<?xml version="1.0" encoding="UTF-8"?><rss version="2.0"
	xmlns:content="http://purl.org/rss/1.0/modules/content/"
	xmlns:dc="http://purl.org/dc/elements/1.1/"
	xmlns:atom="http://www.w3.org/2005/Atom"
	>
<channel>
	<title>Comments on: човекът - примат или бог</title>
	<atom:link href="http://navigo.bloghub.org/2006/01/20/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d0%be%d0%b3-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b0/feed/" rel="self" type="application/rss+xml" />
	<link>http://navigo.bloghub.org/2006/01/20/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d0%be%d0%b3-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b0/</link>
	<description>Visions of another mind</description>
	<pubDate>Wed, 03 Dec 2008 23:12:01 +0000</pubDate>
	<generator>http://wordpress.org/?v=2.6</generator>
		<item>
		<title>By: Don&#8217;t worry, you can change it later</title>
		<link>http://navigo.bloghub.org/2006/01/20/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d0%be%d0%b3-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b0/#comment-481</link>
		<dc:creator>Don&#8217;t worry, you can change it later</dc:creator>
		<pubDate>Wed, 15 Nov 2006 09:51:20 +0000</pubDate>
		<guid isPermaLink="false">http://navigo.bloghub.org/2006/01/20/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d0%be%d0%b3-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b0/#comment-481</guid>
		<description>[...] Хармс не за сефте се появява тук, но в случая мисля да го използвам, за да допредставя себе си като лектор, а и него чрез себе си. Много хора страдат от погрешно разбиране за преподавателския процес и живеят в заблудата, че знанието може да се предава с думи. Следното разказче показва истинската природа на нещата. На ви го . . [...]</description>
		<content:encoded><![CDATA[<p>[...] Хармс не за сефте се появява тук, но в случая мисля да го използвам, за да допредставя себе си като лектор, а и него чрез себе си. Много хора страдат от погрешно разбиране за преподавателския процес и живеят в заблудата, че знанието може да се предава с думи. Следното разказче показва истинската природа на нещата. На ви го . . [...]</p>
]]></content:encoded>
	</item>
	<item>
		<title>By: Калин</title>
		<link>http://navigo.bloghub.org/2006/01/20/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d0%be%d0%b3-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b0/#comment-143</link>
		<dc:creator>Калин</dc:creator>
		<pubDate>Mon, 30 Jan 2006 08:24:38 +0000</pubDate>
		<guid isPermaLink="false">http://navigo.bloghub.org/2006/01/20/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d0%be%d0%b3-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b0/#comment-143</guid>
		<description>На' ти го тоя отзив най-сетне:

"Присъствието на тигри на този прекрасен плаж напомни на Данло за тъмната страна на природата. Напомни му за собствената му тъмна страна. През целия си живот бе съзирал удивително съзнание във всички неща, в пясъка и дърветата, и у интелигентните животни с техните ярки жълти очи. Ала самото съзнание не бе изцяло слънце и цветя; в същността на чистото съзнание имаше и нещо друго, нещо опасно и тъмно като надигането на морето под бездънната зимна луна. Всички неща участваха в тази опасност. И ако Данло бе от света, значи също участваше. Понеже бе човек, като останалите хора, понякога искаше да отрече това знание за себе си. Понякога, когато го обземеше безверие и слабост, той се изкушаваше да възприема себе си като блажено и богоподобно създание, принудено просто да живее в света, докато не завърши еволюцията си и не създаде по-добър свят – или пък напълно се въздигне над мрака на скалите и кръвта, и материята. Ала винаги, щом отвореше вратата на къщата си и пристъпеше навън в шока на студения солен въздух, той се връщаше към себе си. Това бе магията на всички диви места. На границата на океана винаги съществуваше някаква бдителност, наблюдаване и очакване. Всички животни, мислеше си Данло – трипръстите и морските чайки, видрите и мидите, и косатките – вечно се зовяха едни други с любопитна, предпазлива възбуда, в очакване да се докоснат с очи или езици, или с проблясващите си бели зъби. Живите твари винаги копнееха да обгърнат други живи твари, да държат, да вкусят, да слеят тъкан с тъкан и да погълнат други неща. Данло съзираше това в приливните плитчини, в начина, по който крабовете търпеливо използваха силните си щипки, за да разчупят черупките на морските миди парченце по парченце. Съзираше го в начина, по който големите оранжеви морски звезди притискаха черните миди в петте си силни пипала и бавно ги изсмукваха навън, и сетне, в почти сексуална маневра, изтласкваха стомасите си през устите си, за да обгърнат голите миди в черупките им и да ги смелят. Живите твари трептяха с ужасна обич към всички други същества, и понякога тази обич бе почти омраза, не простичката ненавист на човека към мръсотията и сукървицата на органичния живот, a дълбоката истинска омраза да бъдеш изоставен и изгубен, и напълно погълнат. Стапящата костите свирепост, с която природата непрестанно се опитваше да погълне себе си, бе наистина страховита. Да бъдеш убит и изяден, и погълнат от свирепо животно, бе ужасът, пред който трябва да се изправят всички създания, ала да бъдеш погълнат в участието с всички останали твари, бе радостта и дивата същност на света. Това усещане за единение с другите твари, мислеше си Данло, бе същината на любовта. Той съзираше любов в танца на пчелата и цветето и в начина, по който водораслите и гъбите се обединяват, за да образуват симбиозните лишеи, които растяха по скалите в ярки протежения от охра и оранжево. Изглеждаше сякаш живите твари, в копнежа си да обичат, трябваше непрестанно да търсят други живи същества, за да споделят техния нектар, техните тайни, техните спомени, тяхното дивно усещане да бъдеш жив.

Ала за човека, това славно и обречено същество на половината път между маймуната и бога, винаги бе твърде възможно да спре да обича. За всички мъже и жени по всички светове на многобройните галактически звезди винаги съществуваше опасност да живеят на ръба на бръснача между малодушния ужас от природата и порива да се изолират от света, в крайна сметка да надделеят над него и да го разрушат. Върху този тънък и ужасен ръб се крепеше дивата същност на душата, нейните благородство и страст, които нито се свиваха в страх, нито властваха, а просто живееха, смело, свободно, като ястреб, устремил се ведно с ветровете. Това бе предизвикателството на дивото. Ала малко човешки същества се бяха осмелявали някога да живеят по този начин. Защото само ако приемем смъртта, можем да живеем истински, а за човешкото животно смъртта винаги е била огромният черен звяр от бездната, ужасяващ или сразяван, или отбягван, или мразен – ала никога непоглеждан ясно лице в лице."

Дейвид З., от &lt;a&gt;Дивото&lt;/a&gt;"... чиято предхождаща част ти вече имаш :)</description>
		<content:encoded><![CDATA[<p>На&#8217; ти го тоя отзив най-сетне:</p>
<p>&#8220;Присъствието на тигри на този прекрасен плаж напомни на Данло за тъмната страна на природата. Напомни му за собствената му тъмна страна. През целия си живот бе съзирал удивително съзнание във всички неща, в пясъка и дърветата, и у интелигентните животни с техните ярки жълти очи. Ала самото съзнание не бе изцяло слънце и цветя; в същността на чистото съзнание имаше и нещо друго, нещо опасно и тъмно като надигането на морето под бездънната зимна луна. Всички неща участваха в тази опасност. И ако Данло бе от света, значи също участваше. Понеже бе човек, като останалите хора, понякога искаше да отрече това знание за себе си. Понякога, когато го обземеше безверие и слабост, той се изкушаваше да възприема себе си като блажено и богоподобно създание, принудено просто да живее в света, докато не завърши еволюцията си и не създаде по-добър свят – или пък напълно се въздигне над мрака на скалите и кръвта, и материята. Ала винаги, щом отвореше вратата на къщата си и пристъпеше навън в шока на студения солен въздух, той се връщаше към себе си. Това бе магията на всички диви места. На границата на океана винаги съществуваше някаква бдителност, наблюдаване и очакване. Всички животни, мислеше си Данло – трипръстите и морските чайки, видрите и мидите, и косатките – вечно се зовяха едни други с любопитна, предпазлива възбуда, в очакване да се докоснат с очи или езици, или с проблясващите си бели зъби. Живите твари винаги копнееха да обгърнат други живи твари, да държат, да вкусят, да слеят тъкан с тъкан и да погълнат други неща. Данло съзираше това в приливните плитчини, в начина, по който крабовете търпеливо използваха силните си щипки, за да разчупят черупките на морските миди парченце по парченце. Съзираше го в начина, по който големите оранжеви морски звезди притискаха черните миди в петте си силни пипала и бавно ги изсмукваха навън, и сетне, в почти сексуална маневра, изтласкваха стомасите си през устите си, за да обгърнат голите миди в черупките им и да ги смелят. Живите твари трептяха с ужасна обич към всички други същества, и понякога тази обич бе почти омраза, не простичката ненавист на човека към мръсотията и сукървицата на органичния живот, a дълбоката истинска омраза да бъдеш изоставен и изгубен, и напълно погълнат. Стапящата костите свирепост, с която природата непрестанно се опитваше да погълне себе си, бе наистина страховита. Да бъдеш убит и изяден, и погълнат от свирепо животно, бе ужасът, пред който трябва да се изправят всички създания, ала да бъдеш погълнат в участието с всички останали твари, бе радостта и дивата същност на света. Това усещане за единение с другите твари, мислеше си Данло, бе същината на любовта. Той съзираше любов в танца на пчелата и цветето и в начина, по който водораслите и гъбите се обединяват, за да образуват симбиозните лишеи, които растяха по скалите в ярки протежения от охра и оранжево. Изглеждаше сякаш живите твари, в копнежа си да обичат, трябваше непрестанно да търсят други живи същества, за да споделят техния нектар, техните тайни, техните спомени, тяхното дивно усещане да бъдеш жив.</p>
<p>Ала за човека, това славно и обречено същество на половината път между маймуната и бога, винаги бе твърде възможно да спре да обича. За всички мъже и жени по всички светове на многобройните галактически звезди винаги съществуваше опасност да живеят на ръба на бръснача между малодушния ужас от природата и порива да се изолират от света, в крайна сметка да надделеят над него и да го разрушат. Върху този тънък и ужасен ръб се крепеше дивата същност на душата, нейните благородство и страст, които нито се свиваха в страх, нито властваха, а просто живееха, смело, свободно, като ястреб, устремил се ведно с ветровете. Това бе предизвикателството на дивото. Ала малко човешки същества се бяха осмелявали някога да живеят по този начин. Защото само ако приемем смъртта, можем да живеем истински, а за човешкото животно смъртта винаги е била огромният черен звяр от бездната, ужасяващ или сразяван, или отбягван, или мразен – ала никога непоглеждан ясно лице в лице.&#8221;</p>
<p>Дейвид З., от <a>Дивото</a>&#8220;&#8230; чиято предхождаща част ти вече имаш <img src='http://navigo.bloghub.org/wp-includes/images/smilies/icon_smile.gif' alt=':)' class='wp-smiley' /></p>
]]></content:encoded>
	</item>
	<item>
		<title>By: navigo</title>
		<link>http://navigo.bloghub.org/2006/01/20/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d0%be%d0%b3-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b0/#comment-124</link>
		<dc:creator>navigo</dc:creator>
		<pubDate>Sun, 22 Jan 2006 19:33:35 +0000</pubDate>
		<guid isPermaLink="false">http://navigo.bloghub.org/2006/01/20/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d0%be%d0%b3-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b0/#comment-124</guid>
		<description>По-добре тъп, отколкото никакъв. Или май беше обратното :)</description>
		<content:encoded><![CDATA[<p>По-добре тъп, отколкото никакъв. Или май беше обратното <img src='http://navigo.bloghub.org/wp-includes/images/smilies/icon_smile.gif' alt=':)' class='wp-smiley' /></p>
]]></content:encoded>
	</item>
	<item>
		<title>By: жужа</title>
		<link>http://navigo.bloghub.org/2006/01/20/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d0%be%d0%b3-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b0/#comment-123</link>
		<dc:creator>жужа</dc:creator>
		<pubDate>Sun, 22 Jan 2006 18:52:48 +0000</pubDate>
		<guid isPermaLink="false">http://navigo.bloghub.org/2006/01/20/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d0%be%d0%b3-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b0/#comment-123</guid>
		<description>Много ми хареса това което си написал. Тъпичък коментар, ама ...:))</description>
		<content:encoded><![CDATA[<p>Много ми хареса това което си написал. Тъпичък коментар, ама &#8230;:))</p>
]]></content:encoded>
	</item>
	<item>
		<title>By: Таня</title>
		<link>http://navigo.bloghub.org/2006/01/20/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d0%be%d0%b3-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b0/#comment-116</link>
		<dc:creator>Таня</dc:creator>
		<pubDate>Fri, 20 Jan 2006 01:21:38 +0000</pubDate>
		<guid isPermaLink="false">http://navigo.bloghub.org/2006/01/20/%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d0%be%d0%b3-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bc%d1%83%d0%bd%d0%b0/#comment-116</guid>
		<description>Нав, благодаря ти - имах нужда да прочета точно това в точно този момент, благодаря ти, че ми го поднесе като на тепсия...</description>
		<content:encoded><![CDATA[<p>Нав, благодаря ти - имах нужда да прочета точно това в точно този момент, благодаря ти, че ми го поднесе като на тепсия&#8230;</p>
]]></content:encoded>
	</item>
</channel>
</rss>
