сталкер

Фабрика за абсолют

Потресаващо е усещането да се сблъскаш с истината. Kогато ми се случи, плача и същевременно се усмихвам. Често съм писал за това и с риск да се повторя ще се повторя: когато чуеш истинска история, една част от теб я разпознава и откликва, без значение колко неправдоподобно или сакато е разказана.
В ‘Сталкер’ няма нищо красиво –  тромав е, на места героите са неправдоподобни, което стои като шев. Няма нищо красиво, освен истината.  Все едно Тарковски се е протегнал на метър и е докоснал едно друго измерение, наситено с вечни идеи, които не подлежат на логика, на причинно-следствени връзки. Те просто са. И в мен има сетива, които са. Вродени, първични, необясними* (*самото обяснение предполага вторичност). Те са тези, които откликват на истината в нещата. За тях няма значение формата, всичко е интересно само по себе си, ако е истинно.
В Сталкер се говори за ‘зоната’, символ на онази ‘отвъдност’ на нещата. Звучи метафизично, но е толкова просто. Всяко нещо има своята отвъдност, отвъдността на ходенето е тичането. Ценността й е, че тя провокира, променя, придвижва човека. И ето тук мога най-после да дефинирам двете неща, които най-много ме радват – това, което ми дава отвъдност, различност и разбива битието ми като разказ на Виан, карайки всички закони на моята физика да спрат да действат, както и всичко истинно.
Разбира се, истината е субективно понятие. Тя израства заедно с човека. И е толкова голяма, колкото успеем да вложим в нея. Може би, както казват древните книги, само смъртта е постигане на абсолютната истина. Но аз съм твърде жив, за да мисля за нея.
Няколко дни по-късно прочетох лекция на Андрей Райчев върху ‘Сталкер’ и отвъдността. Развълнува ме усещането да споделям едно и също чувство-мисъл с друг. Да, споделянето е духовен хедонизъм. Не по-лош от дълго отлаган оргазъм или папилна оргия. Човек трябва да е Бакхус във всяко отношение.
След филма, след последните концерти и пиеси отново съм в отвъдността, оплакнах очи от ежедневното и местя предмети с поглед* (* алюзия с края на ‘Сталкер’), случвам света.
Такова настроение е пълно с чаша Абсолют.

Лекцията на Андрей Райчев е на този адрес:

http://www.raichev.org/bulgarian/lecture6.htm

Хареса ми, много, въпреки моментното интелектуалничене тук-там. Не можах да преглътна само едно нещо, което ми прецаква и филма. То за мен е фундаментално важно:
„Това, разбира се, е филм за вярата. За вярата и за страха. Ако говорим за това за какво се разказва във филма, то основното е, че ­ човек го е страх да повярва, просто не може.”

Тъжна е такава констатация. И някак твърде обобщаваща. Прекалено много отчаяние се крие във филма, сякаш и на Тарковски му липсва вяра и е забравил, че може 99% от хората да не вярват, но винаги го има онзи, който вярва за стотима. Точно този е Сталкерът. Забравил е, че мислите и думите оформят света, случват нещата. И е по-добре да приемеш чашата за наполовина пълна, защото в мозъка остава ехото на пълна, пълна . . А както съм установил емпирично . . . всичко ни е в главата.

5 Comments so far
Leave a comment








Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Name (required)

E-mail (required)

URI

Your Comment