Размазах се от фиести, сега съм плосък и не мога да пиша. Ще изчакам два-три дни, за да придобия нормална триизмерна форма и ще блъвна многообразните си впечатления от последните две седмици на запои, танци и нощни походи с нощни птици. Все пак ще симулирам активност с нещо малко отпреди малко (година-две, кой ти помни). На ви го . .
Италия
За първи път останах напълно сам, на чуждо място, без познатото. Чух себе си.
Спомням си преди години, когато съм в Италия . .
Разхождам се из Венеция със съзнание, помътено от романтиката и аромата на каналите. Много от къщите са с паднала мазилка от прекаленото взиране на туристите. Така предизвикателно разголени, те създават усещане за чар и индивидуалност, пораждат в мен неустоимо желание да проникна в тях, да ги опозная.Въздишам дълго на моста на въздишките. Те цопват в канала, отплувайки към някаква тяхна страна, където се сливат и осъществяват своя блян. Представям си как ще прекарам остатъка от живота си в затвора* и почти се усмихвам на мисълта, че ще бъда така добре защитен от суетата на света и прозаичната му ежедневност.
На един от мостовете над Канале Гранде се загубвам в нещо като битак и дълго си говоря с колоритен продавач сърбин. Тоя шемет приказва като картечница и ми стиска ръката толкова пъти, че почти ми сваля отпечатъците. Италианец, продаващ сандали ме тупа сърдечно по рамото и ми казва ”бил съм в България, в Букурещ”. И аз го тупам по рамото, какво да му говоря.
На една будка попадам на бога на сандвичите и вкусвам разпъпила се пролет, прегърната от две парчета пресен хляб. Оттогава винаги слагам в сандвичите си домат и маруля вместо кетчуп и пучтек.
Храня гълъбите на площад Сан Марко. Те се въодушевяват от наивния блясък в очите ми и ме накацват като гигантска троха. Струва ми се, че един от тях дойде заради погледа ми.
Мълча известно време в катедралите, докато мислите и шумовете не заглъхват в съзнанието ми. Ако има нещо свещенно тук, това е тишината. Тя ме следва известно време след като излизам, като ангел-охранител.
Следобедът преваля, залутан съм из тесните улички, направени сякаш за двама. Толкова интимно. Вървейки така, като че навлизам в душата на града, на Венеция, тази моя първа невеста. Облягам се на стените, чисто голи, те са по-близо до мен отвсякога. Дочувам шепота им. Разказват истории.
Вървя, а с прииждането на вечерта сенките ме заливат. Все пак догонвам чезнещия ден на едно площадче, където светлината не си е отишла. Какво наситено уединение има тук. Обградено отвсякъде със сгради, между които трите улички се изтичат незабележимо, това пространство сякаш има свое време. Шумовете се пречупват през личността му, звучат свойственно и гостоприемно. Като местен акцент.
По средата на площадчето има статуя на момиче, облечено в рокля, съзерцаващо. Как само звучи тази дума. Въздействащо е това нейно изражение. Всеки озовал се тук потъва в обаянието й, сяда на някоя от малките пейки и мечтае. Послушно се оставям на този чар. Присядам в тишината като във фотьойл. Обгръща ме отвсякъде. Няма хора, магазини. Дори гълъби няма. Всичко е застинало в онова безвремие, в което се чувстваш вечен. Тревогите избледняват, мислите за бъдещето започват да се прозяват, дори чувствата се проточват и застиват като смолисти сълзи. След тях остава само едно спокойно сливане, в което всичко си идва на мястото. Чувам биенето на сърцето си като камбанария, докосването на дрехите с кожата. Имам чувството, че съм в картина. Всеки миг ме рисува, променя. Прави ме завършен.
Представям си площадчето преди сто и петдесет години. Същото е. И хората на пейките са същите, поне като настроение. Защото не на всеки се позволява да намери това приказно място. Повечето биха го подминали. Такова ще остане то завинаги, докато градът съществува, като негово чисто сърце.
Стъмва се и осъзнавам, че не искам да си тръгвам. Тук се чувствам у дома. За пръв път се замислям, че дом е най-вече усещане. Дом е пълнота в сърцето, краката и червата. Все пак се надигам и вместо да съм тъжен, се усмихвам. Намерих това, което започвам да търся. Самият аз трябва да се променя, за да съзра Градината наоколо. Ако някога постигна тази хармония, ще съм вкъщи навсякъде.
Идва неизбежното завръщане в общата реалност. Вечерта пиянствам с групата в хотела. Успяваме да счупим трамплина на басейна. Денчо заспива прав в душ-кабината и наводнява коридора. Това обяснява израза ‘да се направиш на талпа’. Всяка възраст има своя чар. Тъжното е, когато пиеш не заради чара, а за да си като другите.
На другия ден спираме във Верона. Къщата на Жулиета е красива. Самата Жулиета е изваяна от потъмнял жълт метал на двора. Само дясната й гърда не е потъмняла, защото всички туристи се снимат с ръка на нея.
По улиците почти не се виждат коли. Хората карат мотопеди. Градът има слънчев лик. Дори облаците са слънчеви. Успявам да се измъкна от другарите и да се изгубя сам сред този чуден свят. Всичко е наситено с атмосфера*. Вървя и ми се струва, че ако затворя очи, ще прогледна с някакво трето око и ще видя духа на града, всяка негова тайна. Няма време за това. Всички бързат да отидат на пазар в крайградския хипер маркет.
На връщане в рейса съм като ампутиран. Част от мен никога не напуска Италия. След години, когато прочитам ‘Франки Фърбо’*, се озовавам отново там, сред онези тесни улички, лозя и усмихнати хълмове. Те се сливат в свръхестествена озареност, която ме огрява и завладява, дори тук. Всичко последващо ми напомня за тази първа любов. Италия.
Чувството съществува. Щом го има някъде, то е навсякъде. Ще го търся и ще започна от себе си, от твоитe недра. Имам търпение за безброй опити.
Това си мислих тогава, кимайки си с останалите в друсащия се рейс. Сега, дванайсет години по-късно, си мисля върху онова, което съм мислил и кимам, съвсем съзнателно, на удоволствието да си припомня първата крачка към това, което съм.
Не спирам да пътувам. Всяко място се превръща в дом, когато ме обогатява със своята различност. Така ще странствам, докато Животът не стане пътуване, а аз самият - динамика. Тогава ще спра, ще посадя къща, ще отгледам дърво, ще построя син . . A светът ще пътува в душата ми.
* Мостът на въздишките води към затвора.
* То навсякъде има атмосфера, освен в Макдоналдс и на Луната.
* Роман на Уилям Уортън
6 Comments so far
Leave a comment
Чудя се дали знаеш, че на италиански navigo означава”плавам,пътешествам”(гл. navigare-1л.ед.ч)или е просто съвпадение…? :о)))
Comment by speechless 01.15.06 @ 12:13Пренесе ме 
Хубава почерпка… Напомни ми за едно градче, където живях известно време… От там си спомням най-добре моментите, когато се разхождах сама по улиците.
Ех, ако те познавах тогава, щях и аз да дойда да живея там, за да се разхождаме сами по улиците
Караш ме да мечтая… обещавам да те разходя в онова градче, но трябва да съм в подходящо настроение, че иначе няма да се получи… но много скоро, обещавам
Щом мечтаеш, значи вече ме разхождаш. Мечтанието ти е небе за моя полет.
Comment by navigo 03.02.07 @ 0:56Leave a comment
Line and paragraph breaks automatic, e-mail address never displayed, HTML allowed:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>
Прекрасно. Прочетох това и отново се почувствах в Италия. Гълъбите, тишината, шепота…
макар че нещо тогава ме накара да взема Художникът, а не нея, но нали хубавите неща стават бавно…
Comment by Mediterraneo 01.14.06 @ 10:22Никога не бих могла да опиша чувствата и мислите си там по този ужасно очарователен начин. Благодаря ти)
И ще си потърся Франки Фърбо.