Днес 72 ми затвори вратите под миглите. Поразтичах се и го хванах на другата спирка. Това ме върна към доброто старо училищно време, когато гоненето на рейсове ми беше хоби. Слизах на едната спирка и се качвах на следващата. Мисля тези дни да отида на стадиона и да се пробвам на десет километра, за да видя колко точно съм загубил от формата си през последните месеци на постоперационна атрофия. Тъжно ми е, че повечето набори се превърнаха в чичковци, изпожениха се, захванаха кариери. Няма вече с кого да играя баскет или футбол по три часа на ден. Или да се спускаме с байковете от Витоша. Навремето дори нощем си правехме спортни авантюри. Някой свирне и айде всички в залата на минно-геоложкия, където влизахме десантно през прозореца. Няма го вече този ентусиазъм наоколо. А как ми липсва само.

Някои хора имат още много да учат . .

да се обличат стилно, ако не на приятелство.

Courtesy to  http://nistologia.blogspot.com/

i’ve got a head with wings
i got a head with wings,
i got a head with wings

and i can see so far away i can see so clear
you would not believe the view up here
i got a head with wings, a head with wings

now im floating around up here way above the clouds
so high above the ground
and the only thing that holds my head to the ground
is this one little skinny string

i got a head with wings
head with wings
i got a head with yea yea
a head with wings
a head with wings
yea yea

Тази песен просто е написана за мен. Обичам ги тези хора.

Като се завърнах в родината установих, че съм раздал безледно доста музика. Намерих от морфинените само ‘Good’ и B-Sides. Ще съм силно благодарен, ако някой ми даде да си метна останалите неща. Мерсъ предварително.

Моля, действайте бързо, защото съм в анстиненция.

Нощта е тиха.
Не, това не е хайку. Просто нощта е тиха,  тъй като няма шум.
Жълтото куче ме гледа и допира муцуна в мен.
И аз го обичам. Заради спокойствието. Защото е жълто.
Звуците на ‘Боса Нова’ се смесват с цигарения дим и се вливат в кръвта ми, за да ме придвижат.
Плюнча си пръста. Размахвам го като хвърчило. Аз летя.
Дупката на чорапа смущава полета ми. Запушвам я с ръка. Обаче знам, че е там.
Ще посветя минута на тях - чорапите. Дори ще им посвиря на цип от уважение. Те се износиха заради мен, както аз се износвам, за да живея, за да обичам, тези мои чорапи, които захвърлям вечер с безсъзнателен жест.
Не и днес. Днес те имат празник. Сега го измислих . . .
Аз ще се грижа за тях и ще помня. Не мога да благодаря на всички, затова ще вложа всичко в жест към тези слуги, тези мои братя.
Оглеждам се в тях. Виждам се, без ирония. И те и аз сме сбор от молекули. Молекули с цел. Дали те я съзнават? Аз разбирам ли своята? Питам се, значи съм жив.
Но какво ми навяват тези чорапи . . . Нещо се опитват да ми кажат.
Дупките ме смущават . . . какви гигантски символи. Изгубен съм в тях. Те ме отразяват.  Поглеждам пак. Криво отражение. Не си приличам. Тези очи, пълни с умора, не са моите.
Ще оставя редовете да ме водят. Те всякога водят към мен. Само трябва да пиша. Химикалката се плъзга с лекота. Тази лекота ще следвам, където и да ме отведе. Лекота .  . Лекотата, с която чорапите се късат, сякаш се усмихват. Рисуват бримки по себе си. Картини от бримки. Вече зная, че са щастливи, постигнати. Формата е празнота, празнотата им е форма.
Това е дзен на чорапите.
Трябва да ги пусна да се слеят с дупките, въкреки любовта ми към тях. Те не се нуждаят от моята истина. Тях тя не ги освобождава, а ги затваря в нуждата ми.
Ах, тази лекота, с която се случва всичко. Понякога я губя. А трябва само да погледна чорапите и техните усмивки. Наплюнченият ми пръст отново цепи въздуха. По-лек от грижите си, аз летя.

С Калин се заформи един диалог, който заслужава място тук. Ето какво ми писа той по онзи пост за красотата:

Моят личен проблем с красотата (малиии, к’ви проблеми имам, не’й истина…) е, че тя сякаш се оказва оная даденост - когато е даденост, а не постижение с пот и кръв - с отговорността за която хората се справят най-зле.

(Нали знаеш - няма даденост без ответна отговорност. Мамка му и Космос.

Простичко казано: цял легион народ познаваме, и аз, пък и ти, Наве, сигурен съм, които, родени красиви, са оставили другото си неразвито - най-вече понеже околните са ги харесвали премного, понякога без да им оставят въздух за развитие надругаде въобще.

(Представяте ли си какво му е на клетия Орландо Блум?

А като спрете да се хилите подигравателно, представихте ли си?)

Казах “сякаш” по-горе, понеже също толкова грандизоно може да се издъним и заради дарените ни ум, сила, чувствителност, артистичност (познайте аз в кои две категории съм се)… но там обикновено си личи по-малко…

Не съм много сигурен, всъщност. Навярно е същото; просто аз самият си спомням прекалено много ситуации, в които хора са се смачквали, понеже не им достигат чип нос - един брой; гърди - по-големи/по-малки - по възможност два броя . .

( . . . тук отрязах едно лирическо отплесване на К . . . )

Забелязвал ли си колко красив става един човек - включително и физически - когато те пусне да надзърнеш в душата муй?

А за да стигнеш дотам, колко усилие трябва…

Е, това вместо отговор на “Защо Калин се храни със споделености?”

На такъв чудесен коментар няма как да не отговоря. Ето и моят откос:

Баш така е, бачо Клине. Аз имах щастието да отрасна като мнооо грозно хлапе (тва щот бях нещастен поради родителско малтретиране), даже бях кривоглед (тебе гледа, мене вижда), та не можах да стана жертва на прекалено внимание и самомнение. Грозните хора развиват качества, все ми повтаряше майка ми (нали ми е майка, какво друго да каже), и като развих квот можах, установих, че и външността е въпрос на развиване. Развих я аз, разместих й чарколяците и я завих обратно. Какво стана изведнъж, направо ме цаниха за модел в една модна агенция, а пък момите взеха да ми налитат като мухи на лайно. Съвсем сериозно тая работа, дойде ми като културен шок и когнитивен дисонанс (две в едно без фелацио). Оттогава си нося красотата само на важни срещи.

Както казваш, бай, всяка даденост носи отговорност, а пък липсата на такава носи wonderbra. Струва ми се, че сме прецакани априори, красивите стават лигльовци, грозните - мухльовци, смазани от комплекси (бях там за известно време). Жалка работа са и двете. Пропилян матрял. Но усети ли се човек (преди 65), може да хване лопатата и да изрине гюбрето до възтановяване на изконния блясък. Отнема си време (установих на свой гъз), но по-добре късно, отколкото по-късно.

Постигането на онази вътрешна красота, която кара човека да свети, наистина е въпрос на ежедневни усилия, самонаблюдение, автоманипулация. Хамалска работа си е това. За цяла бригада. Едно обаче е същественото, и най-красивото. Цялостната красота е възможна. Как да не съм щастлив и случващ при наличието на тази фраза.

Както вече съм казвал – грозни хора няма, само грозни себеусещания, мързел и мноооого безверие. Имаше един страхотен филм навремето - ‘С Отличие’ (With Honors), гледал съм го над десет пъти точно заради това послание. А и покрай него се влюбих в Уолт Уитман.

Вървели си три мравки. Първата казала: зад мен има две мравки. Втората: пред мен има една мравка и зад мен има една мравка. А третата: пред мен има две мравки и зад мен има две мравки. Защо така казала третата???

Защото е мравка лъжец.

На 2873 път разбрах, че и аз съм мравка лъжец. Преди това всеки път тъкмо да си го помисля и го забравях. Сега, обаче, след като излъгах, че китайският концерт ще е утре, пак забравих да го регистрирам. Но взех, че си прочетох блога и истината блесна като сандвич с шунка и домат (леле колко съм гладен).

На всички измамени искам да кажа, че концертът днес беше страхотен. Имаше уникална свирня на китайска лютня (пупа), едно сопрано пя на китайски, симфоничният оркестър изсвири някакъв китайски джаз, който мина за класически концерт (за китайци и оркестър). Почти седях в скута на сопраното, най-малкото й виждах сливиците от втория ред. Как да не се радва човек на такива емоции. Не знам дали от това ви става по-добре (след моята лъжа), но на мен да. Ужасно, нали. Ще взема да напиша донос срещу себе си.

Вечерта се довършихме в Backstage, където ни връхлетяха унилукумните ритми на Теодоси Спасов, в комплект със самия него. Усещането е твърде необятно, за да го обиждам с два-три реда. Ще напиша цял пост само за него. Иначе там се настръхнах щастливо на Калин, Жасмина и Гената (който не беше с Чибурашка). С него си сърбахме бирата цяла вечер и то без да сме си я дробили (След Н-тата и двамата установихме, че той всъщност е Чибурашка, а не Гената). Бачето ме черпи един Джак с кола, като в добрите стари вегаски нощи. Аз пък го черпих една двойна празна. Кво да правиш, стават и такива неща. По-важното е, че вкъщи няма нищо за ядене. Така е, защото е вредно да се яде късно вечер. Остава ми само да си смуча палеца.

В петко от седем и пол пак съм на Теодоси, в първо студио на БНР. Вход свободен, до доказване на противното. Ще честваме дружно бай Волфганг Ама Деус. Както казваха по соц време, ако беше жив днес, щеше да е на двеста и петдесет години.

Еми това е то. Ако не е това, ще е друго. Демек каквото дойде. Ям ги всякакви. Или както пеят Инкюбъс:

“Whatever tomorrow brings,
I’ll be there with open arms and open eyes.”

Задава се серия от интересности. Довечера в Backstage ще е Теодоси Спасов, един от хората, които светят. От толкова време го дебна за изпълнение на живо.

Интересен китайски концерт утре в НДК, с традиционни инструменти и солисти. Всичко самобитно е празник за душата.

Няколко класически концерта в зала България, Бах на орган :), Хайдн, Моцарт, с кулминация на първи (май) - аржентинско танго. Още самобитност. Чудничко.

Има три начина да спечелиш един човек:

Като го изненадваш, винаги си на крачка пред него, непредвидим и впечатляващ.

Като го накараш да се смее, принизиш страховете му, подиграеш идолите му, докато не се почувства лек като безгрижие.

Като докоснеш и стоплиш сърцето му, нахраниш вярата му с искреност и възкресиш идеалите му с чистотата на своите.

Казват, че първите два са пътека към третия.

Защото можеш да спечелиш само изгубения. И то с единствената цел да пробудиш духа му. Будният няма нужда от стимули. Той сам се подарява ежедневно на света.

Но това са само слухове.

Ще се върна към темата за красотата и репликата на разни приятелки, че си падам само по хубави жени. Женствеността и красотата за мен са естетически категории. Обичам да съзерцавам изящна женска шия, рамо, длани, устни (че дори и мъжки). Това ми отношение е асексуално и не почива на желание за консумация. Всяка форма излъчва индивидуалност и превръща тялото в книга. Красотата е метафора и докосва вътрешния ми стремеж към съвършенство. Тя често е проекция на качества като воля, постоянство и усет към хармоничното. Не мога да приема, че ‘какво като съм наднормен, мазен и с лош дъх, важното е, че съм умен’ (така каза един мой роднина). Интелектът е само парченце от пъзела на естетичното.

То тепърва ще ми се случи

Your thighs are appletrees
whose blossoms touch the sky.
Which sky? The sky
where Watteau hung a lady’s
slipper. Your knees
are a southern breeze—or
a gust of snow. Ah! What
sort of man was Fragonard?
As if that answered
anything. —Ah, yes. Below
the knees, since the tune
drops that way, it is
one of those white summer days,
the tall grass of your ankles
flickers upon the shore—
Which shore?—
the sand clings to my lips
Which shore?
Agh, petals maybe. How
should I know?
Which shore? Which shore?
—the petals from some hidden
appletree—Which shore?
I said petals from an appletree.

This Is Just To Say

I have eaten
the plums
that were in
the icebox
and which
you were probably
saving
for breakfast

Forgive me
they were delicious

so sweet and
so cold                                   

William Carlos Williams

От този ще има още много, защото е твърде любим.