След предния пост ми се иска да си измия устата с нещо смислено. Това е приказка, която написах преди много време. Грубовата и наивна е, но често се връщам към нея, защото ме стопля.

Оранжева Душa

Животните имат душа. Сега съм сигурен в това. Отвъд инстинктите, навиците, отвъд животното има душа. Погледнато така и човекът е животно, само в някои душата е будна.
Моят малък дракон ме научи на това. Да стоя неподвижно с часове, да я наблюдавам, да я галя, много бавно, с нещо повече от ръката си. Посегнех ли механично, се извръщаше или ме одраскваше. За нея нямаше случайни жестове, всичко беше наситено. Или никакво.
Усещах, че ме обича, но ме намира глуповат. Виждах как ме гледа понякога, протяга лапичка към лицето ми, като че иска да ме пречисти, да ме превърне.
Отне ми време да я забележа, да видя, че е повече от присъствие. Първо се сблъсках със странния характер. Различността й ме отърси. Започнах да обръщам внимание и нещата заваляха.
Смътно усещах дълбочината в нея, сякаш нямах развити сетива за тази палитра. Постепенно тя ми показа как мога. Научи ме на тишина и неподвижност. Нещо в мен постепенно поникна. Видях веществото, изпълващо формите – всеки жест, дума, действие. Как всичко е одушевено по свой собствен начин. И влагайки себе си в нещата, растем чрез тях, оформяме света. А рутината и празните жестове обезличават.
Озовах се в съвсем нов свят, оранжево смислен.
Всичко това научих от малкия дракон. И знаеш ли, това не е измислица.

Не знам какво да кажа за това. Речта ми се спаружи и увяхна.

http://www.bonsaikitten.com/ и по-специално http://www.bonsaikitten.com/bknews.html

Оказа се шега. Но не би ме очудило да стане в щатите. Там човекът е сведен до такъв духовен минимум, че е възможно да произведе/купи подобен цинизъм. С толкова помия се сблъсках за три години, че мога да отворя свинеферма. Ето един текст, който открих в нета и преработих напълно. Казва достатъчно:

Животът случва

Животът случва в мръснoбледи пламъци,
посягащи от тлеещата сивота, която се тълпи около теб.
Започва със прокрадване от първия ти дъх и продължава,
увеличава своя лъх на мърша,
до пет, до трийсет . . .
до пълно пожълтявяне на човешката ти същност.
Вдигаш ръка в клас, но защото си по-нисък,
незабелязана.
Отиваш вкъщи и потъваш.
Бавно и тихо се прокрадват телевизионни призраци.
Разкъсват.
Отмъкват крак, сърце, пищял.
Едно захвърлено в Бермуда, в Kалифорния, друго във Венецуела,
и ти отдаваш . .
И животът случва . . .
Отдаваш сухожилия, гърди и спомени,
докато нещо в теб не вземе ножа и не среже жицата.
Двигателят прегрява,
ти го гледаш как потъва в огъня, как изгаря,
докато накрая . . . и ти си изгорял.
Животът случва.
И слизат ангели, за да те възнесат в небето,
докато хапваш свинско и решаваш кръстословица.