тук обаче трети етаж имат само някои дървета и ми се наложи да ги поухажвам сериозно, преди да мога да им се кача на главата.
На село шега няма, хапнеш парче хляб и останка от кренвирш (щото магазинът е в съседното село) и си духовно сит. Толкова ми е вкусно, че ми се пее. А не се пее лесно с пълна уста. Аз с празна не мога, камо ли с пълна. Та исках да кажа, че всичко е свързано. Пуснах хвърчилото и то каза ‘пльок’. Спогледахме се с дървото, чуло ли се е хвърчило да говори. Хвърчилото в главата ми също каза ‘пльок’ с известна ирония (въпреки че за пръв път я чувах) и полетя накъдето му видят очите. Не хвърчило, а глас божи, ще каже някой. Но няма да съм аз, защото ми е пределно ясна тази работа. Ясна като бял ден, въпреки че такъв не съм виждал от седмица.
Всичко тръгна от проклетия град. После се качи на рейса за Троян и оттам за към село. Но не ме разбирай буквално, въпреки че аз точно така говоря. Просто в града си подтисках идеите. Все ме разсейваха разни жени, приятели по маса, под маса и т.н.т.м. Набъбнаха идеите и умственото ми черво се задръсти. Затова сега кисна тук и се радвам на каквото ми падне. Така е то след дълго стискане, светът изглежда розов. Идеите ми явно са се сплескали във форма на хвърчило и сега се пръснаха като хиляди мравки в сезона за чифтосване. Цял ден не спирам да пиша и пак не им смогвам.
Та като говорим за боза, ето каква е поантата. Прасе от боза не разбира. Боза от прасе също, но не в това е въпросът. Прасето не може да осмисли бозата, още по-малко да я артикулира и най-малко да й се наслади. Къде е проблемът, ще кажете. Ами прасето е бозайник. А какво се оказва накрая, хабер си няма то от собствената си природа. Дай му на него да се нагруха с прасичина, да се сгуши в топлите си екскременти, ей ти щастието. Като в песента: ‘Стая с баня и биде, радвай се и пей сърце’. Какъв е смисълът от всичко това, питам аз. Това ли е величието на бозайника, толкова ли е изпаднал от своето предопределение? Ами че щом от боза не разбира, как ще достигне звездите? Несериозна работа е това. И за всичко е виновна телевизията. По телевизията нещата се гледат. Стига ти да кажеш: ‘те, видех я бозата’ и се чувстваш доволен, без да си я опитал. Заля ни телевизията с образи, които толкова бързо се сменят, че нямаме време да се сетим за вкуса на видяното. Даже вече забравихме думата ‘вкус’. Пробутват ни вкисната боза, но кой да направи разликата. Инфлация на образите, беше казал някой, инфлация на ценностите. Голяма свинщина настана. Че дори и свинщина не е, защото прасето си има достойство и се поти подкожно. Не знам как да го нарека, все ще обидя някое животно. Перверзия, ето какво е. Древните гърци са определили човека като перверзно животно. Имали са право.
Затова сега му се радвам така на дъжда и на това гъбясало село. Затова се спасих от града с всичките му бидета. Едно биде пролет не прави.
Седя тук и се въздържам от всякакви действия. Насмуквам се със свят, за да си припомня вкуса на нещата, и да не се чудя толкова, че хвърчило говори.
Някои ще кажат, че този текст е пълна боза. И в незнанието си ще са прави. Автентична боза е това. За ценители.
Празник, Милена ми даде пропуск за всичките концерти от София Джаз Пийк. Не знам какво да кажа. В момента й строя паметник. Освен това една непозната на гардероба всеки път ми дава покани за концертите в зала България. А казват, че нямало добри хора. Това ме подсеща за малкия Хейли в ‘Предай нататък’, филм, който някои смятат за наивен, поне докато не им се случи в действителност. Доброто наистина може да бъде заразно, като случайна усмивка от непознат на улицата, която прави деня ти цветен. Да, има все още такива. Трябва само да се оглеждаме.
Попаднах на интересна статия за Тори Еймъс в ‘Стандарт’ и ще споделя тук защо ми е любима изпълнителка. Тори ме грабва с това, че успява да съвмести дълбочина и нестандартност, някои от песните й могат да ме разплачат, а на други да танцувам до побъркване. В нея има провокация и авангардност, без обаче да са самоцелни, успява да изгради свой дълбоко емоционален свят с богат диапазон от чувства, като ми създава усещане за разнообразна и богата личност. Когато я слушам, се зареждам с живот и онази тръпка, която придвижва. Клипът на ‘A sort of fairytale’ е едно от най-хубавите и нетипични неща, които съм гледал. Тори rocks, Тори jazzes, на концертите свири на две пиана едновременно и пее сякаш времето не съществува. Тя притежава лекотата, която за мен е Богинята. Това ми е достатъчно, за да се чувствам омагьосан.
Още може да се прочете тук:
http://www.standartnews.com/archive/2006/04/01/art/s4752_5.htm
Видях се със Сев, която се оказа както си я представях. Някои хора усещам толкова силно, че няма нужда да ги виждам. Винаги ми е вдъхновяващо да срещна момиче, което е красиво отвън и отвътре. Дано успее да се съхрани такава в следвашите няколко апокалиптични години на тази възраст. После е лесно. Ярко изразената индивидуалност е рядка птица, а когато съдържа чувствителност, въображение, интелект и богата душевност, става рядко красива птица. От онези, които най-обичат да ги стрелят. Обществото не толелира различността, както казармата - собственото мнение. За последните години се нагледах на толкова душевна смърт, че в един момент планирах да се депресирам. После размислих, всичко това е закономерно, не на всеки е писано да блести. Или казано по-красиво, всеки ще блесне, ако не в този живот, в следващия.
Обещах да я черпя с едно бонзай разказче. За нея и другите светещи . .
Лили
Лили беше открила как да пътува във времето. Сега се връщаше в детството чрез аромата на прясно опечения хляб. Затворила очи, вдъхваше и летеше, все по-назад, към градината на своето утро, където уханието на хляба се смесваше с миризмите на двора и шарената сянка.
Там тя отново проследи пътя на мравките, видя се да дълбае по дървото ‘Обичам те, дърво’, да се рисува по тревата с тяло.
Погледна за последно и се промуши обратно през топлия мирис.
Вкусно пътуване, помисли си. Сложи парче сирене върху димящия крайшник и хрус . . хрус . . хрус . . се сля с устата си.
Между другото, Сев, открих до нас ресторант Mediterraneo. Не знаех, че има такъв, кръстен на теб. Трябва да отидем :)