Нощта е тиха.
Не, това не е хайку. Просто нощта е тиха, тъй като няма шум.
Жълтото куче ме гледа и допира муцуна в мен.
И аз го обичам. Заради спокойствието. Защото е жълто.
Звуците на ‘Боса Нова’ се смесват с цигарения дим и се вливат в кръвта ми, за да ме придвижат.
Плюнча си пръста. Размахвам го като хвърчило. Аз летя.
Дупката на чорапа смущава полета ми. Запушвам я с ръка. Обаче знам, че е там.
Ще посветя минута на тях - чорапите. Дори ще им посвиря на цип от уважение. Те се износиха заради мен, както аз се износвам, за да живея, за да обичам, тези мои чорапи, които захвърлям вечер с безсъзнателен жест.
Не и днес. Днес те имат празник. Сега го измислих . . .
Аз ще се грижа за тях и ще помня. Не мога да благодаря на всички, затова ще вложа всичко в жест към тези слуги, тези мои братя.
Оглеждам се в тях. Виждам се, без ирония. И те и аз сме сбор от молекули. Молекули с цел. Дали те я съзнават? Аз разбирам ли своята? Питам се, значи съм жив.
Но какво ми навяват тези чорапи . . . Нещо се опитват да ми кажат.
Дупките ме смущават . . . какви гигантски символи. Изгубен съм в тях. Те ме отразяват. Поглеждам пак. Криво отражение. Не си приличам. Тези очи, пълни с умора, не са моите.
Ще оставя редовете да ме водят. Те всякога водят към мен. Само трябва да пиша. Химикалката се плъзга с лекота. Тази лекота ще следвам, където и да ме отведе. Лекота . . Лекотата, с която чорапите се късат, сякаш се усмихват. Рисуват бримки по себе си. Картини от бримки. Вече зная, че са щастливи, постигнати. Формата е празнота, празнотата им е форма.
Това е дзен на чорапите.
Трябва да ги пусна да се слеят с дупките, въкреки любовта ми към тях. Те не се нуждаят от моята истина. Тях тя не ги освобождава, а ги затваря в нуждата ми.
Ах, тази лекота, с която се случва всичко. Понякога я губя. А трябва само да погледна чорапите и техните усмивки. Наплюнченият ми пръст отново цепи въздуха. По-лек от грижите си, аз летя.
4 Comments so far
Leave a comment
Хо, хо, хо!
(Или друга форма на смях ИзОтВътре.)
Какво си отмъкнах за Фантазия току-що…
(И, понеже имам съвест, както ме беше нарочил някой наскоро 
- приеми го като аванс за редакторството ми. Което ще ти се случи с идването на февруари. Хау!)
виж ти! какъв хубав блог наистина 
Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>
Това е един от любимите ми разкази. Написах го в наистина труден момент. Той ми помогна да се хвана за косата и да се измъкна оттам.
Comment by navigo 01.26.06 @ 23:10Вече рядко ми гостуват съмнението и меланхолията. Но дойдат ли за вечеря, чета този разказ.
И Лекотата се връща.