човекът - примат или бог
Friday January 20th 2006, 1:05
Filed under: ,

По-голямата опасност
за мнозина от нас
не е, че целта ни
е твърде висока
и се проваляме,
а че е твърде ниска
и я постигаме.

Микеланджело (1475 г. - 1564 г.)

Наскоро четох Хармс и попаднах на тази басня:

‘Един човек с невисок ръст каза: ‘Аз съм съгласен на всичко, само да бъда поне мъничко по-висок’.
Още не изрекъл това и гледа - стои пред него вълшебница.
- Ти какво искаш? - пита вълшебницата.
А човекът с невисокия ръст стои и от страх нищо не може да каже.
- Е, казва вълшебницата.
А човекът с невисокия ръст стои и мълчи.
Вълшебницата изчезна.
Тук човекът с невисокия ръст започна да плаче и да си гризе ноктите. Отначало на ръцeте си ги изгриза, а после и на краката.

Читателю, замисли се над тази басня и ще ти стане кофти.’

Вярно ми стана кофти, още повече след като прочетох и този виц:

Имало едно време едно момиченце - уникално грозно момиченце, хипер недъгаво, кошмарно дефектно просто. Било толкова зле горкото, че един ден, когато покрай него случайно минала Златната рибка, толкова се пищисала, че сама се уловила за да може да му изпълни три желания.
- Аз съм Златната рибка и изпълнявам желания, момиченце! Понеже ме улови ще ти изпълня три желания! Кажи какво искаш…
- Хмъ… - изсумтяло ужасно грозното момиченце, което освен грозно, също така пелтечело, сумтяло и фъфлело, пръскайки лиги наоколо. - Искам две гулеми уши, с многу косми по тях и изотвътре и отвънка, ъхъ… многу гулеми черни косми…
Златната рибка се втрещила, опулила се, но какво да прави - изпълнила желанието.
- Кажи сега другото си желание - казала рибката.
- Мииии, искам едни такива вежди - мноогуууу гулеми, половин метър, да висят така надолу, рунтави, надолу… - сред водопад от слюнка изфъфлило момиченцето.
Златната рибка още повече се сащисала, гледала невярващо, но изпълнила и това желание.
- Остана ти още едно желание, момиченце - кажи какво искаш - това е последното, обаче - имай го предвид…
- Ахмиииии… Искам един носъ, голяяям и дълъг нос, с косми изотвътре и пъпки, много пъпки… и един цирей, ей тука, отстрани на върха…
Златната рибка толкова се стресирала, че разровила завесата от новите дълги рунтави вежди, за да види лицето на ужасно грозното момиченце, и гледайки го в очите, попитала:
- Сериозно ли?
- Ахъм - с цялата си увереност потвърдило момиченцето…
И какво да прави Златната рибка, изпълнила и това желание, и толкова била вцепенена от изненада, че не осъзнала кога момиченцето й обърнало гръб и тръгнало да си ходи. Стреснала се Златната рибка и се провикнала, потупвайки го по рамото:
- Чакай, чакай…
Обърнало се момиченцето и с грозния си дълъг нос направо съборило Златната рибка на земята от невнимание. Тя станала, изтупала се от праха и попитала:
- Добре де, кажи ми само едно - защо не си поиска да си красива, нежна и някой да те обича?
- Хмъ? Ми то можеше ли?…

Всичко това ме върна към нещо много старо . .Тя беше пълна толкова отдавна, че вече не помнеше чувтсвото за удобство в собствената кожа. Беше забравила дори съществуването му. Живееше с мисълта, че това безформено тяло и черти, обезличени от бузеста маса е тя самата. Беше свикнала с обикновеността и дори не помисляше, че може да бъде блестяща, постигаща. Всички мисли за промяна потъваха в битието, изпълнено с работа и незначителни подробности.

Това е само приказка, но в нея са повярвали мнозина. Хора, пълни с потенциал и индивидуалност, способни на всичко, но ограничаващи се с минимума, който им предлага съдбата. Това се случва, защото няма база за сравнение, няма го онова огледало, в което да видим най-красивото си аз и да повярваме. Животът случва вместо нас. И вселената, наречена Човек, се свежда до малка роля в чужд сериал.

Но нека не пиша за тъжни неща. Животът е приключение, което измисляме ние. А на онези, които не подозират това, подарявам тези стихове.

Свободата да бъдеш щастлив или
нещастен.
Свободата да обичаш или да нехаеш.
Свобода на избора.
Понякога не я разбираме,
не я усещаме,
Но я имаме.
Тя е най-голямото богатство.
И нямаме право да искаме нищо,
защото сме достатъчно богати.

Денят е преизпълнен с празнота, 
която трепти в очакване да те погълне
или да бъде преоформена от магията на твоите пръсти
в чудна смисленост.
Единствено зависи
доколко се чувстваш вълшебник.

Всеки човек има камък в сърцето си.  
И трябва да го разтопи,
ако иска да живее.
В плен на своите сенки
се превръщаме в статуи
и спираме да дишаме,
спираме да се обичаме.
Толкова е лесно да мечтаем
и толкова трудно да се вричаме,
да превръщаме илюзията в истина.
Колко живота са ни нужни,
за да се научим да познаваме
и уважаваме Твореца?
Тъжно е, когато оставаме
в плен на времето и нуждата,
които са измислица.
И чакаме неканеният гост
да облекчи душите ни.
А можем да сме толкова щастливи
и приказни извън това видение.
Реалността е лепкава и трудна за откъсване,
като камък, сраснал се с нашата шия.
Трудно е да дишаме, трудно е да тичаме,
когато мислим само за него.
Но нека счупим гръбнака на бремето.
Нека смачкаме всички привидности.
Да се слеем с бунта на птиците,
защото техните крила са наши.
Няма нищо друго.

Обикновена химикалка.
Почти не я забелязваш.
И перото на Паисий е било обикновено.

Свали ненужностите
като дрехи.
Облечи себе си,
за да засветиш.
Капка по капка
нека сълзи красотата ти,
като роса
да отмие прахоляка на света
от лицето ти.
А щом душата ти
накрая цъфне,
с целувка нека някой
я откъсне.

Всичко е толкова красиво,                   
когато си жив и разбираш,
че красотата е вътре в теб.
Животът е хубав,
щом не искаме нищо от него,
а просто живеем миг подир миг.


5 Comments so far
Leave a comment

Нав, благодаря ти - имах нужда да прочета точно това в точно този момент, благодаря ти, че ми го поднесе като на тепсия…

Comment by Таня 01.20.06 @ 1:21

Много ми хареса това което си написал. Тъпичък коментар, ама …:))

Comment by жужа 01.22.06 @ 18:52

По-добре тъп, отколкото никакъв. Или май беше обратното :)

Comment by navigo 01.22.06 @ 19:33

На’ ти го тоя отзив най-сетне:

“Присъствието на тигри на този прекрасен плаж напомни на Данло за тъмната страна на природата. Напомни му за собствената му тъмна страна. През целия си живот бе съзирал удивително съзнание във всички неща, в пясъка и дърветата, и у интелигентните животни с техните ярки жълти очи. Ала самото съзнание не бе изцяло слънце и цветя; в същността на чистото съзнание имаше и нещо друго, нещо опасно и тъмно като надигането на морето под бездънната зимна луна. Всички неща участваха в тази опасност. И ако Данло бе от света, значи също участваше. Понеже бе човек, като останалите хора, понякога искаше да отрече това знание за себе си. Понякога, когато го обземеше безверие и слабост, той се изкушаваше да възприема себе си като блажено и богоподобно създание, принудено просто да живее в света, докато не завърши еволюцията си и не създаде по-добър свят – или пък напълно се въздигне над мрака на скалите и кръвта, и материята. Ала винаги, щом отвореше вратата на къщата си и пристъпеше навън в шока на студения солен въздух, той се връщаше към себе си. Това бе магията на всички диви места. На границата на океана винаги съществуваше някаква бдителност, наблюдаване и очакване. Всички животни, мислеше си Данло – трипръстите и морските чайки, видрите и мидите, и косатките – вечно се зовяха едни други с любопитна, предпазлива възбуда, в очакване да се докоснат с очи или езици, или с проблясващите си бели зъби. Живите твари винаги копнееха да обгърнат други живи твари, да държат, да вкусят, да слеят тъкан с тъкан и да погълнат други неща. Данло съзираше това в приливните плитчини, в начина, по който крабовете търпеливо използваха силните си щипки, за да разчупят черупките на морските миди парченце по парченце. Съзираше го в начина, по който големите оранжеви морски звезди притискаха черните миди в петте си силни пипала и бавно ги изсмукваха навън, и сетне, в почти сексуална маневра, изтласкваха стомасите си през устите си, за да обгърнат голите миди в черупките им и да ги смелят. Живите твари трептяха с ужасна обич към всички други същества, и понякога тази обич бе почти омраза, не простичката ненавист на човека към мръсотията и сукървицата на органичния живот, a дълбоката истинска омраза да бъдеш изоставен и изгубен, и напълно погълнат. Стапящата костите свирепост, с която природата непрестанно се опитваше да погълне себе си, бе наистина страховита. Да бъдеш убит и изяден, и погълнат от свирепо животно, бе ужасът, пред който трябва да се изправят всички създания, ала да бъдеш погълнат в участието с всички останали твари, бе радостта и дивата същност на света. Това усещане за единение с другите твари, мислеше си Данло, бе същината на любовта. Той съзираше любов в танца на пчелата и цветето и в начина, по който водораслите и гъбите се обединяват, за да образуват симбиозните лишеи, които растяха по скалите в ярки протежения от охра и оранжево. Изглеждаше сякаш живите твари, в копнежа си да обичат, трябваше непрестанно да търсят други живи същества, за да споделят техния нектар, техните тайни, техните спомени, тяхното дивно усещане да бъдеш жив.

Ала за човека, това славно и обречено същество на половината път между маймуната и бога, винаги бе твърде възможно да спре да обича. За всички мъже и жени по всички светове на многобройните галактически звезди винаги съществуваше опасност да живеят на ръба на бръснача между малодушния ужас от природата и порива да се изолират от света, в крайна сметка да надделеят над него и да го разрушат. Върху този тънък и ужасен ръб се крепеше дивата същност на душата, нейните благородство и страст, които нито се свиваха в страх, нито властваха, а просто живееха, смело, свободно, като ястреб, устремил се ведно с ветровете. Това бе предизвикателството на дивото. Ала малко човешки същества се бяха осмелявали някога да живеят по този начин. Защото само ако приемем смъртта, можем да живеем истински, а за човешкото животно смъртта винаги е била огромният черен звяр от бездната, ужасяващ или сразяван, или отбягван, или мразен – ала никога непоглеждан ясно лице в лице.”

Дейвид З., от Дивото“… чиято предхождаща част ти вече имаш :)

Comment by Калин 01.30.06 @ 8:24

[...] Хармс не за сефте се появява тук, но в случая мисля да го използвам, за да допредставя себе си като лектор, а и него чрез себе си. Много хора страдат от погрешно разбиране за преподавателския процес и живеят в заблудата, че знанието може да се предава с думи. Следното разказче показва истинската природа на нещата. На ви го . . [...]

Pingback by Don’t worry, you can change it later 11.15.06 @ 9:51



Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

(required)

(required)