По-голямата опасност
за мнозина от нас
не е, че целта ни
е твърде висока
и се проваляме,
а че е твърде ниска
и я постигаме.

Микеланджело (1475 г. - 1564 г.)

Наскоро четох Хармс и попаднах на тази басня:

‘Един човек с невисок ръст каза: ‘Аз съм съгласен на всичко, само да бъда поне мъничко по-висок’.
Още не изрекъл това и гледа - стои пред него вълшебница.
- Ти какво искаш? - пита вълшебницата.
А човекът с невисокия ръст стои и от страх нищо не може да каже.
- Е, казва вълшебницата.
А човекът с невисокия ръст стои и мълчи.
Вълшебницата изчезна.
Тук човекът с невисокия ръст започна да плаче и да си гризе ноктите. Отначало на ръцeте си ги изгриза, а после и на краката.

Читателю, замисли се над тази басня и ще ти стане кофти.’

Вярно ми стана кофти, още повече след като прочетох и този виц:

Имало едно време едно момиченце - уникално грозно момиченце, хипер недъгаво, кошмарно дефектно просто. Било толкова зле горкото, че един ден, когато покрай него случайно минала Златната рибка, толкова се пищисала, че сама се уловила за да може да му изпълни три желания.
- Аз съм Златната рибка и изпълнявам желания, момиченце! Понеже ме улови ще ти изпълня три желания! Кажи какво искаш…
- Хмъ… - изсумтяло ужасно грозното момиченце, което освен грозно, също така пелтечело, сумтяло и фъфлело, пръскайки лиги наоколо. - Искам две гулеми уши, с многу косми по тях и изотвътре и отвънка, ъхъ… многу гулеми черни косми…
Златната рибка се втрещила, опулила се, но какво да прави - изпълнила желанието.
- Кажи сега другото си желание - казала рибката.
- Мииии, искам едни такива вежди - мноогуууу гулеми, половин метър, да висят така надолу, рунтави, надолу… - сред водопад от слюнка изфъфлило момиченцето.
Златната рибка още повече се сащисала, гледала невярващо, но изпълнила и това желание.
- Остана ти още едно желание, момиченце - кажи какво искаш - това е последното, обаче - имай го предвид…
- Ахмиииии… Искам един носъ, голяяям и дълъг нос, с косми изотвътре и пъпки, много пъпки… и един цирей, ей тука, отстрани на върха…
Златната рибка толкова се стресирала, че разровила завесата от новите дълги рунтави вежди, за да види лицето на ужасно грозното момиченце, и гледайки го в очите, попитала:
- Сериозно ли?
- Ахъм - с цялата си увереност потвърдило момиченцето…
И какво да прави Златната рибка, изпълнила и това желание, и толкова била вцепенена от изненада, че не осъзнала кога момиченцето й обърнало гръб и тръгнало да си ходи. Стреснала се Златната рибка и се провикнала, потупвайки го по рамото:
- Чакай, чакай…
Обърнало се момиченцето и с грозния си дълъг нос направо съборило Златната рибка на земята от невнимание. Тя станала, изтупала се от праха и попитала:
- Добре де, кажи ми само едно - защо не си поиска да си красива, нежна и някой да те обича?
- Хмъ? Ми то можеше ли?…

Всичко това ме върна към нещо много старо . .Тя беше пълна толкова отдавна, че вече не помнеше чувтсвото за удобство в собствената кожа. Беше забравила дори съществуването му. Живееше с мисълта, че това безформено тяло и черти, обезличени от бузеста маса е тя самата. Беше свикнала с обикновеността и дори не помисляше, че може да бъде блестяща, постигаща. Всички мисли за промяна потъваха в битието, изпълнено с работа и незначителни подробности.

Това е само приказка, но в нея са повярвали мнозина. Хора, пълни с потенциал и индивидуалност, способни на всичко, но ограничаващи се с минимума, който им предлага съдбата. Това се случва, защото няма база за сравнение, няма го онова огледало, в което да видим най-красивото си аз и да повярваме. Животът случва вместо нас. И вселената, наречена Човек, се свежда до малка роля в чужд сериал.

Но нека не пиша за тъжни неща. Животът е приключение, което измисляме ние. А на онези, които не подозират това, подарявам тези стихове.

Свободата да бъдеш щастлив или
нещастен.
Свободата да обичаш или да нехаеш.
Свобода на избора.
Понякога не я разбираме,
не я усещаме,
Но я имаме.
Тя е най-голямото богатство.
И нямаме право да искаме нищо,
защото сме достатъчно богати.

Денят е преизпълнен с празнота, 
която трепти в очакване да те погълне
или да бъде преоформена от магията на твоите пръсти
в чудна смисленост.
Единствено зависи
доколко се чувстваш вълшебник.

Всеки човек има камък в сърцето си.  
И трябва да го разтопи,
ако иска да живее.
В плен на своите сенки
се превръщаме в статуи
и спираме да дишаме,
спираме да се обичаме.
Толкова е лесно да мечтаем
и толкова трудно да се вричаме,
да превръщаме илюзията в истина.
Колко живота са ни нужни,
за да се научим да познаваме
и уважаваме Твореца?
Тъжно е, когато оставаме
в плен на времето и нуждата,
които са измислица.
И чакаме неканеният гост
да облекчи душите ни.
А можем да сме толкова щастливи
и приказни извън това видение.
Реалността е лепкава и трудна за откъсване,
като камък, сраснал се с нашата шия.
Трудно е да дишаме, трудно е да тичаме,
когато мислим само за него.
Но нека счупим гръбнака на бремето.
Нека смачкаме всички привидности.
Да се слеем с бунта на птиците,
защото техните крила са наши.
Няма нищо друго.

Обикновена химикалка.
Почти не я забелязваш.
И перото на Паисий е било обикновено.

Свали ненужностите
като дрехи.
Облечи себе си,
за да засветиш.
Капка по капка
нека сълзи красотата ти,
като роса
да отмие прахоляка на света
от лицето ти.
А щом душата ти
накрая цъфне,
с целувка нека някой
я откъсне.

Всичко е толкова красиво,                   
когато си жив и разбираш,
че красотата е вътре в теб.
Животът е хубав,
щом не искаме нищо от него,
а просто живеем миг подир миг.

И аз като всички се усмихвам, защото Ники Баровски е извън затвора. Надявам се да мога скоро да го видя, за да попия онова, което е преживял през последната година. В моята радост няма патос, защото, да си призная, тайничко му завиждам за преживяното. Поглеждайки нещата от по-високо ми се струва, че известно време в затвора би могло да е от полза.  Малко хора биха разбрали това и точно с тях ще споделя няколко мисли.

Думата ми е за онези исторически случаи на несправедливо пратени зад решетките хора (често за 10-20 години, като черния боксьор ‘Урагана’. Който не е, да гледа филма), за които това събитие е било катализатор за отприщване на вътрешна енергия и духовно съзряване. Извадило е най-доброто от тях, спасило ги е от обикновеността. Точно обикновеността е онова, което се случва на всеки, когато в живота отсъства усилието, предизвикано от проблемите. Затова вярвам, че съдбата праща големите трудности на своите любимци, убива старото им аз, за да могат да се родят отново по-мъдри и силни. Бях възхитен как Нео в “Матрицата” демонстрира този процес на вътрешна трансформация чрез абсолютното изпитание.

Човек най-добре опознава себе си, когато е сам, в тишината, когато щампата на общата реалност не го достига и той може да съгради своя лична вселена от ценности и идеали. Малко хора съзнават това, обикновено е нужно някакво сериозно сътресение, за да започнат да си задават екзистенциални въпроси, да се отърсят от общия сън и да потърсят себе си. В изпитанията има самота.

“Обществото е човекоядец, казва Робърт Пърсиг в “Лайла”, който се храни с индивидуалности”. То слага хората под общ знаменател, налага им стереотипно мислене, морал, условности. Няма как да има щастие, когато се живее чужд живот. А човекът е красив космос от възможности, дарби, различност. Всеки е неповторим. Разбрах това за себе си на седемнайсет, след един много здрав шамар. Оттогава уважавам шамарите.
Сега най-много ме е страх всичко да ми е наред, да ми е удобно и лесно. За щастие животът се грижи да не ме оставя да се отпусна, държи ме на нож.

Харесвам хората, които съзнателно търсят по-трудния път, преодоляват съпротивата на изконния страх от неизвестното и проблемното, на стремежа към сигурност. Надявам се Ники да приема нещата така. Доколкото разбрах, да. Направил си кавал самоделка и свирил на съкилийниците И други такива неща.

По повод един от последните шамари написах Голям Ташак (постнах го преди време), както и ето това:

Пумпал                                      На Веси

Размазах се от фиести, сега съм плосък и не мога да пиша. Ще изчакам два-три дни, за да придобия нормална триизмерна форма и ще блъвна многообразните си впечатления от последните две седмици на запои, танци и нощни походи с нощни птици. Все пак ще симулирам активност с нещо малко отпреди малко (година-две, кой ти помни).  На ви го . .

Италия

За първи път останах напълно сам, на чуждо място, без познатото. Чух себе си.

Спомням си преди години, когато съм в Италия . . 
Разхождам се из Венеция със съзнание, помътено от романтиката и аромата на каналите. Много от къщите са с паднала мазилка от прекаленото взиране на туристите. Така предизвикателно разголени, те създават усещане за чар и индивидуалност, пораждат в мен неустоимо желание да проникна в тях, да ги опозная.Въздишам дълго на моста на въздишките. Те цопват в канала, отплувайки към някаква тяхна страна, където се сливат и осъществяват своя блян. Представям си как ще прекарам остатъка от живота си в затвора* и почти се усмихвам на мисълта, че ще бъда така добре защитен от суетата на света и прозаичната му ежедневност.

На един от мостовете над Канале Гранде се загубвам в нещо като битак и дълго си говоря с колоритен продавач сърбин. Тоя шемет приказва като картечница и ми стиска ръката толкова пъти, че почти ми сваля отпечатъците. Италианец, продаващ сандали ме тупа сърдечно по рамото и ми казва ”бил съм в България, в Букурещ”. И аз го тупам по рамото, какво да му говоря.

На една будка попадам на бога на сандвичите и вкусвам разпъпила се пролет, прегърната от две парчета пресен хляб. Оттогава винаги слагам в сандвичите си домат и маруля вместо кетчуп и пучтек.

Храня гълъбите на площад Сан Марко. Те се въодушевяват от наивния блясък в очите ми и ме накацват като гигантска троха. Струва ми се, че един от тях дойде заради погледа ми.

Мълча известно време в катедралите, докато мислите и шумовете не заглъхват в съзнанието ми. Ако има нещо свещенно тук, това е тишината. Тя ме следва известно време след като излизам, като ангел-охранител.

Следобедът преваля, залутан съм из тесните улички, направени сякаш за двама. Толкова интимно. Вървейки така, като че навлизам в душата на града, на Венеция, тази моя първа невеста. Облягам се на стените, чисто голи, те са по-близо до мен отвсякога. Дочувам шепота им. Разказват истории.

Вървя, а с прииждането на вечерта сенките ме заливат. Все пак догонвам чезнещия ден на едно площадче, където светлината не си е отишла. Какво наситено уединение има тук. Обградено отвсякъде със сгради, между които трите улички се изтичат незабележимо, това пространство сякаш има свое време. Шумовете се пречупват през личността му, звучат свойственно и гостоприемно. Като местен акцент.

По средата на площадчето има статуя на момиче, облечено в рокля, съзерцаващо. Как само звучи тази дума. Въздействащо е това нейно изражение. Всеки озовал се тук потъва в обаянието й, сяда на някоя от малките пейки и мечтае. Послушно се оставям на този чар. Присядам в тишината като във фотьойл. Обгръща ме отвсякъде. Няма хора, магазини. Дори гълъби няма. Всичко е застинало в онова безвремие, в което се чувстваш вечен. Тревогите избледняват, мислите за бъдещето започват да се прозяват, дори чувствата се проточват и застиват като смолисти сълзи. След тях остава само едно спокойно сливане, в което всичко си идва на мястото. Чувам биенето на сърцето си като камбанария, докосването на дрехите с кожата. Имам чувството, че съм в картина. Всеки миг ме рисува, променя. Прави ме завършен.

Представям си площадчето преди сто и петдесет години. Същото е. И хората на пейките са същите, поне като настроение. Защото не на всеки се позволява да намери това приказно място. Повечето биха го подминали. Такова ще остане то завинаги, докато градът съществува, като негово чисто сърце.

Стъмва се и осъзнавам, че не искам да си тръгвам. Тук се чувствам у дома. За пръв път се замислям, че дом е най-вече усещане. Дом е пълнота в сърцето, краката и червата. Все пак се надигам и вместо да съм тъжен, се усмихвам. Намерих това, което започвам да търся. Самият аз трябва да се променя, за да съзра Градината наоколо. Ако някога постигна тази хармония, ще съм вкъщи навсякъде.

Идва неизбежното завръщане в общата реалност. Вечерта пиянствам с групата в хотела. Успяваме да счупим трамплина на басейна. Денчо заспива прав в душ-кабината и наводнява коридора. Това обяснява израза ‘да се направиш на талпа’. Всяка възраст има своя чар. Тъжното е, когато пиеш не заради чара, а за да си като другите.

На другия ден спираме във Верона. Къщата на Жулиета е красива. Самата Жулиета е изваяна от потъмнял жълт метал на двора. Само дясната й гърда не е потъмняла, защото всички туристи се снимат с ръка на нея.

По улиците почти не се виждат коли. Хората карат мотопеди. Градът има слънчев лик. Дори облаците са слънчеви. Успявам да се измъкна от другарите и да се изгубя сам сред този чуден свят. Всичко е наситено с атмосфера*. Вървя и ми се струва, че ако затворя очи, ще прогледна с някакво трето око и ще видя духа на града, всяка негова тайна. Няма време за това. Всички бързат да отидат на пазар в крайградския хипер маркет.

На връщане в рейса съм като ампутиран. Част от мен никога не напуска Италия. След години, когато прочитам ‘Франки Фърбо’*, се озовавам отново там, сред онези тесни улички, лозя и усмихнати хълмове. Те се сливат в свръхестествена озареност, която ме огрява и завладява, дори тук. Всичко последващо ми напомня за тази първа любов. Италия.

Чувството съществува. Щом го има някъде, то е навсякъде. Ще го търся и ще започна от себе си, от твоитe недра. Имам търпение за безброй опити.

Това си мислих тогава, кимайки си с останалите в друсащия се рейс. Сега, дванайсет години по-късно, си мисля върху онова, което съм мислил и кимам, съвсем съзнателно, на удоволствието да си припомня първата крачка към това, което съм.

Не спирам да пътувам. Всяко място се превръща в дом, когато ме обогатява със своята различност. Така ще странствам, докато Животът не стане пътуване, а аз самият - динамика. Тогава ще спра, ще посадя къща, ще отгледам дърво, ще построя син . . A светът ще пътува в душата ми.

* Мостът на въздишките води към затвора.

* То навсякъде има атмосфера, освен в Макдоналдс и на Луната.

* Роман на Уилям Уортън

След предния пост ми се иска да си измия устата с нещо смислено. Това е приказка, която написах преди много време. Грубовата и наивна е, но често се връщам към нея, защото ме стопля.

Оранжева Душa

Животните имат душа. Сега съм сигурен в това. Отвъд инстинктите, навиците, отвъд животното има душа. Погледнато така и човекът е животно, само в някои душата е будна.
Моят малък дракон ме научи на това. Да стоя неподвижно с часове, да я наблюдавам, да я галя, много бавно, с нещо повече от ръката си. Посегнех ли механично, се извръщаше или ме одраскваше. За нея нямаше случайни жестове, всичко беше наситено. Или никакво.
Усещах, че ме обича, но ме намира глуповат. Виждах как ме гледа понякога, протяга лапичка към лицето ми, като че иска да ме пречисти, да ме превърне.
Отне ми време да я забележа, да видя, че е повече от присъствие. Първо се сблъсках със странния характер. Различността й ме отърси. Започнах да обръщам внимание и нещата заваляха.
Смътно усещах дълбочината в нея, сякаш нямах развити сетива за тази палитра. Постепенно тя ми показа как мога. Научи ме на тишина и неподвижност. Нещо в мен постепенно поникна. Видях веществото, изпълващо формите – всеки жест, дума, действие. Как всичко е одушевено по свой собствен начин. И влагайки себе си в нещата, растем чрез тях, оформяме света. А рутината и празните жестове обезличават.
Озовах се в съвсем нов свят, оранжево смислен.
Всичко това научих от малкия дракон. И знаеш ли, това не е измислица.

Не знам какво да кажа за това. Речта ми се спаружи и увяхна.

http://www.bonsaikitten.com/ и по-специално http://www.bonsaikitten.com/bknews.html

Оказа се шега. Но не би ме очудило да стане в щатите. Там човекът е сведен до такъв духовен минимум, че е възможно да произведе/купи подобен цинизъм. С толкова помия се сблъсках за три години, че мога да отворя свинеферма. Ето един текст, който открих в нета и преработих напълно. Казва достатъчно:

Животът случва

Животът случва в мръснoбледи пламъци,
посягащи от тлеещата сивота, която се тълпи около теб.
Започва със прокрадване от първия ти дъх и продължава,
увеличава своя лъх на мърша,
до пет, до трийсет . . .
до пълно пожълтявяне на човешката ти същност.
Вдигаш ръка в клас, но защото си по-нисък,
незабелязана.
Отиваш вкъщи и потъваш.
Бавно и тихо се прокрадват телевизионни призраци.
Разкъсват.
Отмъкват крак, сърце, пищял.
Едно захвърлено в Бермуда, в Kалифорния, друго във Венецуела,
и ти отдаваш . .
И животът случва . . .
Отдаваш сухожилия, гърди и спомени,
докато нещо в теб не вземе ножа и не среже жицата.
Двигателят прегрява,
ти го гледаш как потъва в огъня, как изгаря,
докато накрая . . . и ти си изгорял.
Животът случва.
И слизат ангели, за да те възнесат в небето,
докато хапваш свинско и решаваш кръстословица.

Отново съм здрав, трезвен и вече мога да кажа на себе си и света Честита и Смихната Нова Година. Пожелавам ви каквото си пожелаете, а на себе си - едно любимо стихче:

Expect nothing. Live frugally
On surprise.
become a stranger
To need of pity
Or, if compassion be freely
Given out
Take only enough
Stop short of urge to plead.Wish for nothing larger
Than your own small heart
Or greater than a star;
Tame wild disappointment
With caress unmoved and cold
Make of it a parka
For your soul.Discover the reason why
So tiny human midget
Exists at all
So scared unwise
But expect nothing. Live frugally
On surprise.

                                   - Alice Walker

Празничните фиести отминаха. Продължаваме с обикновените. Твърде любими приятели се върнаха от чужбината за Коледа и го подкарахме като в добрия стар Вегас, където пари и здраве се пилееха денонощно. Обаче, то не може всяка нощ до пет, особено с диагноза омар. След седмица ушите ми пропищяха на два гласа, гърлото ми си купи менгеме, а главата ми – брадва. Това там, че ‘по-добре да изгориш, отколкото да изтлееш’ се оказа поредния рекламен слоган на ентъртеймънт индустрията. Те китайците добре са го казали преди няколко хилядолетия – понякога трябва да тичаш, друг път - да ходиш. Обаче на нас са ни пробутали дефектна еволюция, щото аз прогрес оттогава не виждам. Или в крайна сметка еволюцията е нещо лично.

Та в новогодишната нощ, точно в дванадесет, тампонът се превърна в тиква и удоволствията от последната седмица взеха да ми излизат през носа под формата на едни зелени и слузести. Направо да не повярваш, че са били удоволствия. Беше рекъл някой нещо за мярката, ама кой да помни.

Както обикновено, когато съм болен, си направих компрес от котка. Дракончето цяла нощ ми мъти главата и гърдите, обаче нищо не се пръкна. Явно тази болест идваше да ми каже нещо. Пробвах и да спя като пън, но не съм слушал Бийтълс отдавна и съм забравил текста. Накрая видях, че няма да стане без малко усилие и прибягнах до автосугестията. Заврях се под душа, засилих водата и взех да й се моля. Молих се смирено, с благодарност, благослових я и й поисках благословия. После просто й се отдадох и обливайки ме си представях как ме пречиства от болест и глупост, как енергията на думите се влива обратно в мен. Стоях така, изпаднал от времето, и като мантра повтарях няколко високозарядни логоса, демек думи. Разбира се, това не ме излекува, но ме върна към мен самия, към душата на нещата.

(За онези, които намират този ритуал за странен, ще вметна - дори науката е установила, че водата е носител на информация (има памет). Последните експерименти показват, че облъчвайки водата с думи и мисли, ние променяме нейния състав и я превръщаме в лекарство или отрова. Човешкото тяло е над 60 % вода, познайте на кой господ се молим, значи. Дори в сухарите има вода, навремето се чудех защо дядо ми благодари на храната преди да я вечеря).

Върнах се, напипах си нишката. Водата ми напомни за многоизмерността на света. Мърдане на пръст - вълнички. Турбинната усмивка ме стрелна. Който иска, да ме гони . . . нейде в новата година.

Ето нещо малко за мярката и предизвикателствата. Едно новогодишно питие от мен за вас. На ви го . .

Лонг Айлънд Айс Тий

Нека ви разкажа за любимия си коктейл. Той е експлозивна смес от Водка, Ром, Текила, Джин, Трипъл Сек, Сладко-кисел микс и Кола. Може би затова му викат Чая. При поглъщането му можеш да откриеш, че си лингвист и владееш малкoизвестни диалекти. Или да те напусне всякакъв битов цинизъм и отново да повярваш в любовта. Можеш също да се трансформираш телесно и дори да започнеш да се харесваш. Магичен еликсир е Чаят и е изкуство да го овладееш. Не успееш ли, обаче, те чака личен ад от безпомощност и самопрезрение.
Обикновено към средата на третото питие започваш да гледаш пода и тавана едновременно, а ако съвсем изгубиш мярката от поглед, достигаш до интимност с тоалетната чиния или нещо още по-обло. Мярката е фина дама и само хората с фино зрение я забелязват.
Все пак, който е господар на себе си, е господар и на всичко останало. Този огнен Чай е противник, с когото достойно да премериш сили, да се намериш или изгубиш.
Струва ти се, че възпламенява кръвта, а тя постоянно гори, пълна с живот и възможности. Чаят само премахва условностите, залепнали по ума, и ти я чувстваш как бушува, как зове.
Ах, каква сладка свобода е това. Иска ти се да познаеш още от нея, да я имаш. И се случва да забравиш, че Чаят е само видение на всичката ти потенциалност. Той е прозорец към една възможност или всевъзможност. Прозорец, не врата.
Всяко нещо има своята свръх доза. Добро или лошо - въпрос на пропорция.
Има самопознание в Чая, както винаги, когато губиш контрол, защото с контрола губиш и задръжките си. За кои дръжки става дума, не зная, при всеки са различни.
Древна мъдрост съдържа той. Трябва да събудиш злото, за да го превъзмогнеш. Няма път в сигурността, нито истинност и величие.
Последният му дар е прозрението, че не ти е нужен. Всичко нужно е в теб.
Наздраве.