Към душата

Към душата щом прибавиш лапи и мустаци,
тя самичка се превръща в опашато мъркане.
Ах, но съвършенството е с половин ухо,
бързо намерете липсващото крайче!
Невъзможно е! Защо? Защото е заето –
още вчера се превърна в кучето, което
трябва днес да го отхапе… Завържете го веднага!
Вържеш ли го, мигом се превръща на ветрец…
Завържете го тогава със верига от врабци!
За какво да го завържем? Хей за оня облак.
Но с какво да го заключим? С катинар от врана.
Сторено е, но сега пък враната избяга…

Естетика на три мухи

Родих се на тавана, като плъх.
Израснах сред софийските бордеи.
И три мухи видях, три малки феи,
прашинки от божествения дъх.

И кацнала на кривия ми нос,
една от тях лениво проговори:
Почукаш ли, не ще ти се отвори.
Ще бъдеш ти неканеният гост.

И в мъки нека мине твоят ден,
защото тъй духът се извисява…
Какво е дух, се питам оттогава?
Да знаех, бих се чувствал извисен.

А втората ориса ме така:
Ще бъдеш ти грозникът, а в отплата
сред грозното ще срещнеш красотата,
но друго име дай й ти — тъга.

И нека триж светът те отврати,
преди да си прозрял онази тайна,
че грозното, доведено до крайност
е вече красота… Или почти.

Тогава смях се чу — по този смях
аз изпълзях сезони и години…
А третата орисница дари ме
с най-висшето богатство — шепа прах.

Първична мисъл

Първична мисъл в мрака на звездите,
чрез тебе съществата са родени.
Прошепнати са вече всички тайни.
Отдавна са преписани съдбите.

Но вслушам ли се в нощните вселени,
какво долавям — песнички нехайни.
Щурчета се провикват, а тревите
от миг на миг израстват по-големи.

И сякаш дъжд вали — така детето
несвързано се учи да говори…
Къде си висша мъдрост на небето?

Уж исках да проникна в светлината,
почуках — и вратата се отвори.
Видях ли нещо — шипка под луната.

Рибата

Понятията, които са край нас изгубват смисъл,
когато рибата премине — в свят на тишината
превръща се светът — това е първата природа,
пространството е само смес от кипнали мехури…
Да сричаме, удавници, да сричаме усърдно!
Дано открием сричката,
в която има въздух.

Царице на пророците, ти знаеш всички тайни…
Какво е мисълта за теб — единство на душата
с природните закони. Ти народите събличаш!
Коралови горички сред епохите засаждаш.
И радостно към нищото пришпорваш океана,
додето ние жално мерим
просешки тояги.

Чрез кръговете водни ти тълкуваш битието
и вътрешният свят за теб на външното е равен.
тъй хаосът издишва световете и ги вдишва.
Да сричаме, удавници, това е чест достойна —
за песните на рибата
да бъдем камертони.

Да можех като тебе да се слея с естеството,
да можех, о, за миг да можех аз да те последвам
в неясните ти пътища, за миг поне да можех,
тъй както ти го правиш, да нарежа светлината,
със перки и със люспи, на кристали разноцветни
и дълго да се взирам, цяла вечност да се взирам,
а после най-нехайно
да ги пръсна със опашка.

Две от книгите му могат да се намерят тук:

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=329&WorkID=12986&Level=2

Това е една интересна статия на Едвин Сугарев, която засяга и творчеството на Иван Методиев:

http://liternet.bg/publish/esugarev/bg_haiku.htm