Пустиня

Гор вървеше през пустинята. Стъпките му бяха равномерни като дишане на спящ. Ходилата му стъпваха максимално отпуснати, стойката фиксирана в най-удобната изпънатост, като умението на конете да спят прави. Погледът, разфокусиран, обхващаше от хоризонт до хоризонт.
Мислите му течаха като успоредни линии, пластове на дърво, изящни, допълващи се. Едни от тях се връщаха към миналото, когато Гор съзираше миражите на щастието, тичаше обезумял и заравяше ръце и устни в пясъка, докато гърлото му не изригнеше. След това се влачеше полумъртъв.
Споменът за кошмара постепенно биваше задушен от копнежа за глътка ситост и сигурност. Фата Моргана отново се вмъкваше под възпалените му клепачи, по гънките на спихнатите мисли, яхваше химерите и вдигаше пореден тост от пясък.
Тогава Гор се питаше ще спре ли някога да повтаря грешките си, дали завинаги е обречен на тази човешка глупост. Краката и сетивата му се оказаха по-мъдри от разума. Те сами научиха ритъма на пустинята, сляха се с него. Нямаше вече усилие. Всичко беше леко и естествено, защото тялото на Гор превърна пустинята в майка. Това, което беше затвор, разцъфна  във всевъзможност.  Нещо отвъд мислите взе надмощие, изпари очакванията, остави само есенцията на непосредственото възприятие. Тогава очите му съзряха десетките нюанси на жълтото, дълбочината на синята безоблачност, изяществото на храста, поникнал от нищото. Кожата му за пръв път усети Слънцето не като враг, а като лечител, даряващ енергия. И той си представяше как след вечна нощ изгрява същото това Слънце, и живееше с радостта от първия допир с него.
Много неща научи тялото на Гор, защото тялото не познава съмнението, то помни природните принципи.
Друга част от мислите му пътуваше в бъдешето. Виждаше се как остарява с всички радости и изпитания на старостта. Погледна се през очите на умиращ и животът му се стори чудо. Чудото се разля по вените му и крачката му зазвънтя с някаква приказна песен на крачките. Размърда пръстите на краката си импулсивно, вдиша дълбоко горещия вятър. Всичко стана част от другото. Ходила, земя, време. Чувството за самота изчезна. Остана единството и някаква непомисляна сигурност. Сигурността, която дава Земята, когато си част от нея.
Бъдещето се простираше като небе от възможности и Гор се усмихваше на идеята, че в такава всевъзможност всеки е всемогъщ. То съдържаше всички вариации и погледнато така, вече се беше случило. Оставаше само да избереш и изживееш.
Всички тези мисли, хвърлени надалеч като въдици, помагаха на Гор да постигне настоящето, както крилата на птицата й помагат да лети. Но птицата не е крила, тя е полет.
Настоящето, помисли си Гор, е слънчев лъч, изгубил се в калта или родил пожар  . .  през лупата на мисълта. Моята мисъл, си каза и светът гореше. Усмихна се. Лицето му роди каньони, сякаш издълбани от вятър, решил да остане.
И както обикновено става в приказките, а животът е приказка, оазисът на щастието дойде сам при Гор, точно когато той забрави изцяло за него, и мислите и желанията му вече не пречеха, не разделяха. Дойде изневиделица, нямаше приближаване, нито радостно съзиране. Гор усети ужилването на промяната, онова ужилване, което помага да не заспиш и да не остарееш. Видя наоколо света зелен и изобилен.
Устата му крещеше за вода. Напълни чаша с кристалната течност. Наведе се да отпие. Погледна отражението си, развълнувано. И той се развълнува. Постоя така отнесен. После отпи. Свежестта се разля по фибрите, роди празник и песен в плътта му. Тази глътка се вряза в него като прозрение. Нужна ли бе втора?
Опита фурма. После черна маслина. Изяде ги бавно, първо с очите. Превърна се в небце, в папили и стомах. Всеки вкус беше вселена.
Запали цигара, усети лютивия дух на тютюна, тревите и техните тайни, труда на берачките. Изпуши я до половината преди остротата да изчезне.
Взе нож и леко поряза дланта си по линията на живота. Вкуси кръвта. Усети  червеното й по червения си език. Всичко имаше вкус на живот. От какво значение беше формата.
Ужилването на промяната . . .
Стана и тръгна. Видя ширналата се пустиня в края на Оазиса. Усмихна се. Краката му вече нагазваха пясъка, когато санитарите го догониха. Събориха го на земята и го вързаха.
Пак ли ще си ходиш бе Горане, чу някой да казва преди да загуби съзнание.

 

Това не е разказ, а нещо като полусън, който ми се случи, докато дремех на една пейка в парка и змията в мен се припичаше на слънце.

3 Comments so far
Leave a comment






Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Name (required)

E-mail (required)

URI

Your Comment