Имаше един момент, когато с няколко любими хора обикаляхме щатите, заглеждахме се по жени, каньони и други забележителности, и се веселяхме до гуша. Точно затова мисля да налетя на Вегас за още две години. Този път ще се ползвам и от услугите на местното уни за една магистратура. Има вариант да си уредя assistanship, ще рече да работя в университета двайсет часа седмично, за което да получавам пълно покриване на таксата за обучение плюс 1000$ месечно. Та се надявам освен, обичайните локални веселби, да си организираме нови пътешествия с другарите.

Тук сме с бат Станчето и Нечо (в ляво), които ми се падат братчед и брат. Владо е зад апарата. Всеки от тях е изключителна личност, а общото помежду им е, че можем да си мълчим многозначително на различни теми, като самото им присъствие ме зарежда с чудесности. В случая сме на плажа в Малибу в търсене на всеизвестните спасителки или както се изказа Станчик - на пичелов. Той е известен с факта, че в живота си е имал една единствена ерекция, която продължава и до момента. Ефектът от това е постоянен глад за женска плът и непрегледани досега порно сайтове.
Същевременно Стан е докторант, преподавател по финанси, адвайзър, страстен комарджия и блестящ играч на белот. Има акъл за трима, което му помага да спазарява изгодно вегаските курви. Готов е за пари (за жени) да продаде и майка си, което досега е правил само няколко пъти. Стиснат е до посиняване и същевременно е един от хората, които най-много са ми помагали. Непрекъснато се заяжда с мен, защото не понася метафизичните ми бръщолевения, вика ми Фильо, а когато се напие, ме прегръща и ми казва, че ме обича. Не бих могъл да изброя всичките му противоречиви качества, но тази амбивалентност ме възторгва.

За Владо ще кажа само, че е най-благородният човек, който съм срещал, готов е да свали гащите от гърба си дори за непознат. Освен това е добър готвач, фотограф и латино танцьор. Благодарение на него през двете ми години там бях хранен с вкусни манджи, което ме спаси от традиционния американски джънк. Владо е и великолепен слушател, с отвореността си към новото и вечно очакващия си поглед ме стимулираше да му разказвам с часове и да изваждам от себе си неподозирани неща. Като съквартирант ми акомпанираше в пазаруването, фитнеса, разходките с колело до близките каньони, че дори в литературните ми пориви. Няколко пъти, когато бях смъртоносно уморен, той сядаше на компа и пишеше вместо мен. Получаваха се чудни разкази. Също така споделяше  удоволствието ми от филмите на Бергман, Бунюел и сие класици, от боса новата и книгите. Такива хора са рядко щастие. Дори само заради него бих се върнал там.

Нечо мисля да опиша в един от следващите постинги. Той ми е любимият художник и човек, и заслужава отделно пространство. Смешното при него е, че е умилително страхлив за всякакви екстремни преживявания, което личи от следващата снимка. На нея се возим отвесно със 120 км на може би най-бързото влакче в света, което мен накара да крещя от удоволствие, а него от ужас. С Владо, разбира се, винаги дебнехме да седнем на първите седалки, което ни убеждаваше колко сме смели и така забравяхме страха от високото.

Напоследък се опитвам да увещая братчето ми да дойде с мен във Вегас. Това би направило престоя там за пореден път незабравим. Този човек носи цял един магичен свят със себе си. Страхотно е също, че Илийката, друг вълшебник, наскоро замина и отново ще ме радва там. Въобще, усещам как пак ще се събере неповторимо колоритната вегаска компания, начело с Караджата, известен още като Фильо (или просто Фил). Ще се споделяме, мечтаем и вилнеем като в доброто дърто време.

Ето още няколко снимки за визуализация на усещането. Долната е пример за постоянното иронизиране на онтологичните ми стремления от страна на другарчетата, което толкова ми допадаше. Тези хора успяваха да балансират сериозното в мен, с тях можех еднакво добре да пиянствам и да обсъждам Лао дзъ и Макиавели.

 Тук, както личи от снимката, доста сме се размазали (Нечо, Васо, Илийката, аз и Стамен), което е добро лекарство за прикаляващите с дебелите книги.

Тази снимка е уникална, защото да видя силно интровертния ми брат да крещи така, е събитие. Това казва достатъчно за настроението. В такива случаи взимахме китарата и огласяхме махалата, докато не дойдеха фуражките (с които се опознахме до детайли).

Пием, пушим, три в едно . . . Ето ни с бай Васото, който е величествено творение. В него има такъв заряд от енергия и ентусиазъм, че самото му присъствие е като шепа амфетамини. По цели нощи си говорехме на бутилка бърбън или пък танцувахме диво на Red Hot. Четяхме си стихчета, пеехме Ъпсурт на глас и половина и мечтаехме да идем заедно до Хаваи. Друг път водехме ожесточени спорове относно американското изкуство, местните социо-културни деформации и дрбр. Почти се хващахме за гушите. В крайна сметка мисля, че благодарение на това и двамата си уравновесихме характерите - аз станах малко по-материален, а той - по-духовен.

Като си спомням онези моменти се чувствам така . .

. . което не значи, че нямаше и разочарования. Последните два месеца бях толкова потиснат, че нямах търпение да се махна от вегаския кич и плитката американска реалност. Някои от приятелите ме разочароваха, защото виждах как постепенно се превръщат в част от консуматорското общество, губят индивидуалността си и се продават на системата за хубава кола и къща. Видях егоизъм, лицемерие и други неща, които в началото ги нямаше, а забавлението постепенно стана самоцелно, като някакво бягство от очевидната деградация. Много от любимите ми хора се променяха пред очите ми, ставаха американци, затова си и тръгнах, въпреки изгодните предложения за оставане.

През последнаите две години в България също си прекарах чудесно, по различен и своеобразно пълноценен начин. Чувствам се свързан с тази земя, език, хора, всичко това ме зарежда и осмисля, въпреки моментната криза и изпростяването. Животът ми в чужбина беше и ще бъде единствено странична гледна точка, алтернативно обогатяване, отърсване от наслояването на битието. Независимо от всичко, аз винаги се завръщам.

Ще завърша с невероятното небе над Вегас, което сутрин и вечер се превръщаше в пожар и ни караше да го посрещаме и изпращаме с усещането за сакралност.

Гор вървеше през пустинята. Стъпките му бяха равномерни като дишане на спящ. Ходилата му стъпваха максимално отпуснати, стойката фиксирана в най-удобната изпънатост, като умението на конете да спят прави. Погледът, разфокусиран, обхващаше от хоризонт до хоризонт.
Мислите му течаха като успоредни линии, пластове на дърво, изящни, допълващи се. Едни от тях се връщаха към миналото, когато Гор съзираше миражите на щастието, тичаше обезумял и заравяше ръце и устни в пясъка, докато гърлото му не изригнеше. След това се влачеше полумъртъв.
Споменът за кошмара постепенно биваше задушен от копнежа за глътка ситост и сигурност. Фата Моргана отново се вмъкваше под възпалените му клепачи, по гънките на спихнатите мисли, яхваше химерите и вдигаше пореден тост от пясък.
Тогава Гор се питаше ще спре ли някога да повтаря грешките си, дали завинаги е обречен на тази човешка глупост. Краката и сетивата му се оказаха по-мъдри от разума. Те сами научиха ритъма на пустинята, сляха се с него. Нямаше вече усилие. Всичко беше леко и естествено, защото тялото на Гор превърна пустинята в майка. Това, което беше затвор, разцъфна  във всевъзможност.  Нещо отвъд мислите взе надмощие, изпари очакванията, остави само есенцията на непосредственото възприятие. Тогава очите му съзряха десетките нюанси на жълтото, дълбочината на синята безоблачност, изяществото на храста, поникнал от нищото. Кожата му за пръв път усети Слънцето не като враг, а като лечител, даряващ енергия. И той си представяше как след вечна нощ изгрява същото това Слънце, и живееше с радостта от първия допир с него.
Много неща научи тялото на Гор, защото тялото не познава съмнението, то помни природните принципи.
Друга част от мислите му пътуваше в бъдешето. Виждаше се как остарява с всички радости и изпитания на старостта. Погледна се през очите на умиращ и животът му се стори чудо. Чудото се разля по вените му и крачката му зазвънтя с някаква приказна песен на крачките. Размърда пръстите на краката си импулсивно, вдиша дълбоко горещия вятър. Всичко стана част от другото. Ходила, земя, време. Чувството за самота изчезна. Остана единството и някаква непомисляна сигурност. Сигурността, която дава Земята, когато си част от нея.
Бъдещето се простираше като небе от възможности и Гор се усмихваше на идеята, че в такава всевъзможност всеки е всемогъщ. То съдържаше всички вариации и погледнато така, вече се беше случило. Оставаше само да избереш и изживееш.
Всички тези мисли, хвърлени надалеч като въдици, помагаха на Гор да постигне настоящето, както крилата на птицата й помагат да лети. Но птицата не е крила, тя е полет.
Настоящето, помисли си Гор, е слънчев лъч, изгубил се в калта или родил пожар  . .  през лупата на мисълта. Моята мисъл, си каза и светът гореше. Усмихна се. Лицето му роди каньони, сякаш издълбани от вятър, решил да остане.
И както обикновено става в приказките, а животът е приказка, оазисът на щастието дойде сам при Гор, точно когато той забрави изцяло за него, и мислите и желанията му вече не пречеха, не разделяха. Дойде изневиделица, нямаше приближаване, нито радостно съзиране. Гор усети ужилването на промяната, онова ужилване, което помага да не заспиш и да не остарееш. Видя наоколо света зелен и изобилен.
Устата му крещеше за вода. Напълни чаша с кристалната течност. Наведе се да отпие. Погледна отражението си, развълнувано. И той се развълнува. Постоя така отнесен. После отпи. Свежестта се разля по фибрите, роди празник и песен в плътта му. Тази глътка се вряза в него като прозрение. Нужна ли бе втора?
Опита фурма. После черна маслина. Изяде ги бавно, първо с очите. Превърна се в небце, в папили и стомах. Всеки вкус беше вселена.
Запали цигара, усети лютивия дух на тютюна, тревите и техните тайни, труда на берачките. Изпуши я до половината преди остротата да изчезне.
Взе нож и леко поряза дланта си по линията на живота. Вкуси кръвта. Усети  червеното й по червения си език. Всичко имаше вкус на живот. От какво значение беше формата.
Ужилването на промяната . . .
Стана и тръгна. Видя ширналата се пустиня в края на Оазиса. Усмихна се. Краката му вече нагазваха пясъка, когато санитарите го догониха. Събориха го на земята и го вързаха.
Пак ли ще си ходиш бе Горане, чу някой да казва преди да загуби съзнание.

Това не е разказ, а нещо като полусън, който ми се случи, докато дремех на една пейка в парка и змията в мен се припичаше на слънце.

Влизам в поредната серия визуални гмуркания. Филм Фестът предлага страхотни заглавия, но и домашното кино има чар. Дори го предпочитам заради уединението. Евгени ме зареди с ‘Don’t Come Knocking’ (новият на Вендерс), наоскарения ‘Crash’ и още няколко хубавини от последно време. Андрей пък ме наблегна на силно нестандартен ирански филм - ‘A Taste of Cherries’, интересен турски и няколко на Джим Джармуш.

Този път ще бъда лакомничен и ще запазя впечатленията за себе си. Засега ще коментирна само филмът, който ме гушна и отнесе на едно красиво място. На пръв п е нещо шизофренно-депресивен, но между пороя първосигнални впечатления светят кристални капки изключителност. Невероятна операторска стилистика, разчупваща реалността с преливания на кадъра, проясняващи се разфокусирания, оживяващи отражения. Зи джърман Марк Форстър (режисирал още ‘Monster’s Ball’ и ’Finding Neverland’) отново налетя на възхищението ми. Юън Макгрегър и Наоми Уотс са чудесни, но вниманието ми се лепна основно на Райън Гослинг (’Съединените Щати на Лиланд’) и поредното му невероятно превъплащение. Човекът явно си пада по трудните роли, и то с главата надолу, защото се гмурка дълбоко. Напомня на Едуард Нортън, който ми е влудяващо убедителен във всеки свой образ. Като цяло филмът може да се изгледа и като трилърче за лека нощ, историята е интересна, задържа вниманието. Обичам подобни многопластови форми. Можеш да плуваш в тях, да водолазиш по дъното или да се плацикаш на плиткото.

Влиза ми в любимата категория вдъхновяващо-странни филми, където са ‘Дони Дарко’, ‘Съединените Щати на Лиланд’, ‘Револвер’, ‘Изгубената Магистрала’ и разни още. Та става дума за ‘Stay’. Дано да съм ви зарибил, а не закучил.

Блогът истеряса и дриска по шрифтовете, за което се извинявам. Май е време да го сменям с по-млад

Открих си няколко любими стари музики сред космическия хаос на дисковете ми - Luna Papa (невероятно таджикско етно), два албума на Теодоси Спасов, няколко на Dead Can Dance и музиката към ‘Аризонска Мечта’ (по този случай изгледах пак филма). Въртя си ги непрекъснато и не мога да им се наситя, особено на последното, Горан Брегович и Иги Поп са ми неустоима комбинация, ще мушна два от текстовете тук: