Ех, припомних си една любима песен, която за мен влиза в графа култови - Brass in pocket на Pretenders, има толкова чар и свобода в нея. Днес хванах случайно гейското кавърче на Suade, което също не е зле. То ме подсети за оригинала, както и за чудесната интерпретация на Pearl Jam - Meaningless. Всичко това ме върна към безгрижието на 90те, което се различава от сегашното ми метафизично безгрижие. Ето текста:

Got brass in pocket
Got bottle, i’m gonna use it
Intention, i’m feeling myself
Gonna make you, make you, make you notice

Got motion, extreme emotion
I’ve been driving Detroit leaning
No reason, just seems so pleasing
Gonna make you, make you, make you notice

Gonna use my arms
Gonna use my legs
Gonna use my style
Gonna use my senses
Gonna use my fingers
Gonna use my, my, my imagination

Oh, ’cause I’m gonna make you see
There’s nobody else here
No one like me
I’m special, so special
I gotta have some of your attention, give it to me

I got rhythm, I can’t miss a beat
It’s got me so scared it’s so sweet
Got something, i’m winking at you
Gonna make you, make you, make you notice

Gonna use my arms
Gonna use my legs
Gonna use my style
Gonna use my senses
Gonna use my fingers
Gonna use my, my, my imagination

‘Cause i gonna make you see
There’s nobody else here
No one like me
I’m special, so special
I gotta have some of your attention
Give it to me

‘Cause i gonna make you see
There’s nobody else here
No one like me
I’m special, so special
I gotta have some of your attention
Give it to me

The Big Bruise
by Mark Rotko

Rotko’s career as a painter came about abruptly when, upset by the bill for a moonlit painting of his poodles Sam and Janet*, he covered the painting with green Sherwin-Williams alkyd and sent it back to the artist’s agent. You can imagine how surprised he was when the following week he received a check for $3,200 and an invitation for a private showing of his work.

Rotko, who until that time had been a firefighter with a Brooklyn engine company, was flabbergasted. In his biography, “Watching Paint Dry,” he recalls the moment:“All of a sudden the wheels begin to turn. Thirty-two hundred smackers for something I did in 5 minutes with leftover paint and an old house brush? I called the Captain down at the firehouse and told him what he could do with his hose nozzle and the firehorse he rode in on. Then I went down to the hardware store and picked up a couple of cans that were on sale, plus a couple of brushes, and on the way home I stopped at the Salvation Army place and got me a beret.”

Напоследък ми е трудно да пиша. Чувствам се задръстен с псевдолитературщина. Трябват ми онази дълбока самота и оглушителна тишина, които изкореняват всичко неистинско. Защото искам да пиша така . .

Това го написах преди много години, беше като видение от бъдещето. Дотук всичко се сбъдна.

Един Живот

Пораствам бавно. Винаги съм вярвал, че децата на еволюцията остават по-дълго в отделните й етапи. Затова не бързам да порастна. Наслаждавам се на детството, смея се и играя повече. Така запазвам тази способност завинаги.
Като юноша се радвам на кльощавото си тяло, на неизградената си същност, въпреки подценяването от околните. Дълго търся индивидуалност, дълго трупам, затова намереното е изключително. Когато човек се гради толкова дълго, сякаш никога не спира.
Като млад мъж нося детето и юношата в себе си. Подминавам материални амбиции и себедоказването, наслаждавайки се на младостта, на отворения си ум. Загърбвам чуждите мнения, следвам сърцето си, а то тупти страстно и жадно за знание. Пътувам, наблюдавам, споделям чужди трапези и мечти, опитвам екзотични ястия, идеи, чувства. Впускам се в новото без да се замислям. Добавям нови цветове към дъгата си, докато не получа сияние.
От възрастния мъж взимам сериозната отдаденост. Посвещавам се на каузи и дела. Отговорен и решителен съм. Оставям след себе си . . дърво, хора, мисли.
Чувствам се многоизмерно жив. Детето, юношата и мъжът бягат през щастието заедно. Старостта не може да ме настигне. Но все пак аз я допускам до себе си. Тя също е своеобразно пълна с извори. Да остарееш красиво. В това има такава естетика.
Запазвам силата си, но я пренасочвам. Най-после съм напълно свой. Изпълнил дълг към себе си и обществото, мога да живея отвъд илюзиите на човечеството.
Отдавам се на простичко общуване с вселената. Превръщам се в хармонията. Тишината ме опива. Но не забравям да лудувам, по един нов начин. Детето е все толкова живо. Аз съм комбинация от всичко, мнoгoетажна къща.
И като юноша бях малко старец. Животът е твърде разнообразен, за да се задоволя с еднопластовост.
Сега, изсмукал до капка костния мозък на ролите, след всички действия на тази пиеса, мога да се посмея и да тръгна . . .
Светлината ме обема. Разтварям се.  Танцувам. Аз съм светът.

Тук бях постнал няколко коментара по Le Боза от един форум за литература. Реших да ги махна, за да не цапат блога. Някои хора от много четене са превърнали мозъка в мускул. А от взиране пропускат междудумията.

Фабрика за абсолют

Потресаващо е усещането да се сблъскаш с истината. Kогато ми се случи, плача и същевременно се усмихвам. Често съм писал за това и с риск да се повторя ще се повторя: когато чуеш истинска история, една част от теб я разпознава и откликва, без значение колко неправдоподобно или сакато е разказана.
В ‘Сталкер’ няма нищо красиво –  тромав е, на места героите са неправдоподобни, което стои като шев. Няма нищо красиво, освен истината.  Все едно Тарковски се е протегнал на метър и е докоснал едно друго измерение, наситено с вечни идеи, които не подлежат на логика, на причинно-следствени връзки. Те просто са. И в мен има сетива, които са. Вродени, първични, необясними* (*самото обяснение предполага вторичност). Те са тези, които откликват на истината в нещата. За тях няма значение формата, всичко е интересно само по себе си, ако е истинно.
В Сталкер се говори за ‘зоната’, символ на онази ‘отвъдност’ на нещата. Звучи метафизично, но е толкова просто. Всяко нещо има своята отвъдност, отвъдността на ходенето е тичането. Ценността й е, че тя провокира, променя, придвижва човека. И ето тук мога най-после да дефинирам двете неща, които най-много ме радват – това, което ми дава отвъдност, различност и разбива битието ми като разказ на Виан, карайки всички закони на моята физика да спрат да действат, както и всичко истинно.
Разбира се, истината е субективно понятие. Тя израства заедно с човека. И е толкова голяма, колкото успеем да вложим в нея. Може би, както казват древните книги, само смъртта е постигане на абсолютната истина. Но аз съм твърде жив, за да мисля за нея.
Няколко дни по-късно прочетох лекция на Андрей Райчев върху ‘Сталкер’ и отвъдността. Развълнува ме усещането да споделям едно и също чувство-мисъл с друг. Да, споделянето е духовен хедонизъм. Не по-лош от дълго отлаган оргазъм или папилна оргия. Човек трябва да е Бакхус във всяко отношение.
След филма, след последните концерти и пиеси отново съм в отвъдността, оплакнах очи от ежедневното и местя предмети с поглед* (* алюзия с края на ‘Сталкер’), случвам света.
Такова настроение е пълно с чаша Абсолют.

Лекцията на Андрей Райчев е на този адрес:

http://www.raichev.org/bulgarian/lecture6.htm

Хареса ми, много, въпреки моментното интелектуалничене тук-там. Не можах да преглътна само едно нещо, което ми прецаква и филма. То за мен е фундаментално важно:
„Това, разбира се, е филм за вярата. За вярата и за страха. Ако говорим за това за какво се разказва във филма, то основното е, че ­ човек го е страх да повярва, просто не може.”

Тъжна е такава констатация. И някак твърде обобщаваща. Прекалено много отчаяние се крие във филма, сякаш и на Тарковски му липсва вяра и е забравил, че може 99% от хората да не вярват, но винаги го има онзи, който вярва за стотима. Точно този е Сталкерът. Забравил е, че мислите и думите оформят света, случват нещата. И е по-добре да приемеш чашата за наполовина пълна, защото в мозъка остава ехото на пълна, пълна . . А както съм установил емпирично . . . всичко ни е в главата.

Киното е едно от великите изкуства. В същото време най-изроденото поради сравнително високите бюджети и нуждата от рентабилност. Затова предпочитам книгите като главен източник на информация. През последните години, обаче, видях киното по твърде нов начин. Ширна се пред мен като океан и ме накара да нагазя с трите крака в него. За това е виновен Вим Вендерс, благодарение на когото разбрах какво е авторско кино и къде да го търся. След ‘Криле на Желанието’, ‘Буена Виста Соушъл Клъб’, ‘Париж, щата Тексас’, ‘Краят на Насилието’, ‘Хотел за Милион Долара’ и останалите ми поникнаха нови очи. Книгата на Вендерс ‘Логика на Образите’ също даде тон. Разбрах, че не е толкова важно какво, а най-вече как гледаш. И киното зае полагащото му се място сред моите кладнци.

За нещастие авторско (некомерсиално) кино почти не се издава в България. Единственият източник е нета (да живее пиратството). Защо ли? Спомням си преди години, когато в ‘Александра’ бракуваха  ‘Отвъд Облаците’, защото никой не го наема.  Скъса ми се сърцето (сега е с кръпка). Но фактът е, че такива филми нямат достатъчно търсене, за да са рентабилни. По тази причина не се издават на видео и стари филми. Освен в  ‘Одеон’ (където може да се чуе дублажа на фъфлещи моноглоти) и спорадично другаде, няма къде да видите шедьоврите на Чаплин, Фриц Ланг, Микеланджело Антониони, Луис Бунюел, че дори не толкова стари неща като тези на Бертолучи и Торнаторе, ранния  Люк Бесон, късния Ингмар Бергман и нощния Дейвид Линч.

Затова през годините в Щатите се наливах главно с класическо кино. Там също няма как да намериш ‘Андрей Рубльов’ на Тарковски в нормална видеотека, но пък си има едни малки такива за ценители, както и интернет рентове с по двайсет хиляди заглавия.

Предимството на двд формата е, че почти всяко върви с коментари. В тях се обсъжда биографията на режисьора, историята на филма, техниките на снимане, прави се анализ и смислово тълкуване. Без коментарите фундаментални филми като ‘Рашомон’ (1951, Акира Куросава) си остават еднопластови, а някои от по-интелектуалните ленти от италианския неореализъм - направо неразбираеми (поне за мен).  Чак след като чух  ‘Фотоувеличение’ (‘Blow up’) на Антониони, вникнах в много от алюзиите. Причината за това е, че всяко време и култура имат свой език и трябва да го научиш, преди да се потопиш в тях.

За щастие успях да си закупя много любими филми, някои от които отсъстват на видео у нас - ‘Безкрайна Синева’ на Бесон и ‘Легенда за Пианиста’ на Джузепе Тотнаторе, ‘Блясък’ на Скот Хикс, Вендерс, Куросава, Бертолучи и . .

От друга страна в София има специализирани кина като Евро-български културен център, Дом на Киното, Кино Центъра, Одеон, където могат да се видят нестандартни и красиви филми - предимно съвременни - на Михаел Ханеке, Карлос Саура, Патрис Льоконт, Алмодовар. И по-рядко стари - като панорамите на Франсоа Трюфо и Никита Михалков (най-после гледах ‘Очи Чорние’).

След завръщането ми в родината последва няколкомесечен рейд из кината. Установих, че Еврокиното отново е на висота, французите са в пълна ерекция – Жан-Пиер Жоне (‘Амели’, ‘Най-дългият Годеж’), Клод Милер, Клод Лелуш (‘И сега дами и господа’), Франсоа Озон.

Испанците също - Саура ме омагьоса със ‘Саломе’ и ‘Иберия’ (отново, след ‘Танго’ и ‘Фламенко’). Не знам дали някога Алмодовар ще си надскочи ‘Говори с нея’, но ‘Лошо Възпитание’ е поразителен по свой, малко житейски начин, и който е чел биографията на Джеймс Дийн, знае, че в този филм няма хиперболи.

Със сигурност няма да забравя ‘Не Мърдай’, ‘Малки Рани’, ‘Отблизо’, ‘Младият Адам’ (по маниака Александър Троки). Много от азиатските и скандинавските продукции също оставиха следа.

В единствения случай на посещение на видеотеката попаднах на ‘Съединените Щати на Лиланд’, който просто трябва да се гледа, въпреки че блести повече идейно-концептуално, отколкото кинематографично. Стига с изброяването, че изпадам в патос.

Искам да обърна по-голямо внимание на три филма, които ми бръкнаха много дълбоко.

‘Арагами’ на Рюхеи Китамура. Култов за всеки фен на източните философии и себепостигането, филм от двама души (нещо като ‘Лента’ на Ричард Линклейтър, с Итън Хоук и Ума Търман), в който не липсва нищо. Съвършена хореография и ефекти, лафчета, самоирония. Плюс няколко тома маскирана японска етика в стил Миямото Мусаши. Захаросах се.

Гай Ричи пък ме озари с ‘Revolver’. Той ще остане в главата на всеки, който успее да го разбере. Много хора се изказаха зле за него, което е съвсем очаквано за масовия вкус. Не знам как бай Гай се е навил да направи такъв шизофренно-психологически езо трилър, но се е справил виртуозно. Този филм е учебник, ребус, парадигма. Трудно ми е да повярвам, че касов режисьор прокарва неортодоксални идеи като тази, че всеки проблем е единствено в главата ни.  Явно е прекалил с четене на Бъркли и папируси по солипсизъм. Напомня ми еретичността на ‘Последното Изкушение’ (по романа на Казандзакис) и ‘Боен Клуб’. Останах с впечатлението, че гледам ‘Матрицата’, режисирана от Дейвид Линч. Разликата е, че ‘Матрицата’ е направен така, че да го харесат всички, и без да се накърнява мистичната му дълбина.

И накрая ‘Сталкер’ на Андрей Тарковски. Филм-легенда, цяло измерение от различност. Принципно не харесвам стила на Тарковски, не мога да му стана зъл фен като някои познати, но за идеите . . . свалям му гащи. Написах нещо още тогава след филма, но за да не стане тотален ферман, ще го постна отделно.

За съжаление наскоро имах и нещастието да си причиня нещо ужасно. Гледах ‘Хрониките на Нарния’. Мисля да плювна сосно по темата, но ще го направя като коментар, за да не загрозявам написаното дотук.

‘Когато си дух, можеш да си всякакъв размер.’

Тъмно е. Тихо. Но само наоколо. В мен нещо ходи на ръце и пее. Какво да го правя, не му пука, че ми се спи. Сърбят го краката за празници, сърби го гласът. Така крещи, прозорецът се изпоти от притеснение. Голям джангър. Пиша. Пиша, за да му дам пространства. Нека лети, нека залита. Такъв ентусиазъм е заразителен. Сипвам си сто три глътки водка. Абсолютно. Наздраве на всички подскачащи.
Взимам ножа и замерям тишината. Няма срам да мълчи. Дори котката танцува с една салфетка. Стана на нищо. Бенг-бенг.
Нещо се раздвижва наоколо. Събудил съм съседите от съседните измерения. Носят си музика. Някакъв бийт ала Big Bang. Леле, претъпка се с крясъци. Навсякъде около мен се носят тези. Пълен секс. Ноктюрсюрреализъм. Краката ми са обладани. Танцуват сами. Гледам се отстрани и се смея. Празен контрол. Остава ми да препусна след тях. Да се изгубя. За да открия друго. Малко страшно е. Но ето ме, гол съм и тичам. Лелеееееее. Изгубих си тялото. Как сега ще си пусна брада? Пусни ми ти.
Когато си дух, можеш да си всякакъв размер’. А размерът има значение. И значението има размер.
Виждам си гъза. Виждам каквото си поискам. Това ли е реалността? Пръхкав хаос за снежни топки. Ето какво било нужно на бога. Бийт за сътворение. Как да назова този вихър? Емоция? Думите са твърде тесни. ‘В началото бе словото’, а в него крясъкът, безумното желание да бъде, да го има. Ей го на. Аз също част от това високоградусово всичко. Гмуркам се в него, разплискан, с обръснати мигли. Ела и ти. ‘Не чукай, чукам.’  Забравих си морала на терасата.
Каква нощ, на пияно, с тромпет и тръпчив силует. Ще изкъртя стените с ей този чук за месо. Ще подпаля книгите и истината им ще литне. Лети, за да летя в теб. Няма вече свят и хоризонти. Аз съм светът.
Свърших.

Живей наситено
без да се питаш
в обувките крака ли са
или копита.

Обръщай масите, ако са пълни,
а после надвиквай стомаха си с гърло.
Единият празен, другото пълно,
само така отвъд тях ще се скиташ.

Отвъд циферблата на онзи измамник,
отвъд новините, на сульо брътвежите.
По задника майка си със засилка да ритнеш .  .
Ей тази засилка е там в планините.

Върви и зад теб нека нищо да няма.
Шамарът хранител отгоре ти бди.
Духът ти на всички посоки да бяга.
Безсрамен и гол. Нека тялото спи.

Живей . .
със зъби, с режещ глад.
Настръхнал стискай онова Наситено.
И го живей.

Танго концертът беше зашеметяващ. Толкова добър, че чак сега изтрезнях и мога  да го принизя с няколко думи.

За пореден път времето спря, мислите се изсекнаха, останах абсолютно сам със себе си в препълнената до началото зала България.

Животът е един единствен миг, без минало и бъдеще. Останалото - това са други животи.

Постигна ли мига, пораствам колкото вселената. И от мен остава само една безпределна усмивка, лишена от чувства, усмивка-хармония.  

Колко голяма може да бъде разликата между една дума, казана от различни уста, или една картина в два различни погледа . . .

Онзи ден бях фатално облъчен с вдъхновение на поредния концерт около юбилея на Моцарт. Всички в оркестъра бяха млади хора. Седях и гледах захласнат как от тях струи ентусиазъм, емоция.

Същите произведения, изсвирени от апатичните трупове на някои от другите оркестри не са същите. Често мислих по този повод напоследък. Гледах как потънали в рутина музиканти дърпат струни и размахват лъкове, взирах се в двойните им гуши, шкембета и празни погледи, и сакралния ми възторг от музиката се свиваше като пишка през зимата.

Вчера отново срещнах (и поговорих, кеф) сияещия Теодоси Спасов на концерта в БНР. Подсети ме, че щастливият човек няма възраст. Не времето състарява хората, а липсата на мечти, търсене, творчество . . Няма по-голяма бръчка от грижите.

Нищо няма никакъв смисъл, 
ако не променя мисленето ни  
и нас самите.
                            Ричард Бах, докато се прави на чайка

‘Промяната е основа на еволюцията’ пише в един учебник по семиотика на биологията. Обаче да се променяш днес не е модерно, на фона на целокупния стремеж към сигурност и удобства.

Опитът на историята учи,  
че човек рядко се поучава
от опита на историята.
                                 Хегел

Обаче аз всъщност не съм тъжен. Концертът ме възпъхна от щастие. Чуждата глупост спря да ме касае и си спомних думите на Оскар Уайлд  ‘Всеки сам трябва да спасява душата си.’

В крайна сметка Еволюцията е нещо лично.