кино

Киното е едно от великите изкуства. В същото време най-изроденото поради сравнително високите бюджети и нуждата от рентабилност. Затова предпочитам книгите като главен източник на информация. През последните години, обаче, видях киното по твърде нов начин. Ширна се пред мен като океан и ме накара да нагазя с трите крака в него. За това е виновен Вим Вендерс, благодарение на когото разбрах какво е авторско кино и къде да го търся. След ‘Криле на Желанието’, ‘Буена Виста Соушъл Клъб’, ‘Париж, щата Тексас’, ‘Краят на Насилието’, ‘Хотел за Милион Долара’ и останалите ми поникнаха нови очи. Книгата на Вендерс ‘Логика на Образите’ също даде тон. Разбрах, че не е толкова важно какво, а най-вече как гледаш. И киното зае полагащото му се място сред моите кладнци.

За нещастие авторско (некомерсиално) кино почти не се издава в България. Единственият източник е нета (да живее пиратството). Защо ли? Спомням си преди години, когато в ‘Александра’ бракуваха  ‘Отвъд Облаците’, защото никой не го наема.  Скъса ми се сърцето (сега е с кръпка). Но фактът е, че такива филми нямат достатъчно търсене, за да са рентабилни. По тази причина не се издават на видео и стари филми. Освен в  ‘Одеон’ (където може да се чуе дублажа на фъфлещи моноглоти) и спорадично другаде, няма къде да видите шедьоврите на Чаплин, Фриц Ланг, Микеланджело Антониони, Луис Бунюел, че дори не толкова стари неща като тези на Бертолучи и Торнаторе, ранния  Люк Бесон, късния Ингмар Бергман и нощния Дейвид Линч.

Затова през годините в Щатите се наливах главно с класическо кино. Там също няма как да намериш ‘Андрей Рубльов’ на Тарковски в нормална видеотека, но пък си има едни малки такива за ценители, както и интернет рентове с по двайсет хиляди заглавия.

Предимството на двд формата е, че почти всяко върви с коментари. В тях се обсъжда биографията на режисьора, историята на филма, техниките на снимане, прави се анализ и смислово тълкуване. Без коментарите фундаментални филми като ‘Рашомон’ (1951, Акира Куросава) си остават еднопластови, а някои от по-интелектуалните ленти от италианския неореализъм - направо неразбираеми (поне за мен).  Чак след като чух  ‘Фотоувеличение’ (‘Blow up’) на Антониони, вникнах в много от алюзиите. Причината за това е, че всяко време и култура имат свой език и трябва да го научиш, преди да се потопиш в тях.

За щастие успях да си закупя много любими филми, някои от които отсъстват на видео у нас - ‘Безкрайна Синева’ на Бесон и ‘Легенда за Пианиста’ на Джузепе Тотнаторе, ‘Блясък’ на Скот Хикс, Вендерс, Куросава, Бертолучи и . .

От друга страна в София има специализирани кина като Евро-български културен център, Дом на Киното, Кино Центъра, Одеон, където могат да се видят нестандартни и красиви филми - предимно съвременни - на Михаел Ханеке, Карлос Саура, Патрис Льоконт, Алмодовар. И по-рядко стари - като панорамите на Франсоа Трюфо и Никита Михалков (най-после гледах ‘Очи Чорние’).

След завръщането ми в родината последва няколкомесечен рейд из кината. Установих, че Еврокиното отново е на висота, французите са в пълна ерекция – Жан-Пиер Жоне (‘Амели’, ‘Най-дългият Годеж’), Клод Милер, Клод Лелуш (‘И сега дами и господа’), Франсоа Озон.

Испанците също - Саура ме омагьоса със ‘Саломе’ и ‘Иберия’ (отново, след ‘Танго’ и ‘Фламенко’). Не знам дали някога Алмодовар ще си надскочи ‘Говори с нея’, но ‘Лошо Възпитание’ е поразителен по свой, малко житейски начин, и който е чел биографията на Джеймс Дийн, знае, че в този филм няма хиперболи.

Със сигурност няма да забравя ‘Не Мърдай’, ‘Малки Рани’, ‘Отблизо’, ‘Младият Адам’ (по маниака Александър Троки). Много от азиатските и скандинавските продукции също оставиха следа.

В единствения случай на посещение на видеотеката попаднах на ‘Съединените Щати на Лиланд’, който просто трябва да се гледа, въпреки че блести повече идейно-концептуално, отколкото кинематографично. Стига с изброяването, че изпадам в патос.

Искам да обърна по-голямо внимание на три филма, които ми бръкнаха много дълбоко.

‘Арагами’ на Рюхеи Китамура. Култов за всеки фен на източните философии и себепостигането, филм от двама души (нещо като ‘Лента’ на Ричард Линклейтър, с Итън Хоук и Ума Търман), в който не липсва нищо. Съвършена хореография и ефекти, лафчета, самоирония. Плюс няколко тома маскирана японска етика в стил Миямото Мусаши. Захаросах се.

Гай Ричи пък ме озари с ‘Revolver’. Той ще остане в главата на всеки, който успее да го разбере. Много хора се изказаха зле за него, което е съвсем очаквано за масовия вкус. Не знам как бай Гай се е навил да направи такъв шизофренно-психологически езо трилър, но се е справил виртуозно. Този филм е учебник, ребус, парадигма. Трудно ми е да повярвам, че касов режисьор прокарва неортодоксални идеи като тази, че всеки проблем е единствено в главата ни.  Явно е прекалил с четене на Бъркли и папируси по солипсизъм. Напомня ми еретичността на ‘Последното Изкушение’ (по романа на Казандзакис) и ‘Боен Клуб’. Останах с впечатлението, че гледам ‘Матрицата’, режисирана от Дейвид Линч. Разликата е, че ‘Матрицата’ е направен така, че да го харесат всички, и без да се накърнява мистичната му дълбина.

И накрая ‘Сталкер’ на Андрей Тарковски. Филм-легенда, цяло измерение от различност. Принципно не харесвам стила на Тарковски, не мога да му стана зъл фен като някои познати, но за идеите . . . свалям му гащи. Написах нещо още тогава след филма, но за да не стане тотален ферман, ще го постна отделно.

За съжаление наскоро имах и нещастието да си причиня нещо ужасно. Гледах ‘Хрониките на Нарния’. Мисля да плювна сосно по темата, но ще го направя като коментар, за да не загрозявам написаното дотук.

3 Comments so far
Leave a comment






Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Name (required)

E-mail (required)

URI

Your Comment